Терри Гудкайнд - Машина за знамения

Машина за знамения [The Omen Machine bg] 1442K, 318 с. (пер. Дишлиева-Кръстева) (Мечът на истината [bg]-12)   (скачать) - Терри Гудкайнд

Тери Гудкайнд
  Машина за знамения
(книга 12 от " Мечът на истината")


Първа глава

— ТЪМНИНА — отрони момчето. Ричард се намръщи, нямаше как да е сигурен, че е чул правилно тази прошепната дума. Хвърли поглед през рамо към загриженото лице на Калан. Явно и тя не бе разбрала повече от него.

Момчето лежеше на опърпан килим, разстлан на голата земя току пред една палатка, покрита с нанизи цветни мъниста. Гъмжилото на пазара пред Двореца бе превърнало мястото в същински град, съставен от палатки, каруци и сергии. Тълпи от хора, дошли от близо и далеч, за да присъстват на грандиозната венчавка предния ден, изпълваха пазарището, купуваха какво ли не — от сувенири и бижута до пресен хляб и варено месо, екзотични напитки и помади, цветни мъниста.

Гърдите на момчето се повдигаха едва забележимо с поемането на всяка пестелива глътка въздух, ала очите му останаха затворени. Ричард се надвеси над отпуснатото дете.

— Тъмнина ли?

Малкият кимна едва.

— Тъмнината е навсякъде.

Разбира се, нямаше никаква тъмнина. Над хилядното множество, което изпълваше безразборно начертаните алеи между палатки и каручки, се гонеха снопове утринна слънчева светлина. Ричард предположи, че момчето не забелязва празничната атмосфера наоколо си.

Тези няколко думи, уж нищо и никакви, вещаеха нещо страховито, криеха повече, отпращаха към тъмни сили, които явно се отнасяха за съвсем друго място.

С крайчеца на окото си Ричард следеше как хората забавят ход и наблюдават как Господарят Рал и Майката Изповедник са спрели да нагледат болно момче и майка му. Пазарът беше огласян от весела музика, разговори, смях и оживени пазарлъци. За повечето от минаващите наблизо хора срещата с Господаря Рал и Майката Изповедник беше уникално преживяване, едно от многото в рамките на последните няколко дни, които щяха да бъдат разказвани и преразказвани по родните им места години наред.

Гвардейците стояха наблизо и също наблюдаваха зорко, не изпускаха от поглед тълпите, които сновяха насам-натам из пазара. Войниците искаха да са сигурни, че никой не е твърде близо до Господаря Рал, нищо че на практика нямаха причина за сериозни притеснения.

В крайна сметка всички бяха в добро настроение. Годините на война бяха зад гърба им. Сега цареше мир, страната процъфтяваше. Сватбата предния ден сякаш бе знак за ново начало, тържество на един свят от възможности, невъобразим до този момент.

На фона на слънчевото настроение думите на момчето се спуснаха над Ричард като сянка, чието място не е там.

Калан приклекна край него. Сатенената й бяла рокля, символ на длъжността й на Майката Изповедник, сияеше на фона на небето в ранната пролет, сякаш тя бе добър дух, навестил хората. Ричард подпъхна ръка под кокалестите рамене на момчето и го повдигна да седне, докато Калан поднасяше мях с вода до устните му.

— Пийни си само една глътчица, моля.

Момчето явно не я чу. Не прие предложението й, не отпи от меха.

— Сам съм — пророни. — Съвсем сам.

Думите му прозвучаха толкова прочувствено, че Калан, развълнувана, вдигна ръка в безмълвно съпричастие и докосна възлестото рамо на детето.

— Не си сам — успокои го Ричард с тон, който би трябвало да разсее тежестта на страшните слова. — Наоколо има хора. Майка ти също е тук.

Очите под затворените клепачи на малкия се въртяха и стрелкаха на пресекулки, сякаш напрягаше взор в мрака.

— Защо всички ме изоставиха?

Калан отпусна нежно ръка на трескаво повдигащата се детска гръд.

— Изоставиха те?

Момчето, пропаднало във вътрешния си свят, стенеше и пъшкаше. Главата му се мяташе от едната на другата страна.

— Защо ме оставиха сам в студа и тъмнината?

— Кой те остави? — попита Ричард, напрегнал слух, за да е сигурен, че чува правилно прошепнатите думи. — Къде те изоставиха?

— Имах сънища — каза момчето малко по-ясно.

Ричард смръщи чело, изненадан от внезапната смяна на темата.

— Какви сънища?

Объркването и неспособността да се ориентира се завърнаха в думите на малкия:

— Защо имах такива сънища?

На Ричард му се стори, че въпросът е насочен навътре и не изисква отговор. Все пак Калан направи опит.

— Не ни е…

— Небето все още ли е синьо?

Калан и Ричард се спогледаха.

— Съвсем синьо — успокои тя момчето.

Малкият обаче явно не я чу.

Ричард прецени, че няма смисъл да продължава да настоява за отговори. Детето очевидно не беше добре и не се чуваше какво говори. Нямаше защо да рови в бълнуванията му.

Мъничката ръчичка внезапно сграбчи Ричард под лакътя.

Ричард чу звук от вадене на мечове. Без да се обръща, повдигна другата си ръка в безмълвна заповед към войниците зад себе си да са нащрек.

— Защо всички ме изоставиха? — повтори въпроса си момчето.

Ричард се приведе още по-напред с надеждата да го поуспокои.

— Къде те изоставиха?

Очите на малкия се отвориха толкова рязко, че и Ричард, и Калан се стреснаха. Погледът му се впи напрегнато в Ричард, все едно се опитваше да надзърне в душата му. В захвата на тъничките пръстчета около ръката на Ричард имаше повече сила, отколкото би предположил човек.

— В Двореца цари мрак.

Ледена тръпка, подсилена от студен порив на вятъра, пробяга по тялото на Ричард.

Клепачите на момчето се затвориха и тялото му се отпусна.

Въпреки намерението си да се държи внимателно с малкия Ричард си позволи да попита по-остро:

— Какви ги говориш? Какъв мрак?

— Тъмнината… търси тъмнина — прошепна детето и се отнесе в нечленоразделно бълнуване.

Ричард напрегна чело, докато се опитваше да долови някакъв смисъл.

— Какво искаш да кажеш с това, че тъмнината търси тъмнина?

— Той ще ме намери, знам го.

Ръката на момчето, сякаш твърде тежка, за да се задържи, се откъсна и тупна върху чергата. Вместо това Калан впи пръсти в ръката на Ричард, докато двамата чакаха да видят дали момчето ще каже още нещо. Явно най-накрая гласът беше замлъкнал завинаги.

Трябваше да се върнат в Двореца. Гостите сигурно вече ги чакаха.

Освен това Ричард предполагаше, че дори момчето да бе продължило да говори, едва ли щеше да каже нещо по-разбираемо. Погледна майката, която стоеше зад гърба му и кършеше пръсти.

— Плаши ме, като прави така. Съжалявам, Господарю Рал, не исках да ви отклонявам от работата ви. — Изглеждаше преждевременно състарена от грижи.

— Това ми е работата — отвърна Ричард. — Днес дойдох да наобиколя хората, които вчера не успяха да влязат на церемонията. Много от вас са пропътували огромни разстояния. Двамата с Майката Изповедник искаме да изкажем благодарността си към всички, дошли да почетат венчавката на приятелите ни. Притеснително е да видя страдание като това на твоя син. Ще се опитам да намеря лечител, който да каже какъв е проблемът. Може би има начин да облекчим болката на малкия.

Жената поклати глава.

— Водих го на лечители. Не можаха да помогнат.

— Сигурна ли си? — намеси се Калан. — Тук имаме хора с големи способности, които биха могли поне да опитат.

— Вече го водих при една жена с огромна сила, Бръшлянена дева сплетница, ходихме чак в Кхарга.

Калан сбърчи чело.

— Бръшлянена дева сплетница ли? Що за лечителна е това?

Жената се поколеба, погледът й започна да се стрелка насам-натам.

— Ами, чувала съм да разправят, че Девите сплетници имали забележителни способности. Надявах се, че може би ще помогне. Ала Джит, така се казва жената, Джит рече, че Хенрик е специален, а не болен.

— Това често ли се случва на сина ти? — попита Калан.

Жената стисна евтиния плат на роклята си.

— Не често. Но се случва. Вижда разни неща. Мисля, че вижда неща през очите на други хора.

Калан притисна длан към челото на момчето за момент, после прокара пръсти през косата му.

— Аз пък си мисля, че просто има треска и тя му докарва кошмари. Целият гори.

Жената кимаше съсредоточено.

— Така му става, треската и другите неща, когато вижда през очите на другиго. — Срещна погледа на Ричард. — Чини ми се, че е някакъв вид пророчество. Това прави, като му стане така. Предсказания някакви.

Ричард, също като Калан, не смяташе, че момчето вижда нещо по-различно от трескави бълнувания, но не го каза гласно. Жената и бездруго беше достатъчно разстроена.

Освен това Ричард не вярваше много-много в пророчества. Падаше си по тях още по-малко дори от загадките, а загадките категорично не му бяха по вкуса. Според него хората придаваха на пророчествата много повече тежест, отколкото би трябвало.

— Не ми звучи никак убедително — призна Ричард. — Според мен е просто треска с температура.

Жената явно не вярваше на нито една негова дума, но в същото време нямаше намерение да противоречи на Господаря Рал. Съвсем до неотдавна името му бе всявало огромен страх из земите на Д’Хара, при това не без основание.

Старите страхове, също като старите ядове, живеят дълго.

— Може да е ял лоша храна — предположи Калан.

— He, не е — поклати глава жената. — Яде същото като мен. — Огледа лицата им, преди да добави: — Но хрътките започнаха да го притесняват.

— Какво означава това, какви хрътки? — смръщи чело Ричард.

Езикът й близна устните.

— Ами… хрътки… диви хрътки май, снощи дойдоха да душат тук наоколо. Тъкмо бях отишла да намеря комат хляб за двама ни. Той се уплашил, като ги видял, та се скрил вътре. Като се върнах, душеха и ръмжаха около входа на палатката ни, козината им щръкнала като четина. Грабнах една тояга и ги разгоних. И сутринта той се събуди в това състояние.

Ричард понечи да каже нещо, когато момчето изведнъж започна да се мята. Нахвърли се на Ричард и Калан с пръсти, извити като заострените нокти на хищник.

Ричард отскочи, като повлече със себе си и Калан, за да я предпази, в същия миг войниците извадиха мечовете си. Чевръст като заек, малкият изчезна в морето от палатки и хора. Двама от войниците мигновено се спуснаха подире му. Момчето се шмугна под една талига и изскочи от другата й страна. Мъжете бяха твърде едри, за да го последват, и се наложи да заобиколят, така че детето спечели десетина крачки преднина. Ричард знаеше, че няма да е задълго.

За нула време момчето, следвано по петите от войниците, се скри между каруци, палатки и хора. Беше грешка да се опитва да избяга от гвардейците от личната охрана на Господаря Рал.

Ричард забеляза ивичка кръв върху опакото на Калановата ръка.

— Нищо и никаква драскотина, Ричард — увери го тя, щом улови погледа му. — Добре съм. Просто не очаквах.

Ричард погледна кървавите дири по собствената си ръка и въздъхна безпомощно.

— И аз не очаквах.

Капитанът на гвардейците, стиснал меч в ръка, пристъпи напред.

— Ще го намерим, Господарю Рал. Тук, в равнината Азрит, няма много места, където да се скрие. Не може да стигне далеч.

Мъжът не изглеждаше никак доволен, че някой, било то и момче, е одраскал до кръв Господаря Рал.

— Както каза Майката Изповедник, драскотина. Но искам да намерите момчето.

Десетина гвардейци удариха юмруци в гърдите си.

— Ще го намерим, Господарю Рал — увери го капитанът, — разчитайте на нас.

Ричард кимна.

— Добре. Щом го намерите, погрижете се да бъде предаден жив и здрав на майка му. Тук е пълно с лечители, които предлагат отварите и услугите си. Доведете някой такъв при малкия и вижте дали няма да може да му помогне.

Щом капитанът се разпореди още войници да тръгнат по дирите на момчето, Калан се приближи до Ричард.

— Трябва да се връщаме в Двореца. Имаме много гости.

Ричард кимна.

— Надявам се, че синът ти скоро ще е добре — рече на жената, преди да се насочи към величественото плато, увенчано от Народния дворец, който Ричард наследи заедно с трона на Д’Хара. Като дете не бе и подозирал за съществуването на тази страна. В много отношения Д’Хара, империята, която сега управляваше, продължаваше да бъде пълна загадка за него.


Втора глава

— ЕДИН ГРОШ, ЗА ДА РАЗБЕРЕТЕ БЪДЕЩЕТО СИ, господине?

Ричард спря, за да погледне старицата, седнала с кръстосани крака по-встрани, край стената на един от колосалните коридори на Народния дворец. Жената се беше облегнала до колоната на една мраморна арка, която се издигаше на височина няколко етажа. Застина в очакване да види дали си е спечелила нов клиент. До крака й бяха оставени кафява платнена торба и тънък бастун. Беше облечена с обикновена, но спретната и чиста дълга сива вълнена рокля. Върху раменете си бе метнала кремав шал, с който се предпазваше от спорадичните вледеняващи изблици на отминаващата зима. Пролетта бе тук, но засега си оставаше по-скоро обещание, отколкото реалност.

Жената приглади няколко кичура прошарена кестенява коса към слепоочията си, очевидно в опит да изглежда по-представителна в очите на евентуалния клиент. По млечнобялата ципа, забулила очите й, и по начина, по който повдигаше глава, без да гледа никого конкретно, а също и по неуверените й движения, Ричард разбра, че жената не вижда нито него, нито Калан. Единственият способ да възприеме величествената обстановка около себе си бе слухът й.

Зад мястото, където седеше старицата, минаваше един от многобройните мостове в Двореца, издигнат на височината на втория етаж. По него минаваха групички хора, увлечени в разговор, други стояха край мраморните парапети и гледаха към просторното фоайе долу, някои бяха видели Ричард и Калан и придружаващата ги охрана. Голяма част от хората, които кръстосваха величествените коридори, бяха гости, дошли заради празничните събития предния ден.

Въпреки че Народният дворец беше малко или повече под един покрив, на практика той представляваше цял град, сбутан на билото на самотно гигантско плато, изникнало насред равнината Азрит. Тъй като Дворецът беше потомственият дом на Господаря Рал, някои части от него бяха отворени за посещение от всички, но по-голямата част от внушителния комплекс бе дом за хиляди други. Имаше жилищни помещения за хора от всякакъв ранг, от висши сановници до търговци, занаятчии и работници, а други площи бяха отделени за посетители. Ширналите се коридори със свободен достъп опасваха града дворец и стигаха до всяка негова част.

Недалеч от жената, седнала до стената, имаше магазин, на чиято витрина бяха изложени топове плат. Из целия Дворец беше пълно с всякакви магазини. Навътре в недрата на платото още стотици помещения осигуряваха всичко — от спални помещения за войниците до още и още дюкяни както за местните хора, така и за гостите.

Тесният път, който се виеше нагоре към билото и по който се изкачваха Ричард и Калан след посещението на пазара, бе най-прекият към Народния дворец, но на места се стесняваше толкова, че ставаше опасен, затова не бе отворен за всички.

Главният път за гости, търговци и работници минаваше през гигантската вътрешна порта и потъваше в утробата на платото. Мнозина не дръзваха да се изкачат до Двореца на билото, а предпочитаха да ходят на пазара, който в мирни времена се разстилаше долу в ниското, или да обикалят стотиците магазинчета покрай пътя, обикалящ вътрешността на платото.

Недостъпността на града дворец при вдигнат мост и затворени порти превръщаше вражеските атаки в безсмислено начинание. В цялата история на Двореца опитите за обсада биваха унищожавани още в зародиш, докато вражеските орди пъплеха по враждебната равнина Азрит и дълго преди силите на обитателите на Двореца да започнат да отслабват. Мнозина се бяха пробвали, но на практика не съществуваше реален начин за нападение над Народния дворец.

Старицата трудно би изкачила целия път по вътрешността на самия Дворец. Тъй като беше сляпа, за нея вероятно щеше да се окаже особено тежко. Макар винаги да се намираха кандидати да узнаят бъдещето си, Ричард предположи, че по-нагоре тя вероятно има повече клиенти, готови да заплатят за услугите й, поради което катеренето си струваше.

Той огледа безкрайния коридор, където шумът от стъпки и разговори не заглъхваше нито за миг. Каза си, че жената, бидейки сляпа, навярно долавя по-добре звуците в галериите и по тях може да прецени мащабите на това място.

Стана му мъчно за горката женица още щом я видя да седи край стената — тя никога нямаше да се полюбува на великолепието, което я заобикаляше, на чезнещите високо горе мраморни колони, на каменните пейки и изящно украсените гранитни подове, грейнали под милувката на слънчевите лъчи, нахлуващи през капандурите на тавана. С изключение на родната Еленова гора, където бе израсъл, Ричард считаше Двореца за най-прекрасното място, което бе виждал. Не преставаше да изпитва възхищение пред изключителния ум и усилия, нужни за построяването на подобно място.

През голяма част от съществуването си, както и при първото идване на Ричард тук като пленник, този Дворец бе представлявал престол на зли сили. Имаше и периоди обаче, например сега, когато въплъщаваше мирната хармония и сила, управляващи Д’Харанската империя.

— Грош за моето бъдеще? — повтори Ричард.

— Сделката си струва — увери го жената, без да се замисли.

— Надявам се нямаш предвид, че бъдещето ми не струва повече от грош.

На устните на старицата се разля плавна усмивка. Забулените й очи се взряха с невиждащ поглед.

— Май не вярваш много-много на знамения, а?

Тя протегна ръка с жест на слепец — въпросът й увисна в очакване на отговор. Ричард постави монета в обърнатата й длан. Предположи, че жената няма как другояче да се изхранва, освен като предлага на хората да им предскаже бъдещето. Това, че беше сляпа, в известен смисъл й осигуряваше пазарно предимство. Хората навярно си казваха, че като е незряща, има достъп до някакви вътрешни видения, и това сигурно подклаждаше интереса към услугите й.

— А, сребърна монета, не медна… — кимна тя, като претегли на ръка парата. — Явно си човек, който цени бъдещето.

— Е, и какво крие това бъдеще? — попита Ричард. Не че особено го интересуваше какво ще му каже една гледачка, но все пак искаше да получи нещо срещу парата си.

Жената извърна лице към него, въпреки че не можеше да го види. Усмивката й се изпари. Поколеба се за момент, преди да отговори.

— Покривът ще се срине. — Имаше вид на човек, изрекъл нещо, което не бе възнамерявал да сподели на глас, все едно самата тя бе останала изненадана. Замлъкна.

Калан и неколцина от войниците, които го чакаха наблизо, вдигнаха инстинктивно очи към покрива, който захлупваше Двореца от хиляди години. Нямаше опасност да падне.

Странно предсказание, рече си Ричард, но не предсказанието бе истинската му цел.

— Аз пък предричам, че тази нощ ще си легнеш с пълен стомах. В дюкяна малко по-нататък, от лявата страна, продават топла храна. С тази монета ще можеш да си купиш достатъчно. Погрижи се добре за себе си, госпожо, и приятно прекарване в Двореца.

Усмивката на жената се върна, но този път изразяваше благодарност.

— Благодаря, господине.

Рика, една от Морещиците, дотича и се закова пред него. Отметна дългата си руса плитка на гърба. Ричард дотолкова бе свикнал с това Морещиците да носят червените си кожени облекла, че му бе някак необичайно да ги вижда облечени в кафяво — поредният знак, че войната отдавна е приключила. Въпреки по-малко страховитата униформа в сините й очи се долавяше подозрителност и неодобрение. Това изражение на лицето на Морещица също бе повече от обичайно.

Безукорните черти на Рика помръкнаха.

— Както виждам, вярно са ми докладвали. Ти кървиш. Какво стана?

В тона на Рика се съдържаше не просто загриженост, а нарастващият гняв на Морещица, установила, че Господарят Рал, за чиято безопасност отговаряше с живота си, се е забъркал в неприятности. Не просто проявяваше любопитство — изискваше отговори.

— Нищо работа. Пък и вече не кърви. Беше само драскотина.

Рика хвърли недоволен поглед към ръката на Калан.

— Вие двамата всичко ли трябва да вършите заедно? Знаех си, че не бива да ви пускаме да излизате, без някоя от нас да ви надзирава. Кара ще побеснее, при това съвсем основателно.

Калан се усмихна, явно за да разсее тревогата на Рика.

— Както ти каза Ричард, само драскотина. А що се отнася до Кара, не мисля, че днес би трябвало да изпитва друго освен доволство и щастие.

Рика остави репликата на Калан без коментар и премина на друга тема.

— Зед иска да те види, Господарю Рал. Изпрати ме да те намеря.

— Господарю Рал! — Жената в краката му се вкопчи в крачола на панталона му. — Добри духове, изобщо не разбрах… Съжалявам, Господарю Рал. Прости ми. Не знаех с кого разговарям, иначе не бих…

Ричард докосна с пръсти рамото на жената, за да сложи край на извиненията й и да й покаже, че не е необходимо.

Обърна се към Морещицата.

— Дядо ми каза ли какво иска?

— Не, но по тона му разбрах, че за него е важно. Знаеш го Зед и си наясно с настроенията му.

Калан се подсмихна. Ричард знаеше прекрасно какво има предвид Рика. Докато Кара от години беше близка на Ричард и Калан, винаги зорко бдяща за безопасността им, Рика бе прекарала доста време със Зед в Магьосническата кула. Много добре знаеше, че Зед често е склонен да смята най-простите неща за спешни. Ричард мислеше, че Рика е започнала посвоему да харесва Зед и се чувстваше длъжна да го закриля. В крайна сметка той все още беше Пръв магьосник, а също и дядо на Господаря Рал. И още по-важно — тя беше наясно колко много го обича Ричард.

— Добре, Рика. Да вървим да видим какво е намислил Зед.

Понечи да направи крачка, но старицата, седнала на пода, го спря, като го дръпна за крачола.

— Господарю Рал — рече, опитвайки се да го придърпа към себе си, — не мога да приема пари от вас, особено при положение, че съм скромна гостенка във вашия дом. Моля, вземете си сребърника обратно заедно с моята благодарност за жеста.

— Сделката си е сделка — отвърна Ричард с тон, който би трябвало да я успокои. — Ти спази своята част от нея. Дължа ти пари, задето ми предсказа бъдещето.

Тя пусна крачола му.

— В такъв случай, Господарю Рал, не забравяй знамението, защото то е истина.


Трета глава

КАКТО СЛЕДВАШЕ РИКА навътре в частните коридори с уютна ламперия, Калан забеляза Зед да стои с Кара и Бенджамин пред един прозорец, обърнат към малък вътрешен двор пред дълбока ниша, образувана от каменните стени на Двореца, който се издигаше докъдето поглед стига. Обикновена врата без никаква украса недалеч от прозореца осигуряваше достъп до преддверие, където на издигнат каменен подиум, заобиколен от разлистен зелен бръшлян, имаше пейка със сливово дръвче до нея. Колкото и миниатюрно да беше местенцето, все пак предоставяше приятна възможност за бягство извън сградата и пускаше дневна светлина дълбоко в недрата на Двореца.

За Калан бе облекчение да се озове встрани от общодостъпните коридори, далеч от постоянните погледи, които ги съпътстваха неизменно. Изпита дълбоко чувство на покой, когато Ричард плъзна ръка около кръста й и я придърпа към себе си за миг. Тя се притисна към него, а той прислони глава върху нейната. Бе момент на близост, каквито обикновено не си позволяваха пред чужди погледи.

Кара, облечена в бялата си кожена униформа, стоеше и гледаше през прозореца към вътрешното дворче. Русата й плитка бе в изряден вид. Червеният й Агиел — оръжието, с което Морещиците не се разделяха и което неизменно висеше в готовност на верижка от китката, се открояваше на фона на бялата кожена дреха като кърваво петно на снежнобяла покривка. Агиелът, който имаше вид на най-обикновена кожена палка, бе не по-малко смъртоносен от жените, които го носеха.

Бенджамин беше облечен в безупречно бяла генералска униформа, на хълбока му блестеше сребърен меч. Мечът не бе просто за украса. Калан го бе виждала в битка безброй пъти, знаеше колко е сърцат, как умее да увлича хората след себе си на бойното поле. Лично тя го бе произвела в генерал.

Калан беше очаквала да види Кара и Бенджамин облечени неофициално. Напротив. И двамата изглеждаха готови всеки миг да влязат в битка — нищо че войната беше свършила. Каза си, че явно от тяхна гледна точка няма достатъчно основателна причина да не бъдеш в бойна готовност. И двамата бяха посветили живота си на защитата на Ричард — Господаря Рал.

Разбира се, човекът, когото охраняваха, бе далеч по-смъртоносен от всеки от двама им. Облечен в одеждите на магьосник воин в черно и златно, Ричард бе самото въплъщение на Господаря Рал. Но не само. На хълбока си носеше Меча на истината — специално оръжие, предназначено за специален човек. При все това, въпреки силата на този меч, истинското оръжие представляваше самият човек. Точно това го превръщаше в истинския Търсач и правеше Търсача тъй забележителен.

— Цяла нощ ли наблюдаваха? — тъкмо питаше Зед, когато Калан и Ричард застанаха край дядото на Ричард.

Лицето на Кара стана червено почти колкото Агиела й.

— Не знам — изръмжа тя, без да откъсва поглед от прозореца. — Беше първата ми брачна нощ и си имах други занимания.

— Разбира се — любезно додаде Зед.

Погледна Ричард и Калан и ги поздрави с бърза усмивка. Калан си рече, че усмивката на стареца претича през устните му една идея по-бързо, отколкото бе очаквала.

Преди дядо му да е успял да каже още нещо, Ричард се намеси:

— Кара, какво става?

Тя го изгледа разгорещено.

— Някой ни наблюдаваше в стаята ни.

— Наблюдавал ви е… — повтори той монотонно. — Сигурна ли си?

Лицето на Ричард не разкриваше какво би могъл да мисли за подобно странно обвинение. На Калан й направи впечатление, че той не отхвърли притесненията й с лека ръка. Освен това забеляза, че Кара не каза, че усещала някой да ги наблюдава. Тя просто каза, че са ги наблюдавали. Кара не беше жена, склонна да се поддава на лъжливи и вятърничави заблуди.

— Вчера беше доста активен ден, имаше доста хора, дошли да присъстват на сватбата ви, така че тези хора ви наблюдаваха двамата с Бенджамин. — Ричард махна с ръка към Калан.

Дори и сега, когато толкова съм привикнал към това двамата с Калан непрекъснато да бъдем обект на чуждо внимание, понякога, когато в крайна сметка се озовем насаме, не мога да се отърся от чувството, че хората продължават да ме гледат.

— Хората гледат Морещиците непрекъснато — отвърна Кара, очевидно недоволна от това, че Ричард е допуснал вероятност тя да си го е въобразила.

— Да, но с крайчеца на окото. Рядко някой се взира в една Морещица открито.

— Е, и?

— Вчера беше различно. Не си свикнала хората да те гледат открито. Вчера всички гледаха теб и Бенджамин — директно. Всички погледи бяха приковани във вас. Не си свикнала с подобно нещо. Не е ли възможно просто да си усещала остатъците от това тъй необичайно за теб чувство да си в центъра на вниманието на толкова много хора?

Кара се замисли над въпроса му, сякаш досега не беше се сетила да погледне на нещата от този ъгъл. В крайна сметка сбърчи чело категорично.

— Не. Някой ме наблюдаваше.

— Добре. Кога за пръв път усети, че някой те наблюдава?

— Призори — отвърна, без да се замисли, тя. — Още не се беше съвсем развиделило. В първия миг си помислих, че в стаята има някой, но бяхме само двамата с Бенджамин.

— Сигурна ли си, че са гледали точно теб? — попита Зед уж най-невинно.

Калан обаче не допусна да я заблуди.

Бенджамин, който до този момент не бе проронил и дума, изглеждаше озадачен.

— Искаш да кажеш, че според теб е възможно някой да е наблюдавал мен?

Зед погледна многозначително високия русоляв д’харански генерал.

— Исках да кажа, дали случайно не са ви наблюдавали и двамата.

— В стаята нямаше друг — изръмжа недоволно Кара.

Зед килна глава към нея.

— Прекарали сте нощта в една от спалните на Господаря Рал.

В напрегнатите сини очи на Кара изведнъж припламна пламъче на осъзнаване. Разбрала какво има предвид той, гласът й от изнервен стана леден и тя изведнъж се превърна в активната страна, провеждаща разпита — роля, която пасваше на една Морещица не по-зле от кожените й одежди. Изгледа магьосника през присвити очи.

— Да не би да намекваш, че някой е надничал в стаята, за да търси Господаря Рал там?

Явно бе разбрала накъде бие Зед.

Зед вдигна кокалестите си рамене.

— В стаята имаше ли огледала?

— Огледала ли? Ами… сигурно…

— В тази стая има две огледала — отвърна вместо нея Калан. — Едно високо отстрани, до шкаф с книги, и още едно, по-малко, над тоалетката.

Тази стая бе един от подаръците на Ричард и Калан за Кара и Бенджамин. Докато пребиваваше в Двореца си, Господарят Рал можеше да избира между доста спални — навярно древен защитен метод срещу евентуални покушения. Тук вероятно имаше повече негови лични стаи, отколкото бе могъл да обходи или дори отколкото подозираше, че съществуват. Ричард и Калан искаха Кара и Бенджамин да разполагат с една от най-красивите спални, докато са в Народния дворец. В това нямаше нищо странно предвид факта, че Бенджамин беше началник на гвардейците — личната охрана на Господаря Рал, когато се намира в Двореца, а Кара бе персоналният охранител на Ричард и Калан.

Според Ричард, който бе израсъл като горски водач, една спалня бе предостатъчна. Калан беше на същото мнение. Двамата имаха стаи и в Двореца на изповедниците в Ейдиндрил, както и лични покои на още няколко места.

Калан не я интересуваше какви стаи имат и къде, стига двамата с Ричард да са заедно. Всъщност един от най-щастливите й спомени бе как едно лято двамата с Ричард живяха в малката къщурка, която той бе построил за тях в пустошта на Западната земя.

Кара с готовност прие тази стая в Двореца. Несъмнено най-вече защото се намираше в непосредствена близост до стаята на Ричард и Калан.

— Защо питаш дали в стаята има огледала? — поинтересува се Бенджамин. Неговият тон също се беше променил. Сега той носеше пряка отговорност за безопасността на Господаря Рал на територията на Народния дворец.

Зед повдигна вежда и измери мъжа с многозначителен поглед.

— Както чувам, има хора, които притежават способността да използват черни форми на магия, за да надничат през огледала на други места.

— Сигурен ли си, или са просто слухове? — попита Ричард.

— Слухове — призна Зед с въздишка. — Но понякога слуховете се оказват достоверни.

— И кой би могъл да цели подобно нещо? — Калан долови в гласа на Ричард интонация, характерна за Господаря Рал, когато изисква отговори. Каквото и да се случваше, явно се отразяваше на нервите на всички тях.

Зед завъртя дланите си нагоре.

— Не знам, Ричард. Не е нещо, което владея. Не ми е известно това умение, дори не знам дали е вярно. Както ти казах, носят се слухове, не знам конкретен човек, комуто се е случило.

— Че защо ще им е да наблюдават Господаря Рал и Майката Изповедник? — попита Кара. Сега вече със сигурност бе по-притеснена, отколкото докато си мислеше, че обектът на наблюдение са били тя и Бенджамин.

— Добър въпрос — обади се Зед. — Чу ли се нещо?

Кара се замисли за секунда.

— Не. Не чух нищо, не видях нищо. Но усетих, че някой гледа.

Зед присви замислено устни.

— Хм, ще сложа щит около стаята, за да не могат вътре да проникват любопитни очи.

— А този твой магически щит ще сложи ли край на слуховете? — попита Ричард.

Усмивката на Зед най-после се върна на устните му.

— Не съм сигурен. Не знам дали това наистина е възможно и нямам представа дали някой е надзъртал в стаята.

— Истина е — тросна се Кара.

Калан разпери ръце.

— Според мен най-простото решение е да покрием огледалата.

— Не — обади се Ричард, явно потънал в размисъл, докато гледаше към преддверието. — Не мисля, че трябва да се покриват огледалата или да се слага щит около стаята.

Зед вдигна юмруци на хълбоците си.

— И защо не?

— Ако някой или нещо е надзъртало в тази стая и ние покрием огледалата, няма да могат да опитат пак.

— Нали това е целта — зачуди се Калан.

— И така ще разберат, че сме усетили присъствието им и че се чудим защо ни следят.

Зед заби дълъг кокалест пръст в хаотичния облак чуплива бяла коса и се почеса по скалпа.

— Не те разбирам, момчето ми.

— Ами, ако някой се е опитвал да наблюдава стаята, като е възнамерявал да следи мен и Калан, значи вече е разбрал, че в онази стая не спим ние. Така че ако не слагаме щит и оставим огледалата както са си и ако Кара не усети чужди погледи тази нощ, значи ще сме сигурни, че целта на наблюдението не са Кара и Бенджамин. И че този, който наблюдава, наистина търси Калан и мен — тоест вероятно ще се е преместил да търси другаде.

Калан познаваше Ричард достатъчно добре, за да знае, че мозъкът му работи трескаво.

Кара попипа верижката, на която висеше нейният Агиел, и също явно се беше замислила.

— Звучи логично. Ако не се появят пак тази нощ, значи наистина целта им сте вие с Майката Изповедник.

Зед махна с ръка.

— Или пък не е имало нищо и просто си си въобразила.

— Как ще разберем кой е? Кой се опитва да наблюдава стаята? — попита Бенджамин, преди Кара да има възможност да възрази.

Зед сви рамене.

— Не казвам, че подобно нещо въобще е възможно. Не съм чувал за магия, която да го прави, съществуват само слухове. Струва ми се, че всички тук даваме свобода на въображението си. Да се опитаме тази вечер да сме малко по-обективни, а?

След кратък размисъл Кара кимна.

— Ще внимавам повече тази вечер. Само че не съм си въобразила.

Като гледаше как Ричард се взира с отнесен поглед в преддверието, Калан разбра, че той вече мисли в друга посока. И останалите го усетиха и изчакаха мълчаливо да чуят мнението му.

— Някой от вас да е чувал за Кхарга? — попита накрая той в притихналата стая.


Четвърта глава

— КХАРГА ЛИ? — повтори Бенджамин. Закачи пръст на колана си с оръжията и погледна навъсено пода, сякаш се опитваше да си спомни къде е чувал това име.

Зед поклати глава. По очите на Рика Калан можеше да види, че и на нея й е познато, но вместо да отговори сама, стрелна с очи Кара, която се намираше по-високо в йерархията на Морещиците.

— Кхарга се намира в Печалните територии — отговори Кара.

Ричард долови минималната, но смразяваща кръвта промяна в тона й. Сивите му очи се откъснаха от преддверието и се спряха върху нея.

— Къде?

— В Печалните територии — област в периферията на Д’Хара. — Посочи с ръка през рамо. — На североизток от тук.

— Защо се наричат Печални тези територии?

— До там цивилизацията почти не е достигнала. Нещо като Дивото — откъснати, затворени, враждебни земи, — но не открита равнинна област, а непроходими, безкрайни планини и мрачни гори. До най-отдалечените племена, населяващи тези земи, се стига трудно, може да се каже, че са неоткриваеми. Но ако човек се отправи нататък, за да се опита да ги открие, рискува те да го намерят първи.

Кара изложи всичко това със строго делови тон, като всеки друг рапорт, даден пред Господаря Рал, само дето сега в тона й се долавяше една ледена тръпка.

— Времето там е свъсено и мрачно почти без изключение. Печалните територии почти не виждат слънце. Навярно от там идва и името им.

Предпазливостта, с която Кара изказа това предположение, наведе Калан на мисълта, че наименованието може да се дължи и на друго.

— Но все пак там живеят цивилизовани люде, това е техният дом — прекъсна я Ричард. — В крайна сметка това е част от Д’Хара.

Кара кимна.

— В провинция Фаджин освен престолния град Сааведра има разпръснати из долините градчета, кацнали тук-там планински селца. Но отвъд тези цивилизовани центрове се простират неприветливи, мрачни земи. Хората не се отдалечават от градовете, а наложи ли се, придържат се към малкото пътища. За онези места не се знае много, понеже търговията не е развита, от една страна, защото там няма с какво толкова да се търгува.

— А от друга страна? — попита Ричард.

Кара си позволи кратка пауза, преди да отговори.

— Мнозина от тези, които дръзват да припарят до Печалните територии, повече никога не се завръщат. Обикновено хората избягват да се отдалечават от населените места там. От време на време дори местните жители, които не напускат градовете и официалните пътища, въпреки всичко изчезват без следа.

Ричард скръсти ръце.

— Каква ли е причината за изчезването им?

Кара сви рамене.

— Не мога да отговоря категорично, Господарю Рал. Това е царство на суеверията, черната магия и затворената уста. Хората не говорят за онова, от което се страхуват, за да не ги сполети точно то.

Този отговор не задоволи Ричард.

— Суеверията не са причина хората да изчезват.

Кара на свой ред не трепна от силния му поглед.

— Според слуховете из Печалните територии бродят мършояди от Подземния свят.

При произнасянето на това мрачно предупреждение всички едновременно си поеха дъх.

— И в Средната земя има подобни кътчета — обади се накрая Зед. — Както казваш, донякъде е въпрос на суеверия, но има и места, където приказките за дебнещи опасности са съвсем основателни.

Калан можеше да го твърди с положителност. Тя бе родена в Средната земя.

— Според мен това се отнася и за Печалните територии — съгласи се Кара. — Но нецивилизованите области са по-обширни, по-отдалечени от подобните им в Средната земя. Ако нещо се случи в Печалните територии, няма кой да ти се притече на помощ.

— Защо изобщо там живеят хора? — попита Калан.

Кара сви рамене.

— Колкото и нецивилизовано, сурово или запуснато да е едно място, то си остава дом за хората, родени там. Повечето рядко се отдалечават от родните си места, от нещата, които познават, поради страх от онова, което не им е известно за други райони.

— Кара е права — съгласи се Ричард. — Наред с другото не бива да забравяме, че това е земя, населена с хора, които се борят редом с нас за свободата ни и ни подкрепят. Те също дадоха свидни жертви във войната.

— Така е — въздъхна Кара. — Познавах няколко войници от провинция Фаджин, които се сражаваха достойно. Никой от тях обаче не беше от Кхарга. Доколкото съм чувала, Кхарга е най-враждебното място в Печалните територии. Всъщност там не живеят много хора, ако въобще са останали. Малцина намират повод да се отправят на рисковано пътешествие нататък.

— Откъде знаеш толкова много за тези Печални територии? — поинтересува се Калан.

— Не знам много, честно казано. Мрачният Рал имаше вземане-даване с Печалните територии, така че това е единствената причина да съм чувала нещо за тях. Спомням си, че е споменавал Кхарга веднъж-дваж. — Споменът я накара да тръсне глава. — Печалните територии подхождаха добре на неговия характер, както и на нрава на баща му. И двамата укрепваха властта и авторитета си там чрез груба сила и всяване на страх. Обичаше да казва, че това е единственият начин. Мрачният Рал, както и баща му преди това на няколко пъти са изпращали Морещици там, за да напомнят на местните хора кой е господарят.

Ричард свъси чело.

— Значи си била там, така ли?

— Не, мен не е изпращал. Доколкото ми е известно, никоя от Морещиците, които са живи днес, не е била там.

За момент погледът й се зарея нанякъде.

— Много от тези, които изпращаше там, така и не се върнаха.

Най-сетне сините очи на Кара се спряха върху Ричард.

— Мрачният Рал е изпращал там Констанс.

Ричард забеляза многозначителния поглед на Кара, но не каза нищо. Познаваше Констанс от времето, когато беше пленник на Мрачния Рал.

Констанс бе загинала именно от ръката на Ричард.

Откакто приключи войната, двамата с Калан бяха научили малко повече за Д’Хара, но въпреки това много неща си оставаха загадка за тях. Това беше огромна територия, осеяна с градове, за които никога по-рано не бяха чували, камо ли посещавали. Освен това имаше области, затънтени в отдалечени краища като тези Печални територии, които бяха на такива големи разстояния, че на практика се управляваха сами.

— Повечето от управниците на града и областта в момента са тук — обади се Бенджамин. — Доколкото ми е известно, въпреки отдалечеността и примитивния начин на живот в някои от тези райони никой не е посмял да не откликне на официалната покана за нашата сватба, изпратена лично от Господаря Рал. След като и бездруго са тук, ако искате, можем да ги поразпитаме по-подробно за Кхарга.

Ричард кимна разсеяно — мислите му очевидно бяха отплавали другаде, към следващото неизвестно във вътрешното му уравнение.

— Ричард — прекъсна мислите му Зед, след като стана ясно, че никой от останалите няма да дръзне. — Чувам, че си замислил да правиш нещо с всички книги в Двореца.

— Подреждаме ги — отговори Калан вместо Ричард, който сякаш не чу въпроса.

— Подреждате ги?

— Аха — обади се накрая Ричард. — Тук има хиляди книги и на практика е невъзможно да намериш информация, когато ти трябва. Няма как да знам дали онова, което може да ми потрябва, съществува някъде из библиотеките. Никой не знае къде какво се намира и какво изобщо има тук. Затова се заех да подредя информацията. Тъй като Бердин може да чете на високо Д’Харански и вече знае доста за отделните библиотеки тук, възложих задачата на нея. Натан също помага.

Зед не изглеждаше убеден.

— Това е невероятно сложна задача, Ричард. Дори не съм сигурен дали е възможно, независимо че Пророкът помага на Бердин. Бих искал да видя какво и как правиш.

Ричард кимна.

— Разбира се. Ела, ще те заведа в една от големите библиотеки, където работи Бердин. И бездруго бях тръгнал нататък. Искам да погледна нещо.

Калан се запита какво ли. Щом двамата мъже тръгнаха, Калан поизостана, като дръпна за ръката Кара. Забавиха крачка, като оставиха у останалите впечатлението, че имат да си кажат нещо около сватбата, а също и за вече омъжената Кара — нещо, което, доколкото Калан знаеше, не се беше случвало преди. Кой преди Ричард би направил възможно немислимото — Морещица да се омъжи?

— Какво има? — попита тихо Кара.

Калан погледна Ричард, Зед, Бенджамин и Рика, които вървяха по-напред, увлечени в разговор. Меките килими заглушаваха не само стъпките, но и думите им.

— Нещо става. Не знам какво, но познавам Ричард достатъчно добре, за да знам кога се е запалил за нещо.

— Какво искаш да направя?

— Искам една Морещица да не се отделя от него нито за секунда.

— Майко Изповедник, вече го реших за себе си, когато Зед ни каза, че онзи, който е надничал в стаята ни, всъщност е търсел Господаря Рал.

Калан се усмихна и вдигна ръка на рамото на Кара.

— Радвам се да видя, че сватбата не е притъпила сетивата ти.

— Нито пък твоите. Как мислиш, какво става?

Калан прехапа долната си устна.

— По-рано днес едно момче с треска каза на Ричард, че в Двореца цари мрак. Според мен беше най-обикновено бълнуване, но познавам Ричард и знам, че тези думи са се забили в главата му. Преди да дойдем при вас, една старица, гледачка, спря Ричард и му каза, че „покривът ще се срине“. После, когато влязохме при вас, разбрахме, че някой се е опитал да ви наблюдава в стаята ви.

— Какво според теб си мисли Господарят Рал?

Калан срещна напрегнатия син поглед на Кара.

— Ако познавам Ричард — а аз го познавам, — си мисля, че според него току-що е срещнал третото дете на нещастието.

— Знаех си, че трябваше да си облека червената униформа.

— Да не избързваме. Просто съм предпазлива. Това, че Ричард си го мисли, не означава, че е вярно.

— Майко Изповедник, когато Господарят Рал стане такъв, проблемите обикновено не закъсняват.

— Права си — съгласи се Калан.


Пета глава

КАЛАН ГЛЕДАШЕ КАК ЗЕД СНОВЕ НАПРЕД-НАЗАД по златисто-червения килим, отиваше до масивната махагонова маса и се връщаше обратно, дългата му роба се усукваше около нозете при завъртането, сякаш не успяваше да следва притежателя си. Високите прозорци на нивото на балкона осветяваха дългото помещение на библиотеката със студена, вяла светлина. През тези прозорци тя виждаше, че откакто по-рано през деня бяха обиколили пазара, на небето се бяха настанили оловносиви облаци, вещаещи буря.

Макар по протежение на далечната стена на балкона да имаше прозорци, на приземния етаж в библиотеката нямаше. Калан си рече, че библиотеката навярно е някъде в близост до Градината на живота, разположена из огромните площи на Двореца над тях. Поради сложната структура на комплекса беше трудно да се каже със сигурност.

В един далечен ъгъл Натан се беше подпрял на резбована дървена колона, по-широка дори от широките му рамене. С пищна риза с набори, високи ботуши и зелена пелерина, допълнени от меч, той приличаше повече на пътешественик, отколкото на Пророк. Но си беше Пророк. Под топлата жълта светлина на рефлекторната лампа, окачена на колоната в сенчестата ниша, изглеждаше напълно погълнат от книгата, която четеше.

На масата пред себе си Калан видя книги, натрупани на стройни редици и нестройни камари на неравномерни интервали. Между книгите имаше купчини листове, също и лампи, шишенца мастило, писалки и празни големи порцеланови чаши. Рефлекторните лампи на колоните от двата края на редиците рафтове допринасяха за осветяването на закътаните ъгълчета на библиотеката. Въпреки това обаче при тези надвиснали облаци помещението изглеждаше мрачно.

Бердин, облечена с кафява кожена униформа, скръсти ръце и се надвеси над масата. Тя, както и всички останали в помещението, наблюдаваше движенията на Зед. Макар очите й да бяха сини като на Кара, чупливата й коса бе по-скоро светлокестенява, отколкото руса. Беше по-нисичка от повечето Морещици.

За разлика от посестримите си, Бердин обичаше много книгите и неведнъж бе оказвала неоценима помощ на Ричард в извличането на полезна информация между хиляди томове. Но макар Бердин да подхождаше към книгите с много страст и ентусиазъм, бе не по-малко опасна от всяка друга Морещица.

Най-накрая Зед се закова нервно на място.

— Не съм убеден, че ще стане, Ричард, или поне, че ще стане както трябва. Първо, има толкова много начини да се класифицират книгите, има и книги, които са на повече от една тема. Ако книгата е за град, разположен край река, и я поставиш в раздела за градовете, то после, когато ти потрябва информация за реките, няма да знаеш, че в тази книга при градовете има важна информация за река.

Той въздъхна и огледа библиотеката.

— Цял живот чета и изучавам такива книги и мога да ви кажа от дългогодишен опит, че невинаги е възможно да се разпределят книгите в стройни категории.

— Взели сме го предвид — търпеливо вметна Ричард.

Разгневен, Зед се извърна към безредната купчина на масата и след един бърз поглед към заглавието на книгата най-отгоре я взе. Размаха я пред Ричард.

— А има и книги като тази. Как се класифицира заглавие, което изобщо няма никакъв смисъл?

Бердин се почеса по хлътналата буза.

— Коя е тази книга? За какво е?

Зед я затвори и прочете заглавието.

— „Регула“ — изрече с досада. Огледа няколко страници, после поклати глава примирено. — Не знам какво означава заглавието и след като я огледах, имам още по-малко представа за какво е.

Докато той я подаваше на Бердин, Калан забеляза, че след заглавието „Регула“ на гръбчето има странен кръгъл символ с триъгълник, щампован в кожата. Вътре в кръга с триъгълника лежеше крива — символ, който й беше познат от преди. Донякъде приличаше на цифрата девет, но завъртяна на другата страна.

— А, тази ли… — запрелиства я Бердин. — Част от нея е на високо Д’Харански, но повечето не е. Струва ми се, че е някакъв справочник.

Зед я изгледа неразбиращо.

— Какво означава това?

— Ами, някои неща разбирам, там, където е на високо Д’Харански, но не съм убедена какво означават всичките тези завъртени черти и символи.

— Ако не си сигурна какво означават — изфуча Зед, — тогава как ще й намериш място?

Ричард вдигна ръка на рамото на Зед.

— Ще я включим в списъка с всички останали книги, които не можем да определим. Засега влизат в раздел „Неизвестни“.

Зед го изгледа продължително.

— Е, това донякъде звучи логично.

— О, не е неизвестна, Господарю Рал — намеси се Бердин. — Както започнах да казвам, мисля, че е някакъв справочник.

— Справочник ли? — Зед размаха пръст над отворената книга, която държеше Бердин. — Пълна е с всичките тези странни символи, не с думи.

— Да, знам — Бердин отметна непокорен кичур кестенява коса от лицето си. — Не съм имала време да я разгледам подробно, но подозирам, че тези символи са древни форми на писменост. На едно място, струва ми се, това е наречено „езикът на Сътворението“.

Зед изфуча.

— Май по-скоро трябва да я сложите в раздел „безполезни“. Струва ми се, че книгите като тази ще са толкова много, че в крайна сметка ще е безсмислено да се влага толкова труд.

— Виж — прекъсна го Ричард, — неведнъж сме се изправяли пред сериозни трудности или не сме успявали да ги предотвратим, защото не сме знаели нужните за разрешаването им отговори.

Преди имаше преписвачи, които се грижеха за подредеността на огромното количество информация във всяка библиотека. Доколкото ми е известно, всеки отговаряше за определени книги или за определена част от дадена библиотека. Ако на някого му потрябва книга, която съдържа информация по конкретна тема, преписвачите се консултират един с друг и пресяват търсенето, докато останат няколко книги, където е най-вероятно да се съдържа търсената информация.

Без всичките онези начетени преписвачи, които знаеха как да се грижат за книгите, огромното познание, скрито в библиотеките, на практика е недостъпно. За да стигнем до отговори, е важно да намерим книги по всяка тема.

От последното ти посещение тук започнахме да изготвяме каталози на всичко. Опитваме се да създадем система, която да включва всички книги във всички библиотеки, така че ако са ни необходими отговори, да има начин да намерим информация по конкретни теми.

Зед посочи масата.

— Тези листове ли имаш предвид?

Ричард кимна.

— Не искам да местя много-много книгите, защото не знам защо са разпределени в една или друга библиотека и защо се намират на определена лавица. Има опасни книги с магия, които се съхраняват в специални шкафове с ограничен достъп, но все още не успявам да схвана логиката на подреждането им. Без да знам причината, не искам да ги местя и да рискувам неволно да породя проблем.

Затова всяка книга записваме на отделен лист — заглавие, местоположение и някакъв вид описание на съдържанието. По този начин можем да разпределим листовете на категории, вместо да разпределяме самите книги.

Що се отнася до примера, който ти спомена, бихме направили лист за книгата в категорията за градовете и копие от същия лист, който да поставим в категорията с реките. По този начин намаляваме до минимум вероятността да пропуснем важна информация.

Зед огледа дългите редици рафтове. В тази библиотека имаше хиляди книги, а тя бе само една от многото в Двореца.

— Това е гигантско начинание, момчето ми.

Ричард сви рамене.

— Разполагаме със съкровищница от информация в десетките хиляди томове в различни библиотеки из Двореца, но нямаме работещо решение за намирането на тази информация, когато ни потрябва. Вместо да се съсредоточим върху този проблем, намерих решение. Ако имаш по-добро, бих искал да го чуя.

Тънките устни на Зед се притиснаха една към друга за момент, докато разсъждаваше.

— Май нямам. Трябва да призная, че в думите ти има смисъл. И аз съм се опитвал да правя нещо подобно, макар и в много по-малък мащаб.

— В анклава на Първия магьосник в Магьосническата кула — кимна Ричард. — Спомням си натрупаните на купчини книги там.

Зед се отнесе в спомени.

— Събирах книгите по определени теми, които ми се щеше да са ми подръка, на едно място. Възнамерявах да ги подредя по рафтове, но така и не стигнах до там, пък и в онази библиотека имаше сравнително малко книги. Може би сега, когато войната свърши, ще се върна в Кулата и ще довърша отдавна забравената си работа.

— Господарят Рал искаше да започнем от тук, от тази библиотека, защото тя като че ли не съдържа особено ценни и редки книги — обади се Бердин, като изтръгна Зед от спомените му.

— Докато тук управляваше Мрачният Рал, не съм го виждала да използва тази библиотека, което според мен означава, че книгите в нея не са били от първостепенна важност.

— Не си го виждала… — повтори Зед. — Не може да разчиташ на това, за да твърдиш със сигурност, че тук няма редки… или опасни книги.

— Не мога, вярно е — съгласи се Бердин. — Но някои от другите библиотеки разполагат с книги, за които със сигурност знам, че са изключително опасни.

— Преценихме, че е добро място като за начало — намеси се Ричард, — преди да преминем към по-големи библиотеки с по-ограничен достъп. И ако тук има важни заглавия, ще ги открием, защото постепенно ще съберем листовете с информация на едно място. Така ще знаем къде се намират книгите по определена тема, независимо в коя библиотека са, независимо че може да са разпръснати навсякъде из Двореца.

Зед явно се бе поуспокоил.

— Така звучи по-добре.

— Та значи — обобщи Ричард и вдигна от масата книгата, която Зед и Бердин бяха разглеждали, — когато имаме книга като тази, я отбелязваме с „неизвестна“ или може би със „справочник“, както предложи Бердин.

— Хм, всъщност, Господарю Рал, специално тази книга е малко по-различна. Мислех да говоря с теб по въпроса, за да преценим какво да правим с нея. Тя не е точно „неизвестна“, но не е и съвсем „справочник“.

Ричард скръсти ръце.

— Нали сама каза, че е справочник.

— Вероятно, но не мога да я класифицирам като такава.

— И защо?

— Ами всъщност имах предвид, че ми прилича на справочник, но не съм съвсем сигурна.

Ричард се почеса по веждата.

— Бердин, започваш да ме объркваш.

Морещицата се пресегна и взе книгата. Отвори я на масата и погледна Ричард, все едно се канеше да сподели с него пикантна клюка.

— Виж, тази книга е преподвързана. Това не е оригиналната й корица.

Зед, Калан и дори Кара се приближиха, за да видят по-добре.

Ричард я огледа с подновен интерес.

— Откъде знаеш?

Бердин огледа гръбчето, там, където се свързваше с корицата.

— Ето, вижте, наложени са една върху друга, но не пасват съвсем. Самата книга не е цяла. Голяма част от нея липсва. Тази нова корица е имала за цел да скрепи оцелелите страници.

Ричард наклони глава, за да се опита да разгледа книгата по-добре.

— Сигурна ли си, че голяма част липсва?

— Да. — Бердин обърна на последната страница и посочи думите на високо Д’Харански, с които завършваше текстът. — Виж тук. Запазено е началото на книгата, повечето страници са премахнати. Тук отзад е сложена бележка, в която се обяснява какво са направили.

Ричард вдигна книгата и зачете. Както се бе съсредоточил върху превода, лицето му изведнъж пребледня.

— Какво пише? — не се стърпя Калан.

Тревожният поглед на Ричард намери нейния.

— Пише, че останалата част от книгата е била откъсната и занесена на съхранение в Берглендурч ост Кимермост. Тези няколко страници са оставени като маркер.

Калан си спомни името. Берглендурч ост Кимермост означаваше връх Кимермост на високо Д’Харански. Връх Кимермост беше мястото, където първоначално е бил издигнат Храмът на ветровете.

Преди три хиляди години Храмът на ветровете, тъй като съдържаше много опасности, някак си бе изхвърлен от света на живота там, където никой не би могъл да го достигне.

Бе скрит и недостъпен в Подземния свят.

През всичките тези години хора се бяха опитвали да достигнат до света на мъртвите, за да проникнат в Храма на ветровете. Оцелели нямаше.

Преди Ричард.

Той отиде сам в Подземния свят и бе първият от хиляди години насам, успял да проникне в Храма.

Когато отключи силата на Кутиите на Орден, за да сложи край на войната, поправи броя на злодеянията, унищожавайки опасностите и капаните, довели до смъртта на огромен брой невинни хора.

Освен това върна Храма на ветровете в света на живота, на първоначалното му място на връх Кимермост.


Шеста глава

— АМИ… — провлече накрая Зед в настъпилата тишина, — поне знаеш къде се намира останалата част от тази книга. — Рунтавите му вежди надвиснаха над напрегнатите кафяви очи. — Когато ми каза, че си върнал Храма в този свят, спомена, че никой освен теб не може да проникне вътре. Нали, Ричард?

На Калан й прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като въпрос.

Въпреки строгостта в гласа на Зед напрежението най-после напусна тялото на Ричард.

— Да. Каквото и да съдържа останалата част на книгата, то е надеждно заключено.

Ричард въздъхна, докато затваряше странната книга. Върна я на масата.

— Е, Бердин, струва ми се, че трябва да отбележиш на листа с „Регула“ „неизвестен“, а местоположението да обозначиш като тук и в Храма на ветровете.

Зед се обърна към Бердин, сякаш искаше да си остави темата за Храма на ветровете за по-късно, за разговор с Ричард на четири очи.

— Значи си решила да посветиш по една страница на всяка от книгите тук, така ли?

Бердин кимна, както ровеше в дебелото тесте хартия.

— Всеки от тези листове пази информация за определена книга. В случая всичките книги са пророчески. Слагаме заглавието и ако можем, добавяме по нещо за самата книга.

— По този начин — обади се Ричард, — като отделим по един лист за всяка книга, постепенно ще се сдобием с виртуална библиотека с книгите в целия Дворец. Не мисля, че пророчествата могат да са ни от голяма полза, но поне знаем къде се намира всяка от тези книги и на каква тема е.

Калан не беше убедена, че е голям напредък. Повечето пророчески книги съдържаха хаотични пророчества, а не конкретни теми. Пророците — хора с дарба, които преди не са се срещали толкова рядко, колкото с течение на вековете, записваха всяко пророчество, което им се яви, независимо за какво е. В резултат на това много от пророческите книги нямаха хронология, нито пък обща тема, поради което бяха изключително трудни за класификация.

Нещо повече, те бяха предназначени най-вече за четене от други пророци. Човек без дарба не би могъл да интерпретира правилно значението на едно пророчество. Пророчеството, писано или изречено, рядко означаваше онова, което му се струва на човек. Значението се криеше по-скоро във виденията, които получаваха пророците.

От отсрещната страна на масата се приближи Натан и всички вдигнаха поглед към него.

— А аз съм тук, за да прегледам всички пророчески книги, за да помогна за подреждането им. Прекарал съм целия си живот в четене на пророчества, така че повечето книги вече ги знам. Изброяването им като пророчества най-често е единственото, което бихме могли да сторим, но тогава поне ще имаме опис на всички и ще знаем кое къде може да бъде открито.

— Помощта на Натан е неоценима — обади се Бердин. — Не се и опитвам да категоризирам книгите с пророчества.

Ричард скръсти ръце, докато се надвесваше над масата.

— Като стана дума за пророчества, Натан, днес по коридорите попаднах на една старица, която предрича бъдещето.

Калан вече се чудеше кога ли Ричард ще стигне до второто дете на нещастието.

— Сляпа ли беше?

— Да.

Натан кимна.

— Сабела. Срещал съм я. Истинска е.

— Искаш да кажеш, че наистина вижда бъдещето на хората?

Натан едва раздалечи палеца от показалеца си.

— Ей толкова. Същинските й способности не са големи. Повечето от „гледанията“ й са онова, което хората искат да чуят. Така си изкарва хляба. До голяма степен тя прави така, че най-вероятното бъдеще да звучи като че го е видяла във видение. Например може да каже на млада жена, че вижда сватба. Не бих рекъл, че е кой знае какво пророчество — все пак повечето млади жени се омъжват.

Но наред с това има и истинска дарба. Ако не беше така, щях да повдигна въпроса пред теб. Не мисля, че би допуснал в Двореца да се подвизава шарлатанин, който да мами хората с някакви пророчества, по-невероятни от моите.

Калан съзнаваше, че Натан, единственият жив Пророк, когото познаваше, се опитва да пази репутацията на пророчеството като такова. Ричард нямаше много вяра в тези неща, за разлика от Натан. За Пророка опитите на Ричард да избегне това, което му е писано, да наложи свободната си воля, бяха противодействието, от което пророчеството, подобно на всяка друга магия, се нуждае, за да съществува.

— Има ли друг човек, който, макар и не с твоята дарба, да притежава поне някакви истински пророчески способности? — попита Ричард.

— В Двореца има неколцина, които имат известен талант в правенето на предсказания. У всеки човек е заложена някаква искрица дарба. Именно така си взаимодействат с магията, включително с пророчеството. — Натан направи неопределен жест с ръка. — На всеки му се е случвало внезапно да си помисли нещо за приятел или близък човек, когото не е виждал отдавна. Или да изпита внезапно желание да види съответния човек. Случи ли се, установяват, че човекът е болен или дори че е починал. Повечето хора са изпитвали чувството, че човек, за когото не са мислили отдавна, ще ги навести, и хоп, ето ти го на прага. Всекиму се е случвало. Това са все проявления на пророчески способности. Тъй като у всеки от нас се крие искрица дарба, тази способност, колкото и да е скромна, все някога ще сътвори знамение.

При някои хора тя е малко по-силна и на тях се случва по-често да преживяват такива дребни профетически събития. Макар и да не са истински пророчества, каквито получавам аз, тези събития все пак осигуряват някакъв поглед в бъдещето. Има хора, които са достатъчно наблюдателни да обръщат внимание на такива прошепнати знамения.

— Значи има такива хора тук, в Двореца?

Натан сви рамене.

— Разбира се. Има една жена от кухненския персонал. Получава такива дребни предзнаменования. Има и друга, Лорета, работи в една месарница в Двореца. Тя също притежава тази способност в някаква форма. Всъщност въпросната Лорета отдавна ме тормози да те убедя да се срещнеш с нея. Твърди, че имала нещо за теб, знамение някакво.

— Ти обаче май не искаш много-много да се срещам с нея, а?

— Ричард, срещам поне по десет души всеки ден, които ме молят да използвам влиянието си пред теб, за да им направиш една или друга услуга или да си купиш нещо от тях, да им отделиш време, дори да те поканят на чай и да използват случая да ти дадат съвет по важни за тях въпроси. Лорета е добра жена, но е доста странна, затова не съм ти говорил за нея.

Ричард въздъхна.

— Разбирам. Сам аз съм попадал на не един и двама подобни…

Според Калан Ричард проявяваше извънмерно търпение спрямо повечето хора. От нейна гледна точка той им позволяваше да отнемат твърде голяма част от времето му, да го отклоняват от по-важни дела. Но Ричард си беше такъв. Интересуваше се най-искрено и добронамерено от всичко, особено от хората и техните грижи. Калан намираше, че по това той и Зед си приличат. От друга страна, именно това качество на Ричард, макар понякога да поставяше търпението й на изпитание, бе сред причините да го обича толкова.

— Е, какво ти каза Сабела, сляпата жена?

Ричард се загледа някъде в далечния край на библиотеката, преди да върне очи върху Пророка.

— Каза ми, че покривът ще се срине.

Натан застина опулен.

— Подобно предсказание е твърде конкретно. То надхвърля способностите й.

— Е, точно така ми каза. — Ричард забеляза, че лицето на Натан е станало бяло като платно. — Сигурен ли си, че е отвъд способностите й?

— Боя се, че да.

— Знаеш ли какво означава това пророчество?

Калан си помисли, че Натан няма да отговори, но в крайна сметка той се обади:

— Не, не мога да кажа, че знам.

— Ако не знаеш какво означава, тогава защо гледаш така и откъде знаеш, че е отвъд способностите на Сабела? Откъде изобщо знаеш, че е истинско знамение, а не просто измислено предупреждение, което е решила да размени срещу един грош?

Натан взе тестето листове от Бердин.

— Повечето книги в тази библиотека са познати заглавия, не са някаква рядкост — запрелиства той страниците. — Цял живот чета пророчески книги. Смея да твърдя, че знам почти всички налични пророчества. Повечето книги тук, включително пророческите, са копия, които могат да се намерят на още доста места.

Натан най-сетне намери листа, който търсеше, и го извади.

— С изключение на тази. Това тук е един доста любопитен том.

— И кое толкова му е любопитното? — поинтересува се Ричард.

Високият Пророк подаде листа на Ричард.

— Нищо… поне досега. Затова и не бях обърнал внимание.

Ричард огледа листа.

— „Бележки за края“. Какво означава това?

— Не е много ясно. Творбата е доста древна. Според някои е компилация от откъслечни пророчества, взети от различни източници през вековете. Други твърдят, че заглавието е съвсем буквално и книгата съдържа точно това — бележки за края.

Ричард го изгледа свъсено.

— За края ли? Краят на какво?

Натан изви вежда.

— Краят на времето.

— Краят на времето — повтори Ричард. — А ти на какво мнение си?

— Ето това му е странното — призна Пророкът. — Че не съм на никакво мнение. Тъй като притежавам дарбата, обикновено когато чета пророчества, получавам видения и така разгадавам истинския им смисъл. Тази книга е различна. Сблъсквал съм се с нея на няколко пъти досега, в различни етапи от живота си. Когато я чета, не получавам видения.

Нещо повече — не съм единствен. Част от причините никой да не е сигурен какво означава заглавието е, че и другите пророци са изпитвали подобни затруднения като мен. Те също не са получавали видения от пророчествата вътре.

— Не ми се вижда толкова трудно да предположа защо — обади се Кара. — Според мен това означава, че написаното вътре не е истинско пророчество. Ти си Пророк. Ако бяха истински пророчества, щеше да разбереш. Щеше да получиш видения.

По лицето на Натан пропълзя лукава усмивка.

— За човек, който не разбира нищо от магия, си успяла да стигнеш до сърцевината на проблема. Това твърдят мнозина, според които написаното вътре е просто откъслеци, взети оттук и оттам и следователно не представляват надеждна информация, или пък са доказателство, че книгата не е истинска. — Усмивката му се стопи. — С тази теория има само един проблем.

— И той е? — изпревари въпроса на Кара Ричард.

— Нека ви покажа.

Натан тръгна по централната пътека, последван от Ричард, Калан, Зед, Кара, Бенджамин и Бердин. Рика не се отдели от вратата на библиотеката, където бе стояла на пост през цялото време, за да гарантира, че никой няма да ги обезпокои. В дъното на стаята Натан започна да оглежда заглавията във висок, изящно украсен шкаф с книги, долепен до стената. Накрая се наведе и извади едно томче от по-долен рафт.

— Ето — обяви и им показа гръбчето, на което бе написано „Бележки за края“. След като потърси известно време, подаде отворената книга на Ричард и му посочи едно място на дясна страница.

Ричард зяпна думите, все едно не можеше да повярва на очите си.

— Какво пише? — не издържа Калан.

Сивите очи на Ричард се извърнаха към нея.

— Пише: „Покривът ще се срине.“

— Искаш да кажеш, че пише същото, което ти каза старицата? — смръщи чело Калан. — А нататък?

— Нищо. Това е единственото изречение на цялата страница.

Натан огледа един подир друг всички в помещението.

— Това е пророчество фрагмент.

Ричард не откъсваше поглед от думите. Бенджамин изглеждаше озадачен. Зед стоеше с каменно лице, което правеше бръчките на слабото му лице да изглеждат още по-изсечени. Бердин бе видимо притеснена.

Кара сбърчи нос.

— Пророчество фрагмент ли?

Натан кимна.

— Пророчество, което е толкова концентрирано, че прилича на фрагмент, на откъс. Обикновено пророчествата са поне малко по-сложни от това и доста по-неясни.

Ричард пак погледна книгата.

— Или просто с празно надуване.

— Надуване ли? — сякаш недочу Натан.

— Ами да. Някой се е опитал да привлече внимание, затова е измислил нещо, което звучи конкретно, но не е.

Натан килна глава на една страна и дългата му бяла коса обърса рамото му.

— Не те разбирам.

— Кога предполагаш, че е писано това?

— Не мога да съм сигурен, но самото пророчество навярно е на няколко хиляди години… поне. Може и да е доста по-старо.

— И не мислиш ли, че за цялото това време поне един-два покрива са се сринали? Просто пророчество, което звучи впечатляващо с констатацията, че ще се срине покрив, но на практика не е нищо повече от това в слънчев ден да обявиш, че ще завали. Рано или късно ще завали, така че подобно предсказание е доста предвидимо. По същия начин с течение на времето, рано или късно, все някой покрив ще се срине. Когато това стане, човекът, който го е предрекъл, ще бъде признат за истински Пророк.

— Звучи ми логично — съгласи се Кара, доволна от това развитие на разговора.

— С теорията ти има само един проблем — възрази Натан.

Ричард му върна книгата.

— И той е…?

— Празните предсказания обикновено свършват с отворен край. Както казваш, рано или късно ще завали. Но истинското пророчество се повтаря. Може да се каже, че знамението изплува на повърхността пак и пак, за да напомни на хората за себе си.

Ричард изгледа Натан изпод свъсените си вежди.

— Искаш да кажеш, че понеже тази жена днес е повторила пророчеството фрагмент, това означава, че то е истинско? Че му е дошло времето?

Натан се подсмихна едва забележимо.

— Така работи пророчеството, Ричард.

Калан забеляза, че на входа се е появил някой. По златотканите поли на робата разпозна във фигурата представител на дворцовата управа. Рика размени няколко думи с новодошлия и се завтече по пътеката.

— Господарю Рал, приемът започва. Младоженците трябва да отидат да приветстват гостите.

Ричард се усмихна, докато вдигаше ръце на раменете на Бенджамин и Кара, за да ги поведе към изхода.

— Да не караме хората да чакат почетните ни домакини.


Седма глава

ДОКАТО СИ ПРОПРАВЯШЕ ПЪТ към голямата зала, Ричард оглеждаше тълпата, търсейки човека, за когото му разказа Кара. Калан пъхна ръката си в неговата и се прилепи по-плътно до него, докато двамата следваха Кара и Бенджамин.

— Знам, че главата ти е пълна с какво ли не, Ричард — прошепна му тя, — но нека се постараем да не забравяме, че това е тържеството на Кара и Бенджамин и от него трябва да останат само мили спомени.

Ричард се усмихна. Знаеше какво има предвид тя. Още от първото тържествено събитие, на което я бе завел при първата им среща, поради една или друга причина явно не се справяха добре с официалната част. Неведнъж нещата бяха приключвали трагично. Но досега живееха в условията на война, бяха в постоянна битка.

— Да, така е. — Притисна я към себе си той. — Страхотна двойка са, а?

— Ето това е моят Ричард, когото обичам — прошепна тя в отговор.

Огромната зала жужеше от разговорите на събралото се за празненството множество. Масите, отрупани с всякакви деликатеси, привличаха тълпи от хора, докато дворцовият персонал, облечен с небесносини роби, сновеше насам-натам с подноси в ръце и предлагаше хапки.

Синият цвят на робите бе избран от Кара. Ричард не я попита защо, но намираше обяснение в това, че Морещиците не носят този цвят. Радваше се, че се е спряла на нещо красиво.

— Хайде — подкани той Кара, като я подбутна лекичко в кръста да се появи пред хората, които бяха дошли да уважат сватбения прием. Щом Кара потъна сред морето от хора, той с радост долови усмивката й през рамо. Чудесата явно нямаха край.

Докато Ричард наблюдаваше как Кара и Бенджамин изискано и с благост приемат топлите пожелания на хора от близки и далечни земи, които започваха да се тълпят около тях, слушаше разговора между Калан и Зед с половин ухо. Зед й разказваше за всички онези нови неща в Ейдиндрил, за ремонтите, които били предприети в Двореца на изповедниците — мястото, където тя бе израсла, — и за възобновяването на различни дейности.

— Толкова се радвам да чуя, че Ейдиндрил отново кипи от живот — призна Калан. — Двамата с Ричард нямаме търпение да се върнем там.

Макар да имаше стотици жени, облечени в най-красивите си рокли, според Ричард никоя от тях не можеше да се мери по хубост с Калан. Нейната бяла рокля на Майката Изповедник с четвъртито деколте, елегантна и семпла, галеше нежно перфектния й силует. На белия фон дългата кестенява коса изглеждаше още по-великолепна, а зелените очи — направо магически.

Макар да смяташе, че Калан е най-красивата жена на света, Ричард остана запленен най-вече от интелигентността, която видя в очите й още първия миг, когато застана лице в лице с нея. През годините, докато я опознаваше и откакто я обикна, тя нито за миг не му бе дала повод да се съмнява в първото си впечатление за онова, което бе видял в очите й. Усещането всяка сутрин да се събужда и да поглежда в тези зелени очи беше като да живее в сън.

— Толкова е хубаво да видя това място изпълнено с живот, с хора — тъкмо казваше Зед, — но от мен да го знаеш, Калан, превръщането на пророчеството в търговия не е на добре.

Ричард изведнъж рязко се обърна към дядо си.

— В търговия ли? Какви ги говориш?

Зед прокара пръст по ръбатата си челюст и се позамисли, преди да отговори.

— Ами, откакто войната свърши и хората се прибраха в Ейдиндрил, тук се напълни с какви ли не пророци. Хората са петимни да слушат пророчества, все едно са клюки.

Някои от тях искат да разберат дали ще намерят любов. Други се интересуват от бъдещето на бизнеса или търговията си. Трети вярват, че им предстоят трудности и неприятности и искат да са подготвени за ужасиите, които ги чакат. Има и такива, които са нетърпеливи да узнаят предсказанията за края на света и слушат със зяпнала уста какви знаци предстои да дойдат.

— Знаци ли? Какви знаци? — Ричард остана като гръмнат.

— Е, нали се сещаш… Като например една вечер, когато имаше пълнолуние и месечината бе прорязана от три ивици. Или че тази година пролетта пукна късно. Или че при последното пълнолуние не беше студено… Такива ми ти глупотевини.

— Аха — въздъхна с облекчение Ричард, доволен да чуе, че се касае за обичайните предупреждения за края на света, съпътстващи явления като затъмненията или смяната на сезона. Често се касаеше за най-обикновени събития, които обаче биваха навързвани в „сигурни“ знаци за предстоящ край на света.

У мнозина съществуваше една вътрешна необходимост да повярват, че всичко ще приключи с някакъв катаклизъм. Обикновено в най-скоро бъдеще.

Зед сключи ръце зад гърба си.

— Май всички искат да узнаят какво ще им донесе бъдещето. Пророчеството и предаването на пророчеството — или дори продаването му — явно се превръщат във фикс идея на мнозина напоследък.

Зелените очи на Калан светнаха загрижено.

— Не си спомням в Ейдиндрил да е имало подобна търговия с пророчества. Виждала съм да се случва в някаква степен на други места, но специално за Ейдиндрил не ми е направило впечатление да е чак толкова осезаемо.

— Е, сега вече е. Човек има чувството, че на всеки ъгъл предлагат пророчества и предсказания. За всеки, който иска да узнае бъдещето си, сякаш има по един човек, който твърди, че може да му го каже.

Ричард се примъкна към Калан.

— Нима не е било така от край време? Хората винаги са се интересували от бъдещето.

— Не и по този начин. Тук пророчеството е превърнато в търговия, а все повече хора са готови да заплатят за него, след което предават нататък слуховете. Градът се е превърнал във врящ казан от предсказания и всичко това се превръща в мливо за клюки. Държа да ти кажа, Ричард, че вече започвам да се тревожа.

Приближи се един от мъжете със сини роби и предложи на Калан да си вземе чаша от подноса, който държеше в ръцете си. Тя прие, отпи глътка, след което върна вниманието си върху историята на Зед.

— Сега, когато войната свърши, хората не живеят в този постоянен страх. Те са свикнали да изпитват ужас и вероятно това е причината да търсят да чуят някакви страховити предсказания, с които да подхранят духчето на тревогата, след като същинските тревоги са мъртви.

Ричард отпусна китката на лявата си ръка върху ефеса на меча си и отказа предложеното му питие. Не бе вадил меча от първия ден на миналата зима. Би бил щастлив да не му се налага да го прави никога повече.

— Калан е права. Хората от години живеят в постоянен страх, че няма да доживеят следващия ден. Сега, когато войната най-сетне свърши, те се събуждат сутрин с мисълта, че ги очаква бъдеще — истинско бъдеще. И им е любопитно да узнаят какво ще им донесе то. Аз лично бих предпочел всеки сам да изгради бъдещето си, да направи така, че да сбъдне мечтите си, но предполагам мнозина са уверени, че съдбата крие изненади за тях, които пророчеството би могло да разбули.

Зед отпрати с ръка човека с подноса и продължи:

— Възможно е. — Известно време наблюдава жужащото човешко множество. — Но подозирам, че има и още нещо — додаде шепнешком накрая.

Калан се усмихна.

— Виждаш ли? Войната свърши и дори ти не можеш да престанеш да се притесняваш. Време е да се поотпуснеш. Светът живее в мир.

— Мир — изпухтя Зед. Впи и в двама им леден поглед. — Няма нищо по-опасно от мирното време.

Ричард се надяваше Зед да греши — може би, както каза Калан, просто бе свикнал да се тревожи и сега караше по навик. Ричард си мислеше, че знае как се чувства дядо му. Макар и в мирно време, той самият не можеше да престане да се тревожи.

Притесняваше се и заради подозренията на Кара, че някой ги е наблюдавал в спалнята. Както и заради факта, че пророчеството на Сабела се съдържаше дословно в книгата, наречена „Бележки за края“. Именно пророчество бе помогнало на него и Калан да се справят с проблемите.

Преди всичко обаче Ричард се тревожеше за онова, което му каза момчето на пазара — че в Двореца цари мрак и тъмнината търси тъмнина. Нямаше основателна причина да се тревожи за думи, които явно бяха изречени в състояние на треска. Зед и Натан не му се видяха разтревожени, когато им сподели случилото се. И двамата решиха, че Калан е права и всичко е било просто бълнувания на едно болно дете.

Но Ричард продължи да се притеснява, думите на малкия не излизаха от главата му. В тях имаше нещо, което като че ли не беше свързано с треската. Те докосваха струна някъде много дълбоко в него. Особено сега, когато хора от всички краища на Д’Хара се бяха стекли в Двореца.

Ричард забеляза, че Рика наблюдава тълпата. Приличаше на ястреб, набелязал мишка. Кара, в другия край на залата, не изпускаше от очи Ричард и Калан, въпреки че се усмихваше и приветстваше гостите си. Той забеляза и други Морещици, разпръснати из цялото помещение, които наблюдаваха зорко. Няколко от тях, по-близо до Ричард и Калан, бяха облечени в червените си кожени униформи. Поради някаква причина не му беше неприятно да ги види. Макар да беше мирно време, се радваше да установи, че са нащрек.

Ричард се надвеси към дядо си.

— Зед, мислиш ли, че това, което казва Натан, е вярно?

Зед смръщи чело.

— Кое?

Ричард се усмихна на преминаващи гости, преди да отвърне.

— Че истинските пророчества се повтарят. Че изплуват на повърхността, за да потвърдят валидността си. Че се повтарят, за да напомнят на хората за себе си, така да се каже.

Зед обиколи с поглед тълпата, преди да отговори.

— Аз не съм Пророк. Дарбата ми не се проявява по този начин. Но въпреки това съм магьосник и като такъв съм изучавал пророчества, наред с други неща, през целия си живот, така че съм наясно. В това, което ти е казал Натан, има известна истина.

— Ясно — кимна Ричард, забелязал капитана на гвардейците, които го бяха съпровождали на пазара същата сутрин, да си проправя път през залата. Поради някаква причина челюстта на мъжа бе стисната в мрачно, припряно изражение.

Хората забелязваха устремната крачка на войника и заотстъпваха да му сторят път, но въпреки това празничната глъчка и смеховете не стихваха. Бенджамин също забеляза мъжа и се изопна, като за миг се преобрази от съпруга Бенджамин в генерал Мейферт. Няколко Морещици се завтекоха към него, явно решили поради сериозното изражение на мъжа, че може да се наложи да го държат настрани от Господаря Рал и Майката Изповедник, които бяха дошли да се забавляват и не биваше да бъдат притеснявани по работа. Кара обаче им направи почти незабележим знак с ръка и те го оставиха да мине безпрепятствено.

Капитанът се закова на място и отривисто удари юмрук в сърцето си.

— Извинете за прекъсването, Господарю Рал.

Ричард леко кимна в отговор на поздрава.

— Не се тревожи. Намери ли момчето, капитане?

— Не, Господарю Рал. Претърсихме навсякъде. Момчето е изчезнало.

Тези думи прозвучаха твърде категорично в ушите на Ричард.

— Все трябва да е някъде. Болен е, едва ли може да стигне далеч. Продължавай да търсиш. Сигурен съм, че хората ти ще го открият.

Капитанът се прокашля.

— Господарю Рал, двамина от моите хора… двама от онези, които отидоха да го търсят, преди малко бяха намерени мъртви.

Сърцето на Ричард потъна в петите при мисълта за това как тези смели мъже са се сражавали дълго и са изстрадали какво ли не, за да загинат сега, когато мирът най-сетне бе тук.

— Мъртви ли? Как са загинали?

Онзи пристъпи от крак на крак.

— Не знам, Господарю Рал. Нямаше наранявания, никакви следи. Не бяха извадили оръжията си. По лицата им не личеше предсмъртна изненада. Просто си лежаха спокойно в един ров между две палатки. Не изглеждаше да са участвали в схватка.

Пръстите на Ричард обвиха дръжката на меча му.

— Никакви рани, казваш?

— Нито драскотина, Господарю Рал. Просто лежаха мъртви.


Осма глава

НЕ МНОГО СЛЕД КАТО Ричард изпрати капитана да събере повече хора, които да издирят момчето, делегациите от различни страни, пристигнали за церемонията, съзрели възможност, започнаха да се събират около Ричард и Калан. Докато повечето от тях изразяваха благодарността си заради всичко сторено, за да се сложи край на войната, то имаше и такива, които повдигаха въпроси. Всички бяха нетърпеливи да чуят отговорите, които Господарят Рал и Майката Изповедник ще дадат.

През последните няколко дни Ричард се бе срещал с пълномощници, посланици и емисари, прииждащи от различни места, но пак не можеше да твърди, че познава много от хората в залата. Усмивките и благодарността, както и въпросите, изглеждаха искрени.

След като приключиха с официалната част и изразиха удоволствието си от това, че са поканени, и от радушния прием, гостите един през друг започнаха да задават въпроси за търговската политика и унифицирането на законите. Искаха да получат гаранции, че слуховете за участие на всички във вземането на решения са верни.

Сега, когато неотложните военни въпроси и нуждата от провизии и хора бяха останали в миналото, всички започнаха да се замислят за това как да използват ресурсите и стоките по най-добрия за сънародниците си начин. Беше ясно, че съюзничеството, което всички бяха почувствали по време на войната, е отслабнало и сега всеки се притесняваше, че родината му може да попадне в неизгодна позиция по отношение на законодателството или търговията.

Ричард остави Калан да ги убеждава, че няма да има ограничения в търговията и че няма защо да се притесняват, че едни ще бъдат привилегировани за сметка на други. Голяма част от хората бяха от Средната земя. Тя им напомни за политическата линия, която бе следвала, докато стоеше начело на Средната земя в качеството си на Майката Изповедник, и ги успокои, че сега, когато са част от Д’Харанската империя, това няма да се промени. Спокойствието и авторитетът, които тя излъчваше, ги изпълваха с увереност, че говори истината.

Някои от официалните гости й припомниха, че в Средната земя повечето от страните бяха имали свои представителства в Ейдиндрил, понякога владетелите на една или друга страна прекарваха доста дълги периоди от време в престолния град, понякога изпращаха емисари или други представители, но при всички положения осигуряваха постоянно присъствие, така че отделните страни да вземат участие в общите събрания или при приемането на закони. Калан ги увери, че Народният дворец сега е официалният трон на властта в Д’Харанската империя, така че ще бъдат направени подобни постъпки техни представители да разполагат със свои места в Двореца и да вземат участие в изковаването на общото бъдеще. Хората не само я изслушаха с облекчение, но и бяха откровено доволни.

Калан беше свикнала да взема решения и се справяше с тази роля с лекота и изящество. Бе израсла предимно сама, тъй като, бидейки Изповедник, от нея цял живот се бяха страхували. Когато Ричард се запозна с нея, той видя с очите си как хората треперят в нейно присъствие. В миналото хората съзираха само нейната ужасяваща мощ, а не същинската жена зад тази мощ, но с течение на времето, докато тя и Ричард се бяха борили за тези народи, започна да се ползва с уважението и възхищението на хората. Те вече не се притесняваха да я гледат в очите.

В най-неподходящия момент, докато Калан отговаряше на въпросите, Натан пристъпи зад Ричард, хвана го за ръката и го дръпна встрани.

— Трябва да говоря с теб.

Както отговаряше на отдавна нерешен въпрос за границите, Калан се сепна. Тъкмо обясняваше, че няма какво да спорят, защото сега всички са част от Д’Харанската империя и на практика няма значение дали на картата има една формална линия или не. Щом гласът й замлъкна, всички погледи се спряха върху високия Пророк. Нямаше човек, който да не го познава. Ричард забеляза, че Натан носи „Бележки за края“, като единият му пръст бе отбелязал конкретна страница.

— Какво има? — попита тихо Ричард, като отстъпи няколко крачки от внезапно притихналата тълпа и взрените в него очи. Явно за всички въпросите, свързани с пророчествата, бяха по-тревожни от тези, свързани с търговията и границите.

Натан се наклони напред и заговори с поверителен тон.

— Нали ми каза, че момчето, което си срещнал днес на пазара, ти е споменало нещо за мрак в Двореца.

Ричард се изопна и огледа лицата около себе си.

— Съжалявам за прекъсването. Бихте ли ме извинили за момент.

Хвана Натан за ръката и го дръпна няколко крачки назад към двойната врата по протежение на стената в дъното на помещението. Зед отиде с тях, Калан също. Кара и Бенджамин, които стояха недалеч, не пропуснаха дадения им от Ричард знак и привлякоха вниманието на гостите, като ги заразпитваха как върви възстановяването на разрушените по време на войната сгради по родните им места.

След като се увери, че наблизо няма любопитни уши, Ричард се обърна към Натан.

— Малкият каза, че в Двореца цари мрак. И че тъмнината търси тъмнина.

Без да продума, Натан отвори книгата и я подаде на Ричард.

Ричард тутакси забеляза изречението: „Тъмнината търси тъмнина.“

— Това бяха точните думи на момчето — пророни Калан с неприкрита тревога в гласа.

Ричард се изкуши да предложи версията, че е съвпадение, но знаеше, че няма смисъл.

— Нещо друго, свързано с това пророчество фрагмент… някъде другаде в книгата?

— Не знам — очевидно объркан призна Натан. — Не знам дали дадена част от книгата е свързана с друга. Доколкото ми е известно, не е изключено всичко да е свързано с това пророчество за тъмнината, но може и да няма никаква връзка. Не знам дори дали другото, онова за тавана, дето щял да се срути, е свързано с изречението за тъмнината, дето търси тъмнина.

Ричард знаеше, че е свързано.

Не му се вярваше да е съвпадение това, че момчето е казало изречение от книгата, която съдържаше друго изречение, казано му от старицата. Знаеше, че е изключено нещата да са свързани случайно. Спомняше си изненадата, изписана на лицето на старата жена, докато му предсказваше бъдещето, че покривът ще се срине, сякаш не това бе възнамерявала да му каже.

Ричард бе научил, че дарбата му често се проявява по уникални начини. Някои текстове го наричаха „камък в езерото“, тъй като той беше центърът във вълничките на събитията. Инциденти, които отначало изглеждаха като случайни събития, често се оказваха елементи, някак си привлечени към него или привличащи вниманието му посредством дарбата му, посредством вълничките, които създаваше около себе си. Тези събития на пръв поглед изглеждаха случайни съвпадения, докато не се загледаше по-надълбоко.

Или докато небето не се сринеше отгоре му.

Сега вече знаеше със сигурност, че не може да допусне тази лъжа и да остави събитията да му се изплъзнат. Трябваше да разрови по-навътре.

Въздъхна дълбоко.

— Добре. Няма какво да сторим за момента. Да не изнервяме хората, като ги караме да си мислят, че нещо не е наред.

— Не сме сигурни, че има нещо не наред — напомни му Зед. Ричард не искаше да спори по въпроса.

— Надявам се да си прав.

— Предвид механизма на действие на пророчествата — напомни Натан на Зед, — твърде вероятно е всички тези неща да са свързани по някакъв начин.

Лицето на Зед се изкриви в кисела гримаса, но магьосникът се въздържа от мнение.

Ричард почука с показалец по ефеса на меча си, докато набързо превърташе събитията в главата си. Не можа да намери никаква връзка между трите. Въображението му не роди нищо.

Не може да е вярно, даде си сметка. Това, дето тъмнината търсела нещо, би могло да е свързано с усещането на Кара, че някой надзърта в стаята й през нощта — в тъмнината.

Обърна се към Натан.

— Нали каза, че имало някаква жена, която работела в Двореца и от време на време получавала предзнаменования.

— Да, работи в кухнята, обикновено помага в рязането на продуктите, нужни на готвачите, но когато в Двореца се съберат повече хора, върши и други неща. Всъщност вероятно би трябвало да е сред тези с подносите и сините роби. — Огледа се, като се опита да не изглежда твърде любопитен. — В момента не я виждам обаче.

— Спомена и друга жена, Лорета, ако съм запомнил правилно, която притежавала определени способности. Дето искала да ме види, защото имала да ми казва нещо, някакъв вид предсказание.

Натан кимна.

— Да.

— Веднага щом успея да се измъкна от тук, искам да ме заведеш при нея.

— Ричард, ще те заведа, разбира се, но едва ли е нещо важно. Обикновено се оказва, че нещата не са каквито изглеждат. Хората често вярват, че най-ежедневни и невинни събития могат да се окажат изпълнени с мрачно предзнаменование. Най-често няма скрит смисъл.

— Не бих имал нищо против — пророни Ричард, като продължаваше да оглежда хората. — Значи няма за какво да се тревожа.

— Да, няма. — Натан посочи стената зад тях. — Близо до кухните сме. Лорета работи за един месар, който участва в набавянето на доставките за специални случаи като празненството днес и венчавката. Не е далеч. Когато решиш да се поразходиш, може да отидем да я видим.

— Засега да се връщаме при гостите — кимна Ричард.


Девета глава

РИЧАРД СЕ ВЪРНА при очакващата го групичка официални лица, кметове, регенти, представители и дори неколцина крале и кралици на някои от страните, които бяха съставлявали Средната земя, преди всички да се влеят в Д’Харанската империя. Когато Зед и Калан отидоха с него, Натан пъхна книгата под мишница, ухили се широко и закрачи.

Натан, който беше единственият жив Пророк, при това представител на династията Рал, бе добре познат на всички в Двореца. Това, както и цветистият му вид го превръщаха в един вид забележителност. Обличаше се пищно, с богата на набори и дипли риза и модно зелено наметало. Златната ножница и ефесът на меча, полюшващи се на хълбока му, лъщяха в изящна украса.

Ричард си помисли, че за магьосник със способностите на Натан да носи меч е все едно морско свинче да се опитва да се защитава с клечка за зъби. Натан твърдеше, че мечът му придава „елегантност“. Погледите, които получаваше, му доставяха удоволствие, обикновено ги приемаше с широка усмивка и ако идеха от жена, с дълбок поклон. Жените в повечето случаи се изчервяваха и отвръщаха на усмивката му.

Макар да наближаваше хиляда години, Натан често подхождаше към живота с радостта и учудването на дете. Имаше заразителен характер, който привличаше хората към него.

Други, независимо от дружелюбното излъчване на Натан, го смятаха за най-опасния жив човек.

Пророците знаеха бъдещето, а в бъдещето често са стаени в очакване болка, страдание и смърт. Хората вярваха, че ако той реши, може да им разкрие каква съдба ги очаква. Натан бе проводник на пророчеството — той нито си го измисляше, нито можеше да направи така, че да се случи. Но мнозина вярваха, че би могъл. Ето защо го считаха за опасен.

Според други опасността в него беше от съвсем друго естество. Те се страхуваха от него, защото се беше случвало пророчества, разкрити чрез дарбата му, да са започвали войни.

За някои жени аурата на опасността, която витаеше около него, имаше притегателна сила.

Когато Ричард го попита защо му е меч, Натан му напомни, че самият Ричард също е магьосник, а и той бе въоръжен. Ричард възрази с довода Търсачът е свързан с Меча на истината. Това оръжие бе част от него, част от неговата същност. При Натан мечът бе по-скоро атрибут, украшение. Натан не се нуждаеше от меч, за да превърне някого в пепел.

Натан припомни на Ричард, че независимо дали е Търсач или не, независимо как се представя, Ричард е по-опасен от меча, който носи.

— Господарю Рал — извиси глас набит мъж с червена туника, когато всички се събраха около Ричард, — може ли да узнаем дали ни очаква някакво профетическо събитие?

Мнозина закимаха, облекчени, че този въпрос най-сетне е зададен, и се придвижиха напред. Ричард започваше да подозира, че всъщност отговорите на подобен род въпроси са единственото, което ги интересува. Огледа изпълнените с очакване лица.

— Профетическо събитие ли? Какво имаш предвид?

— Ами… — подхвана мъжът и махна неопределено с ръка, — при положение, че тук имаме толкова много надарени магьосници, Първият магьосник Зорандер, Пророкът Натан Рал и — мъжът кимна с глава към Ричард — не на последно място ти, Господарю Рал, който неведнъж си доказвал забележителната си дарба, със сигурност имаш поглед в най-дълбоките тайни на пророчеството. Всички ние се надяваме, след като така или иначе сме се събрали тук, че някой от вас ще сподели с нас какво пророчество ви бе открито и какво ни чака занапред.

Хората в залата закимаха одобрително и изразиха гласно съгласието си, усмихнати.

— Искате да чуете пророчество?

Главите продължиха да се движат и хората се струпаха още по-нагъсто, сякаш обединени от желанието да станат част от общата тайна на Двореца.

— Тогава чуйте какво ще ви кажа — махна Ричард към притулената сивкава светлина, нахлуваща от прозорците в далечния кран на залата зад тълпата. Всички погледнаха инстинктивно през рамо, после побързаха да се обърнат към Ричард, за да не пропуснат нито една негова дума. — Очаква се незапомнена пролетна буря. Тези от вас, които биха искали да се приберат по домовете си навреме и да не бъдат възпрепятствани от времето, трябва да тръгват незабавно. Забавите ли се прекалено, ще попаднете в капан тук, в Двореца, в продължение на много дни.

Тук-там хората си зашепнаха, все едно Ричард току-що им е разкрил тайните на мъртвите. Но повечето от онези, които очакваха от него да чуят какво бъдеще ги очаква, не бяха чак толкова впечатлени.

Набитият мъж с червената туника вдигна ръка.

— Господарю Рал, това е вълнуващо и убеден съм, доста профетическо, а също и доста полезно за някои от нас, но някак… се надявахме да чуем нещо… по-забележително.

— Като например? — Гласът на Натан отекна така, че накара някои от присъстващите да потръпнат.

Една жена от предните редици, облечена в пищна златиста рокля на волани, подхвърли с престорена усмивка:

— Хм… просто се надявахме да чуем истинско пророчество. Някоя от тъмните тайни на съдбата.

С всеки изминал момент Ричард се чувстваше все по-изнервен.

— Откъде този внезапен интерес към пророчествата?

Жената като че се сепна леко от тона му. Опитваше се да намери какво да отвърне, когато един висок мъж по-назад си проправи път към предните редици и застана пред Ричард. Беше облечен с обикновена черна роба с вдигната якичка, която обикаляше целия му врат. Дрехата му бе закопчана догоре, така че якичката опираше в гърлото му. Носеше тюбетейка в същия цвят. Беше абатът, за който Бенджамин бе споменал на Ричард по-рано.

— Господарю Рал — поклони се непознатият, — всички тук чухме предупреждения от хора, озарени с дарбата на прозрението в потока на бъдещите събития. Мрачните предупреждения ни тревожат сериозно.

Ричард скръсти ръце.

— Какво имаш предвид? Кой разпространява такива предупреждения?

Абатът огледа гостите.

— Ами… разни хора по родните ни места. Откакто сме пристигнали в Двореца и като си говорим помежду си, установихме, че всички чуваме мрачни предупреждения от всякакви врачове…

— Врачове ли?

— Да, Господарю Рал. Прорицатели в бъдещето. Макар да живеят на различни места, в различни страни, всички те говорят за мрачни видения от бъдещето.

Ричард свъси чело.

— Какви са тези прорицатели? Едва ли са истински пророци. — Махна с ръка. — Единственият жив Пророк е Натан. Какви са тези хора, в чиито думи се вслушвате?

Абатът сви рамене.

— Може да не са истински пророци, но това не означава, че са ограбени от способности. Капномансерите виждат страшни предупреждения при гаданията си по свещения дим. Харуспексите намират притеснителни знамения във вътрешностите на животни. — Мъжът разпери невинно ръце. — Такива хора, Господарю Рал. Както казах, гадатели на бъдещето.

Ричард не помръдваше.

— Ако тези хора са толкова талантливи и наясно с бъдещето, тогава защо питате мен?

Мъжът се усмихна извинително.

— Те имат дарби, но качествата им са несравними с твоите, Господарю Рал, нито пък със способностите на забележителните хора, с които си заобиколен. Бихме искали да чуем твоето мнение относно застрашителните предупреждения, за да отнесем думите ти обратно при хората по родните си места. Нещата, които те чуват, ги притесняват и се надяват, че когато се върнем, ще носим новини от Двореца. Пролетна буря, колкото и сериозно да звучи, не би ни разтревожила особено. Това, което ни смущава, са шушуканията и предупрежденията.

Ричард не можа да прикрие гневния поглед, с който обиколи втренчените в него лица.

— Вашите хора искат да знаят какво има да каже Господарят Рал по въпроса?

Главите закимаха. Някои се осмелиха да пристъпят още напред.

Ричард отпусна ръце и изопна гръб.

— Аз ще ви кажа, че бъдещето е това, което сами направите от него, а не това, което някой ви каже. Животът ви не се контролира от съдбата, нито се определя от книгите, не е закодиран в извивките на свински черва. Трябва да кажете на сънародниците си да престанат да се тревожат за пророчества и да започнат да мислят за собственото си бъдеще.

Натан се прокашля и направи припряна крачка напред.

— Господарят Рал иска да каже, че пророчествата са за пророците, за хората с дарба. Само родените с дарбата могат да разберат сложните елементи, преплетени в едно истинско пророчество. Бъдете сигурни, че ние се грижим за тези неща, за да няма нужда вие да ги мислите.

Част от гостите с неохота се съгласиха, че думите на Пророка звучат смислено. Други не останаха доволни. Една слаба жена, кралица на някоя от страните в Средната земя, взе думата.

— Но нали пророчеството има за цел да помага на хората. Всичко е замислено така, че думите, изтръгнати чрез дарбата, да бъдат извлечени през тъмния тунел на времето, за да бъдат полезни на тези от нас, които ще бъдем докоснати от пророчествата. Би ли могло да бъде едно пророчество, ако хората не са информирани какво казва то за тяхната съдба? За какво служи пророческата дарба, ако не за да помага на хората? Каква стойност има, ако остане в тайна?

Натан се усмихна.

— Вие не сте пророчица, Ваше величество, откъде знаете, че съществува свързано с вас пророчество — такова, за което трябва да узнаете.

Тя попипа дългата огърлица на шията си, единият край на която се губеше някъде дълбоко в деколтето й.

— Ами… предполагам…

Ричард отпусна дланта на лявата си ръка върху меча.

— Пророчествата създават повече грижи, отколкото помагат.

— Досега сме се сблъсквали с пророчества — намеси се Калан, като пристъпи до Ричард, привличайки вниманието върху себе си, — които са звучали изключително тежко и страшно по отношение на Ричард и на мен. Ако бяхме следвали мрачните предписания на тези пророчества, ако се бяхме вслушвали в предписанията им за избягване на катастрофата, щяхме да докараме унищожение не само за себе си, а и за живота по принцип. Ако бяхме постъпили така, както искате да постъпим, ако се бяхме вслушали в ужасните предзнаменования, сега всички вие да сте умрели в най-добрия случай или, в най-лошия, да сте станали роби, подвластни на нецивилизовани господари. В крайна сметка тези пророчества се оказаха верни, но не по начина, по който звучаха. Пророчеството е много опасно, ако попадне в неправилни ръце, и човек не трябва да се съобразява с привидния му смисъл.

— Значи твърдите, че не можем да разчитаме да узнаем собственото си бъдеше? — Гласът на кралицата прозвуча поизнервен.

Ричард забеляза гневното пламъче в зелените очи на Калан и изпревари отговора й.

— Твърдим само, че бъдещето не е нещо установено. Човек сам гради бъдещето си. Ако вярваш, че бъдещето ти е известно, това води до промени в поведението ти, в решенията, които вземаш, променя начина ти на живот и плановете ти. Подобни неща могат да имат разрушителни последствия. Трябва да правим най-доброто за себе си, а не това, което пророчеството твърди, че ни очаква.

Бъдещето, поне в по-голямата си част, не се съдържа в пророчеството. Дали определено пророчество е валидно, не всекиму е дадено да разбере.

Макар това да не прозвуча задоволително, поне обра ентусиазма на хората да чуят някое цветисто предзнаменование.

— Пророчеството носи смисъл — взе думата Натан, — но този смисъл може да бъде изтълкуван само от най-талантливите в тази област и мога да ви уверя, че такива неща не са скрити в купчина свински чревца.

Забелязала колебанието в очите на хората, Кара, облечена в бялата си кожена униформа, застана от лявата страна на Ричард.

— В Д’Хара има една приказка: Господарят Рал е магия срещу магия, ние сме стомана срещу стомана. Той неведнъж е доказвал себе си пред всички нас. Оставете магията на него.

Изречени от Морещица, тези думи прозвучаха смразяващо категорично.

Тълпата явно съзнаваше, че не просто ровят там, където не им е работа, а прекрачват граници. Някак посрамени, си зашушукаха тихо, че вероятно точно така трябва да направят — да оставят тези неща на хората, които най-много разбират от тях. Всички като че се поотпуснаха, сякаш се дръпнаха от ръба на скала.

С крайчеца на окото си Ричард мярна как една от жените със сини роби, които поднасяха храната, се приближава към Калан и поставя внимателно длан на лявата й ръка, сякаш иска да й довери нещо.

Това най-вече привлече вниманието на Ричард. Обикновено хората не отиваха ей така да поставят длан върху ръката на Майката Изповедник.

Докато се обръщаше към Калан, Ричард видя обсебения поглед на жената и кръвта, обагрила предната част на робата й.

Вече беше тръгнал, когато мярна нож в другата ръка, която се вдигаше към гърдите на Калан.


Десета глава

ВРЕМЕТО КАТО ЧЕ ЛИ СПРЯ. Ричард разпозна без капчица съмнение вечната празнина между пулсациите на времето, онзи наелектризиран миг на затишие, преди да се взриви силата.

Намираше се на една крачка по-далеч, отколкото му бе нужно, за да може да спре жената навреме, но и съзнаваше, че е твърде близо за онова, което ще последва.

Нещата бяха излезли от контрола му и той нямаше какво да стори.

Животът и смъртта бяха увиснали в този миг време. Калан не можеше да си позволи да се поколебае. Ричард инстинктивно напрегна мускули, готов да се извърне, макар да знаеше, че каквото и да направи, няма да е достатъчно бърз, за да избегне сблъсъка.

Хората стояха облещени, застинали в шок. Няколко Морещици в червени кожени униформи вече бяха започнали да скъсяват тичешком дистанцията, която Ричард беше убеден, че не могат да покрият. Видя червеният Агиел на Кара да скача в дланта й, ръцете на войниците посегнаха към мечовете, а Зед понечи да изпрати магия. Ричард знаеше, че никой от тях няма шанс да стигне навреме.

В центъра на всичко това Ричард видя как жената стиска Калан под лакътя, докато в същото време другата й ръка описва дъга във въздуха, насочвайки ножа към гърдите на Калан.

В този миг движенията на всички наоколо тъкмо започваха.

В притихналия откъслек време изведнъж се разнесе тътенът на гръмотевицата без гръм.

Времето възвърна устремния си ход още щом мощната вълна изригна в затвореното пространство на банкетната зала.

Натискът във въздуха светкавично оформи обръч.

Хората в близост до центъра изкрещяха от болка и се проснаха ничком на пода, повалени от вълната. Тези по-назад отскочиха на няколко крачки. В шок и ужас те със закъснение вдигнаха длани да прикрият лицата си.

Храна се разхвърча от маси и колички; чаши и чинии се разбиха в стените; бутилки вино, прибори, кутийки, малки купи за сервиране, салфетки и парчета стъкло бяха понесени от ударната вълна и профучаха през залата с шеметна скорост. Щом вълната достигна далечния край на помещението, стъклата се пръснаха. Долната част на пердетата заплющя навън през разбитите прозорци. Ножове, вилици, храна, питиета, чинии и парчета потрошено стъкло задрънчаха по пода.

Ричард стоеше най-близо от всички до Калан в мига, в който тя освободи изповедническата си сила. Твърде близо. Да си на такова минимално разстояние от източника на подобна могъща сила беше опасно. Болката прониза всяка частица от тялото му и го повали на коляно. Зед се строполи, неспособен да се задържи на краката си. Натан, който стоеше малко по-нататък, се олюля и успя да улови Кара за ръката, за да й помогне да се задържи.

Когато парчетата натрошено стъкло най-сетне се укротиха, покривките и пердетата притихнаха по местата си, а хората замлъкнаха слисани, жената в окървавената синя роба бе коленичила в краката на Майката Изповедник.

Калан се извисяваше насред уталожващия се хаос.

Хората гледаха в шок. Никой не бе виждал Изповедник да освобождава силата си. Не беше нещо, което се прави пред зрители. Ричард си помисли, че едва ли някой от присъстващите ще забрави случилото се, докато е жив.

— По дяволите, това боли! — изохка Зед, докато разтриваше лактите си и разкършваше рамене.

Щом погледът и умът на Ричард се проясниха от пронизващата болка, която мигом обхвана цялото му тяло, той забеляза, че жената е оставила кървава диря по ръкава на бялата рокля на Калан.

Коленичила пред Майката Изповедник, жената не приличаше ни най-малко на убиец. Беше средна на ръст, обикновена на вид. Масури тъмна коса едва докосваха раменете й. Ричард знаеше, че човек, докоснат от изповедническа сила, не само не усеща болката така, както я усещат околните, но на практика възприятията за болка са толкова далечни и притъпени, че едва ли не са последна грижа. За човек, докоснат от тази сила, Изповедникът беше всичко.

Нямаше значение коя е била жената преди това — вече не бе същият човек.

— Господарке — прошепна тя, — на вашите заповеди.

Гласът на Калан прозвуча леден.

— Повтори какво си сторила. Искам да чуя онова, което ми каза преди малко.

— Убих собствените си деца — изрече монотонно жената. — Мислех, че знаеш.

Думите се врязаха в напрегнатата тишина и, Ричард бе убеден, накараха мнозина да потръпнат. Други ахнаха.

— Затова ли дойде при мен?

— Донякъде — кимна онази. — Трябваше да ти кажа какво съм направила. — По бузата й се изтърколи сълза. — И какво бях принудена да направя.

Сега, когато бе загубила самоличността и съзнанието си, жената плачеше — Ричард знаеше това — не задето е убила децата си, а заради опита да посегне на живота на Калан. Изповедникът, който я бе докоснал, вече беше единственото важно нещо в живота й. Чувството за вина я смазваше.

Ричард се наведе и внимателно стисна жената за дясната китка, докато издърпваше кървавия нож от хватката й. Обезоръжаването й вече не бе наложително, но въпреки това той се почувства по-добре. Онази май изобщо не забеляза.

— Какво те накара да постъпиш така? — попита Калан властно и с такава смразяваща интонация, че всички затаиха дъх.

Лицето на жената се извърна към Калан.

— Трябваше. Не исках да видят този ужас.

— Кой ужас?

— Да бъдат изядени живи, Господарке — отвърна жената, все едно бе най-очевидното нещо на света.

Гвардейците затегнаха обръча около Господаря Рал. Няколко Морещици, които се бяха опитали да попречат на жената, но не бяха успели да стигнат навреме, се плъзнаха зад гърба й. Всяка от тях стискаше своя Агиел.

Калан не се нуждаеше от охрана или Морещици и не се страхуваше от нападение с нож от един човек. Веднъж докоснат от силата й, човек се превръщаше в безпомощен роб на Изповедника и бе неспособен да й противостои, камо ли да я нарани. Единствената им грижа беше да й доставят удоволствие. Това включваше самопризнания за всяко извършено от тях престъпление, за което би могла да ги попита Калан.

— Какво говориш?

Жената запримига.

— Не можех да допусна да преживеят мъките, които им предстояха. Смилих се над тях, Господарке, и ги убих бързо.

Натан се надвеси към Ричард и прошепна:

— Това е жената, за която ти говорих, онази, която работи в кухнята. Дето притежава някакви способности да вижда бъдещето.

Калан наклони глава към жената, при което онази се отдръпна.

— Откъде знаеш, че са щели да преживеят мъки?

— Получих видение, Господарке. Понякога получавам видения. В това видение видях какво ще се случи, ако останат живи. Нима не разбираш? Не можех да позволя такива неща да се случат на моите съкровища.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си получила видение, което ти е наредило да убиеш собствените си деца?

— Не — тръсна глава жената. — Във видението ми те бяха изядени живи, остри зъби се впиваха в тях и ги разкъсваха, а те пищяха от ужас и болка. Видението не ми каза да ги убия, но след това, което видях, знаех какво трябва да направя, за да не изживеят тази ужасяваща съдба. Проявих милост към тях, Господарке, кълна се.

— Как така изядени живи? Изядени живи от кого?

— От тъмни създания, Господарке. Черни същества идват за моите съкровища. Тъмни сили, диви, промъкват се в нощта.

— Значи, имала си видение и заради него си решила да убиеш децата си сама.

Беше обвинение, не въпрос. Все пак жената го прие за въпрос и кимна, преливаща от желание да достави удоволствие на своята Господарка.

— Да. Прерязах им гърлата. Кръвта им изтече и бързо изгубиха съзнание, докато плавно се отнасяха към смъртта. Не им се наложи да изстрадат онова, което съдбата им беше приготвила.

— Плавно се отнасяха? — попита Калан през зъби, като едва сдържаше гнева си. — Да не би да твърдиш, че не са страдали, не са се съпротивлявали?

Ричард беше виждал хора с прерязани гърла, Калан също.

В никакъв случай не можеше да се каже, че плавно се отнасят към смъртта. Бореха се за живота си в ужасяваща, предсмъртна агония, с настървението, с което се бореха за глътката живот, която ги задавяше в собствената им кръв. Такава смърт бе потресаваща по своето насилие.

Жената кимна, докато се мъчеше да си припомни.

— Да, може би малко. Но не задълго, Господарке. Съпротивляваха се за кратко. Не толкова, колкото биха се съпротивлявали, ако бяха оживели и онези нощни твари бяха дошли и бяха изтръгнали вътрешностите им.

Когато Калан вдигна очи при звука на тревожен шепот, тълпата притихна.

— Така става, когато човек си мисли, че вижда в бъдещето. — Тя стигна челюст и стрелна с гневен поглед вторачените в нея гости. — Ето го резултата: без време отнет живот.

Калан насочи гневния си поглед към свитата в краката й жена.

— Възнамеряваше да използваш ножа си срещу мен, нали? Искаше да ме убиеш.

— Да, Господарке. — Сълзите бликнаха наново. — Затова трябваше да ти кажа какво съм направила.

— Какво имаш предвид?

— Трябваше да ти кажа защо съм убила децата си, за да разбереш защо се налага да убия теб. Исках да те спася, Господарке.

— Да ме спасиш ли? От какво да ме спасиш?

— От същата съдба, Господарке. — По бузите й започнаха да се ронят сълзи. — Моля те, Господарке. Не мога да понеса мисълта за онази смърт, която видях, че те очаква. Не мога да понеса мисълта, че тялото ти ще бъде разкъсвано, докато крещиш, сам-самичка, без никой, който да ти помогне. Ето защо трябваше да те убия — за да те избавя от тази съдба, както избавих децата си.

Ричард имаше чувството, че коленете му омекват.

— И какво беше това, дето ме изяждаше в твоето видение?

— Същото, което изяде живи децата ми, Господарке. Тъмни твари, черни сили, които те повалят. Няма да успееш да им се измъкнеш.

Жената протегна ръце в умоляващ жест.

— Може ли да ми върнеш ножа, моля те? Трябва да те избавя от тази съдба. Моля те, Господарке, позволи ми да изстрадам болката от това убийство, за да ти спестя агонията и ужаса, които ще изживееш иначе. Моля те, Господарке, позволи ми да те убия бързо.

Калан изгледа несбъднатата си убийца с поглед, изпразнен от всякаква емоция.

— Не.

Кървавите ръце на жената се вдигнаха към гърдите й и се вкопчиха в окървавената й роба. Тя понечи да си поеме дъх, но въздух не дойде. Очите й се облещиха, лицето й пламна. Строполи се на земята, сви се на кълбо настрани и се загърчи в агония. Остатъците от въздух най-сетне изсвистяха и напуснаха дробовете й.

Погледът на Калан се вдигна към изумените зяпачи — безмълвен укор към всеки, който би могъл да си мисли, че пророчеството ще му помогне.

Зелените й очи, които започваха да се изпълват със сълзи, най-сетне се обърнаха към Ричард. Само като я погледна, сърцето му се сви.

Плъзна ръка около кръста й.

— Хайде. Трябва да си починеш.

Калан кимна и се облегна на рамото му, приела предложената й подкрепа. Кара, Зед, Натан и Бенджамин вече бяха започнали да образуват защитен обръч около нея. Морещиците и гвардейците от личната охрана на Ричард отцепиха тълпата.

Калан стисна Кара за ръката.

— Толкова съжалявам. Исках празникът ви да е перфектен.

— Наистина беше перфектен, Майко Изповедник. Жената не успя да те нарани, ти си жива и здрава, а тази, която направи покушение срещу теб, лежи мъртва. Какво по-перфектно от това? На всичкото отгоре ще ти се наложи да изслушаш една лекция за това дали е безопасно да пускаш хора толкова близо до себе си.

Калан се усмихна, докато се отдалечаваше с Ричард, който я подкрепяше.


Единадесета глава

— КАК Е ТЯ? — попита Зед, щом Ричард затвори вратата след себе си.

— Добре. — Ричард махна с ръка, за да разсее притесненията на дядо си. — Просто се нуждае от почивка.

Зед кимна. Като магьосник, който някога бе работил с Изповедниците, разбираше по-добре от всеки друг, че след освобождаването на сила Изповедникът се нуждае от време за възстановяване. Никой не се възстановяваше по-бързо от Калан. Беше се случвало в екстремни ситуации изобщо да не почива, след като е използвала изповедническата си сила.

Калан бе по-силна от останалите в много отношения. Точно затова посестримите й Изповедници я бяха избрали за свой водач — за Майката Изповедник. Сега всички останали Изповедници бяха мъртви.

При все това използването на силата й бе изтощително не само физически, но и емоционално. Почти се равняваше на изтощение след проведена екзекуция.

Но не това бе най-лошото. Същината на изтощението й този път се състоеше в съзнаването на това, че се случва нещо зловещо и че е отнет животът на невинни хора. Калан, както и Ричард, не вярваше, че се касае за заблуден от виденията си човек. Тук имаше още нещо. Това, наред с необходимостта да използва силата си пред събралите се да празнуват хора, бе най-изтощителното за Калан.

Зед вдигна глава към внука си — Ричард познаваше прекрасно този поглед.

— Странно е, че тази жена просто се строполи и издъхна.

— И аз си го помислих — кимна Ричард.

— Човек, докоснат от силата на Изповедник, се интересува единствено от това да достави удоволствие на Изповедника, който го е докоснал. — Зед изви вежди. — Няма как да й доставят удоволствие, ако умрат. Освен ако, разбира се, съответният Изповедник не им каже, че ще й доставят удоволствие, като умрат. Но Калан не е казвала такова нещо.

Дядото на Ричард явно мислеше в същата посока.

— Не ми звучи логично — съгласи се Ричард. — Хората, докоснати от силата на Изповедник, не се строполяват мъртви просто ей така. Има нещо друго, нещо става.

Зед потърка челюстта си с кокалест пръст.

— Може жената да е разбрала колко дълбоко е била отвратена Калан от това потресаващо убийство.

— Не знам, Зед. Не ми се вярва. Целта на Изповедниците е да получат признание за убийства, да разберат истината зад случилото се, зад ужасните деяния. Престъпниците не са отвратени от самопризнанията си. Напротив, обикновено ги споделят с радост, изключително доволни от това, че могат да изпълнят волята на Изповедника, като й отговорят на въпросите. Искат да живеят така, че да й доставят удоволствие.

Кара скръсти ръце.

— Хм, не мърдам от мястото си, докато Майката Изповедник не стане на крака.

Ричард нежно отпусна ръка на рамото на Кара.

— Благодаря ти, Кара.

Ричард вече мислеше за други неща, събираше парчетата мозайка. Когато жената с ножа се опита да убие Калан, колкото и страховито да изглеждаше това в очите на хората, в крайна сметка шансът й за успех бе нулев. Нямаше толкова бърз нож или нападение, които да изпреварят освобождаването на сила от Изповедник. Дори Кара да бе застанала на пътя на ножа, пак не би могла да предпази Калан по-успешно. Никой нападател не би имал шанс срещу Изповедник.

Но тя не можеше да използва силата си, преди да се е възстановила. Ричард бе повече от доволен, че докато това стане, Кара ще се грижи за Калан.

Обърна се към Бенджамин.

— Генерале, би ли разположил хора от двете страни на коридора?

Бенджамин вдигна ръка.

— Вече е сторено, Господарю Рал.

Ричард забеляза гвардейците в далечината. Бяха достатъчно, за да участват в битка.

— Защо не останеш с Кара. Прави й компания. Калан има нужда да си почине няколко часа.

— Разбира се, Господарю Рал. — Бенджамин се прокашля. — Докато бяхте вътре с Майката Изповедник, намерихме двете деца на жената. Бяха с прерязани гърла, както тя каза.

Ричард кимна. Не бе поставял под съмнение думите на жената. Човек, докоснат от Изповедник, не можеше да лъже. При все това при тези новини сърцето му се сви.

— Моля те, генерале, направи още нещо за мен. Изпрати някой да намери Ничи. Не съм я виждал от сватбата ви вчера. Кажи й, че имам нужда от нея.

Бенджамин леко тупна с десния юмрук гърдите си.

— Ще изпратя някого веднага, Господарю Рал.

Ричард се обърна към Пророка.

— Натан, бих искал да ме заведеш при онази жена, за която ми разказа. Дето виждала разни неща и имала да ми казва нещо.

— Лорета — кимна Натан.

Зед и Ричард едновременно последваха Натан. Неколцина от гвардейците останаха с тях, но ги следваха от разстояние. Рика, в червената си униформа, вървеше пред тях.

Натан избра малко по-заобиколен маршрут през частните коридори, а не мина от там, където минаваха всички гости на Двореца, за да се озове в крилото, където живееха персоналът и различните видове работници. Ричард бе доволен, че не използваха по-популярен маршрут. Хората несъмнено биха го спирали, за да говорят с него. Не му се говореше за търговия и дребни текущи неща. Нито за пророчества. Мислите му бяха заети с по-важни въпроси.

Първо в списъка му бе онова, което каза мъртвата жена за видението си. Бе нарекла заплахата „тъмни сили“. Твърдеше, че тези тъмни сили дебнат Калан.

Момчето на пазара по-рано същата сутрин спомена, че в Двореца цари мрак.

Ричард се запита дали не прави твърде лековато връзка между неща от различен порядък, единственото общо между които е принадлежността им към нюансите на черното. Дали въображението му не вземаше връх.

Докато крачеше до Зед след Натан, хвърли поглед на книгата, която Пророкът държеше, и си припомни редовете от нея, които съответстваха на чутото по-рано през деня за мрака в Двореца. Може би все пак не преиграваше.

Коридорът, по който крачеха, беше облицован с махагонова ламперия, която с времето бе придобила тъмен, богат оттенък. На двете стени бяха окачени пейзажи. Подовете бяха застлани с пътеки в тъмносиньо и златисто.

Не след дълго се озоваха в сервизните коридори, които осигуряваха достъп на персонала до покоите на Господаря Рал. Те бяха по-семпли, с варосани стени. Тук-там по някоя галерия обикаляше външната страна на Двореца отляво. Отвън сградата бе изградена от плътно прилепнали един към друг гранитни блокове. На равни интервали вдълбани дълбоко в стената прозорчета пропускаха слънчева светлина. Заедно с нея през отворите нахлуваха и талази студен въздух.

През същите тези прозорци Ричард видя как по небето пълзят тежки, тъмни облаци и краищата им закачат високите кули в далечината. Зеленикаво-сивкавите облаци му подсказваха, че предчувствието за надвиснала буря е оправдано.

Снежинки танцуваха, размятани от поривите на вятъра. Ричард беше убеден, че не след дълго равнината Азрит ще бъде застигната от пролетна буря.

Гостите в Двореца щяха да поостанат.

— Насам — показа му с жест Натан двойна врата вдясно. Водеше към частните крила и сервизните коридори, използвани от персонала и живеещите в Двореца.

Хората по коридорите, работници от всякакъв вид, отстъпваха при приближаването на процесията. Ричард и двамата магьосници бяха съпътствани от тревожни погледи. Несъмнено новината за проблемите вече бе достигнала до всеки ъгъл на огромния Дворец и се бе върнала обратно. Всички вече знаеха.

По израженията на мрачните лица Ричард виждаше, че от празничното настроение не е останала нито следа. Някой се бе опитал да убие Майката Изповедник, жената на Господаря Рал. Всички обичаха Калан.

Е, помисли си той, явно не всички.

Но повечето хора бяха искрени в чувствата си. Случилото се ги изпълваше с ужас.

Сега, след възстановяването на мира, хората вече бяха започнали да си позволяват да очакват бъдещето с радост. Усещаше се нарастващо чувство на оптимизъм. Сякаш всичко бе възможно и предстояха хубави мигове.

Новите притеснения, свързани с пророчествата, заплашваха да унищожат всичко това. Животът на две деца вече беше отнет.

Ричард си спомни думите на Зед, че няма нищо по-опасно от мирното време. Надяваше се дядо му да греши.


Дванадесета глава

РИЧАРД И ЗЕД ПОСЛЕДВАХА НАТАН в тесен коридор, осветен от прозорче в дъното. Изведе ги към крилото със стаите на персонала. С варосаните си стени и дъсчен под, излъскан от хилядолетно използване, тази галерия изглеждаше още по-невзрачна и от сервизните коридори. Повечето врати обаче бяха украсени с рисувани цветя или пейзажи, които придаваха на всяко място усещането за домашен уют.

— Тук е — докосна Натан една врата с нарисувано стилизирано слънце. Когато Ричард кимна, Натан почука.

Не получиха отговор. Натан почука по-силно. Когато и втория път не последва реакция, Пророкът стовари върху вратата тежкия си юмрук.

— Лорета, Натан е. Моля те, отвори. — Заблъска здраво. — Предадох на Господаря Рал думите ти, че си получила съобщение за него. Доведох го. Иска да те види.

Вратата се открехна само колкото през процепа да надзърне едно око. Щом видя тримата мъже, жената отвори тутакси.

— Господарю Рал! Ти дойде! — усмихна се тя и облиза празнината, останала на мястото, където някога бе имало преден зъб.

Нисичката й набита фигура бе скрита под пластове дрехи. Доколкото Ричард успя да види, беше навлякла поне три жилетки над тъмносиня рокля. Най-отдолу се провиждаше мърлява, някога бяла жилетка, чиито копчета аха да се пръснат на нивото на хълбоците. Над нея следваше избеляла червена дреха и карирана бархетна блуза с твърде дълги ръкави.

Лорета повдигна единия си ръкав и отметна няколко руси къдри от лицето си.

— Заповядайте, влезте.

Тя потъна обратно в мрачната пещера на дома си, замаяна от щастие, че си има гости.

Колкото и странна да беше Лорета, мястото, където живееше, беше още по-странно. За да влезе, понеже беше по-висок от нея, Ричард трябваше да отмести с ръка висящи от тавана плетени предмети. Бяха десетки, до един различни, макар помежду им да имаше нещо общо. Прежди в различен цвят бяха увити около кръстосани пръчици, за да оформят нещо като паяжини. Той нямаше идея за какво служат. Дори човек с най-развинтено въображение едва ли би ги нарекъл приятни, така че Ричард отхвърли вероятността да служат за украса.

Когато Зед го забеляза да гледа изпод вежди, му прошепна поверително:

— Имат за цел да държат злите духове далеч от вратата й.

Ричард не каза нищо за вероятността зли духове, успели да си проправят път от мрачните дълбини на подземния свят, да бъдат спрени от пръчици и прежда.

От двете страни на входа бяха струпани книжа, кутии и книги, които стигаха почти до тавана. През цялата тази неразбория минаваше нещо като тунел, който отвеждаше към вътрешността на дома й. Лорета едва се промъкваше по тясната пътека. Заприлича му на къртица, която се провира в дупката си. Четиримата тръгнаха един след друг и скоро стигнаха в нещо като ниша, която представляваше дневната. Мебелировката се състоеше от малка маса и два стола. През прозорчето, едва видимо между нови купчини книги и вещи, се процеждаше мътна светлина.

Зад масата имаше тезгях, отрупан с листове. Цялото място приличаше на бърлога, издълбана в сметище. И вонеше почти толкова ужасно.

— Чай? — предложи през рамо Лорета.

— Не, благодаря — отвърна Ричард. — Чух, че си искала да говориш с мен.

Зед вдигна ръка.

— Не бих отказал един чай.

— Със сладки? — с надежда попита тя.

Зед отвърна на широката й усмивка.

— Би било прекрасно.

Натан забели поглед. Ричард стрелна дядо си с очи. Лорета се закотви зад нестабилна на вид купчина хартия.

Докато Зед седеше на масата в очакване да му сервират чая, Лорета взе чайник от една етажерка встрани. Водата вътре се поддържаше топла от свещ под металния рафт, заобиколен от камари хартия.

Ричард се притесни от близостта на огън до всичките тези книжа.

— Лорета — подхвана той с надеждата, че тя ще възприеме думите му като желание да й помогне, — опасно е да палиш огън тук.

Както наливаше чай на Зед, тя вдигна глава.

— Да, знам. Много внимавам.

— Сигурен съм, но въпреки това…

— Трябва да внимавам с предсказанията, които правя.

Ричард огледа планините от хартия. Голяма част бяха просто натрупани купчини, но имаше и много дървени касетки, пълни с книжа, и папки, натъпкани до пръсване и нахвърляни една върху друга.

Зед размаха пръст към назъбената планина от хартия встрани от него.

— Това са твои предсказания, така ли? Всичките?

— О, да — отвърна ентусиазирано тя, все едно изгаряше от желание да им разкаже. — Как да ви кажа, цял живот съм получавала предсказания. Според майка ми едно от първите неща, които съм казала, било предсказание. Казала съм думата „пожар“. И… същия ден от огнището се изтърколила горяща главня и й подпалила полите. Не станало нищо сериозно, но тя се уплашила много. Оттогава започнала да записва онова, което казвам.

Ричард се огледа.

— Май още пазиш записаното от нея.

— Ами да, разбира се. — Лорета наля малко чай и на себе си и върна чайника на рафта. Сложи на масата нащърбена чинийка с няколко сладки вътре. — Когато поотраснах, започнах сама да записвам предсказанията си.

— Мммм — простена с наслада Зед, като размаха сладката, — канелени, любимите ми. Много са вкусни.

Лорета му метна беззъба усмивка.

— Сама ги правя.

Ричард се запита къде и как.

— А защо пазиш всичко, което си записала? — попита я.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Ами защото това са предсказанията ми.

— Да, това вече ни го каза — продължи Ричард, — но какъв е смисълът да ги пазиш?

— Да ги имам черно на бяло. Толкова са много, че не мога да ги помня, ако не ги запиша. Но по-важното е, че трябва да бъдат съхранени, документирани.

Ричард смръщи чело, полагаше усилия раздразнението да не му личи.

— Защо?

— Всички пророци записват пророчествата си — отвърна тя с тон, който ясно показваше, че според нея е абсолютно излишно да се говори за такива очевидни неща.

— Да, хм, сигурно…

— Другите пророчества не ги ли пазят? Онези, дето ги записват пророците?

Ричард се изправи.

— Имаш предвид пророческите книги ли?

— Ами да — търпеливо рече тя. — Те са записани пророчества, също като моите, нали така? После, понеже те са важни, се съхраняват, нали така? Разбира се, те се съхраняват в библиотеки из целия Дворец. Аз нямам къде да пазя моите, затова ги трупам тук. — Обиколи мястото с ръка. — Това е моята библиотека.

Зед огледа библиотеката на Лорета, докато гризкаше една канелена сладка.

— Та, разбирате, много съм внимателна с огъня, защото това са записани пророчества, а пророчеството е нещо важно. Не бива да се поврежда.

Ричард виждаше пророчеството в нова светлина — не толкова ласкателна.

— Правилно разсъждава — намеси се Зед, като явно не искаше да продължават разговора в тази посока. — А тези канелени сладки са може би най-добрите, които съм ял.

Тя го дари с поредната беззъба усмивка.

— Винаги си добре дошъл за още.

— Благодаря, любезна госпожо. — Зед си взе втора сладка и я заразмахва. — Е, какво пророчество си получила за Господаря Рал?

— А, да. — Тя вдигна пръст до долната си устна и се заоглежда. — Я да видим къде ги сложих?

— Къде ги сложи ли? — прекъсна я Ричард. — Значи са повече от едно?

— Да, всъщност са няколко.

Лорета отиде до една стена, отрупана с книжа, и наслука издърпа лист. Хвърли му бърз поглед.

— Не, не е това.

Пъхна го обратно там, където го беше намерила. Пресегна се по-встрани, издърпваше един или друг лист, после ги връщаше. Продължи така да рови из различни купчини сред тоновете хартия, харесваше си нещо, зачиташе набързо и го пъхаше обратно.

Ричард и Натан се спогледаха.

— Защо просто не кажеш на Господаря Рал какво е било предсказанието ти за него — предложи Зед.

— О, не, не, боя се, че не бих могла да направя това. Предсказанията ми са толкова много, не смогвам да ги помня. Като ги запиша, знам, че винаги мога да погледна какви са били, така че спокойно ги забравям. Нали затова ги пиша. За да са ми подръка. Пророчеството е важно, затова трябва да се пази и съхранява.

— Вярно си е — съгласи се Натан, явно не искаше да я разстройва. — Да ти помогнем ли в търсенето? Къде слагаш скорошните си пророчества?

Тя примигна насреща му.

— Как къде, където им е мястото.

Натан се огледа.

— А откъде знаеш къде им е мястото?

— По това, което казват.

Натан зяпна насреща й.

— Тогава как ги намираш? Нали не си спомняш какво казват… тогава откъде знаеш къде би трябвало да се намират и къде би трябвало да си ги сложила? Откъде знаеш къде да ги търсиш?

Тя присви очи, докато осмисляше въпроса.

— Да ти кажа, това винаги е било проблем. — Пое си дълбоко дъх. Копчетата на жилетките й аха да се пръснат, преди да издиша. — Явно не съм намерила добър отговор на този въпрос.

Ако се съди по затрудненията, които Ричард и останалите имаха с разпределянето и подреждането на книгите в библиотеките, явно проблемите с класифицирането на пророчествата бяха общи за всички.

Зед издърпа един лист от близка купчина и надникна вътре.

Размаха го.

— Тук пише само „дъжд“.

Лорета вдигна глава от листовете в собствената й ръка.

— Да, записах това, когато имах предчувствие, че ще завали.

— Това е загуба на време — прошепна Ричард в ухото на Натан.

— Предупредих те, че по всяка вероятност няма да е нещо важно.

— Предупреди ме, вярно — въздъхна Ричард.

Обърна се към Лорета. Тя се беше преместила при друга купчина от хартия, папки и кутии и дърпаше някакви листове почти в самата основа. Ричард тъкмо се канеше да поемат към вратата, когато жената ахна.

— Ето го. Намерих го. Точно където му е мястото.

— Е, и какво казва? — попита Ричард.

Тя се затътри към него с листа в ръка. Посочи с пръст и рече:

— Казва: „Хора ще умрат.“

Ричард се вгледа за момент в напрегнатото й лице.

— Това се случва непрекъснато, Лорета. Хората умират все някога.

— Да, така е — изкиска се тя, докато се обръщаше към нестабилната камара хартия, за да продължи търсенето. На Ричард това пророчество му звучеше не по-ясно от всяко друго.

— Е, благодарим ти…

— Ето още едно — дръпна тя един издаден навън лист. — Небето ще се срине.

Ричард смръщи чело.

— Небето?

— Да, точно така — небето.

— Сигурна ли си, че не си имала предвид, че покривът ще се срине?

Лорета погледна хартията в ръцете си.

— Не, тук пише съвсем ясно — небето. Почеркът ми е много четлив.

— И какво би могло да означава това? — попита я Ричард. — Как е възможно небето да се срине?

— О, нямам никаква представа — изгъргори тя през смях, който приличаше на кискане. — Аз съм само проводник. Пророчеството идва при мен и аз го записвам. Съхранявам го, както се съхранява всяко друго пророчество.

Натан обиколи с ръка пълната с книжа стая.

— Не получаваш ли видения за тези неща, за пророчествата, които ти се явяват?

— Не. Просто пристигат и аз ги записвам.

— В такъв случай на практика не знаеш какво означават.

Тя се замисли за момент.

— Ами, ако пророчеството е за дъжд, признавам, че не е придружено от видение, но пък ми се струва доста ясно, не мислите ли? — Когато Натан кимна, тя продължи: — Но когато каже, че небето ще се срине, нямам никаква представа какво би могло да означава това. Небето не може точно да се срине, нали?

— Не, не може — съгласи се Натан.

— Е — вдигна многозначително пръст тя, — все трябва да има някакъв скрит смисъл.

— Така изглежда — съгласи се Натан. — И как ти се явява такова предсказание, ако не под формата на видение?

Смръщи чело, докато се опитваше да си спомни.

— Ами, явява ми се като думи, предполагам. Не виждам в главата си картина на падащо небе или нещо подобно. По-скоро чувам глас, който изрича думите и аз ги записвам така, както съм ги чула.

— И ги събираш тук?

Лорета огледа безценните си предсказания.

— Явно бъдещите поколения пророци ще трябва да изучават всичко това, за да го разберат.

Ричард едва се сдържаше. Представляваше му усилие да си държи езика зад зъбите. Жената беше достатъчно безобидна. Едва ли съзнателно се опитваше да ги побърка. Просто си беше такава и той нямаше намерение да я променя, не виждаше смисъл да влияе на характера или маниите й. Би било безсмислено и жестоко да каже нещо, което би я накарало да се почувства зле.

— О — пророни тя, обърна се рязко и се завтече към един ъгъл на стаята. — За малко да забравя. Има едно ново, получих го вчера. Дойде при мен най-неочаквано. Това е последното, свързано с теб, Господарю Рал.

Лорета заровичка из купчините, зачиташе по диагонал и пъхаше листовете обратно, откъдето ги беше изтеглила. Накрая намери каквото търсеше. Според Ричард това, че жената съумяваше да намери определено парче хартия сред хилядите, натъпкани в дома й, бе по-забележително от онова, което всъщност пишеше на листовете.

Забърза обратно, протегнала ръката с намерената записка към Ричард. Той взе документа и зачете на глас.

— „Царицата взема пешка.“ — Вдигна глава, смръщил чело. — Какво означава това?

Лорета сви рамене.

— Нямам представа. Моето призвание е да чувам и да записвам, не да тълкувам. Както ви казах, бъдещите пророци ще трябва да свършат тази работа.

Ричард погледна Натан и дядо си.

— Някой да има представа какво би могло да значи?

Зед направи гримаса.

— Съжалявам, на мен нищо не ми говори.

— Нито пък на мен — поклати глава Натан.

Ричард въздъхна дълбоко за пореден път.

— Благодаря, че ни предаде всичко това, Лорета: „Хора ще умрат“, „Небето ще се срине“ и… — Погледна последния лист, за да си припомни точните думи: „Царицата взема пешка.“ Ами, значи това е. Има ли друго, което би искала да видя?

— Не, Господарю Рал, това е всичко. Когато ми се явиха, нямах представа какво означават. Но със сигурност знам, че са предназначени за теб.

— Често ли се случва да знаеш за кого е предназначено дадено пророчество?

Челото й се набразди, докато осмисляше въпроса.

— Не, всъщност не си спомням друг път да съм знаела за кого конкретно е някое пророчество. — Но за теб се говори, че си много необикновен човек, магьосник с голяма мощ, така че явно причината се крие в това.

Ричард погледна чайника със свещта под него.

— Да ти кажа, Лорета, от благодарност, че ми довери своите пророчества, бих могъл да направя нещо за теб в замяна.

Тя кил на глава на една страна.

— За мен ли?

— Да. Мисля, че всички тези пророчества трябва да намерят своето място.

Тя сбърчи чело.

— Своето място ли?

— Точно така. Не им е мястото тук, далеч от всички. Те трябва да бъдат съхранени в библиотека, при другите пророчества. Трябва да намерят своето достойно място в Двореца.

— В библиотека… — ахна Лорета. — Наистина ли, Господарю Рал?

— Разбира се. Нали са пророчества. Библиотеките са за това. Тук има доста библиотеки. Какво ще кажеш да изпратя хора да приберат всичките тези купчини с пророчества и да им намерят подобаващо място в някоя библиотека?

Тя се огледа, явно се колебаеше.

— Не знам…

— Има една доста голяма библиотека недалеч от тук. Можем да складираме предсказанията ти на едно място, да им определим рафтове и един ден пророците да започнат да ги изучават. Ще можеш да ходиш при тях винаги, когато пожелаеш. А получиш ли ново пророчество, ще го записваш и то ще бъде прибавяно към останалите в твоята специална част от библиотеката.

Тя се ококори.

— Специална част? За моите пророчества?

— Именно, специална част — кимна Зед, внезапно схванал намеренията на внука си. — Там за тях ще се полагат нужните грижи, ще бъдат пазени.

Тя вдигна пръст на устните си и се замисли.

— И ще мога да ходя винаги?

— Когато пожелаеш — увери я Ричард. — А когато получиш нови пророчества, ще ги добавяш. Дори би могла да използваш масите в библиотеката, за да записваш думите, които чуваш.

Тя се оживи и стисна ръката на Ричард така, все едно той бе крал, току-що дарил й половината си кралство.

— Господарю Рал, ти си най-милият Господар Рал, който някога сме имали. Благодаря ти. Приемам щедрото ти предложение да се погрижиш за пророчествата ми.

Ричард се почувства леко виновен, задето бе принуден да изрече тази лъжа, но домът на тази жена бе тлеещ пожар, който заплашваше да се разрази всеки миг. Не му се щеше тя да пострада или да умре заради пророчествата си. В библиотеката наистина имаше много място и нямаше проблем нейните книжа да се съхраняват при останалите. Освен това той не можеше да твърди, че пророчествата на тази жена са по-малко ценни от всички останали.

— Още веднъж ти благодаря, Господарю Рал — повтори тя и го пусна.

Щом се озоваха в коридора, Зед рече:

— Това беше много мило от твоя страна, Ричард.

— Не особено. Просто се опитах да предотвратя безсмислен пожар.

— Можеше просто да й кажеш, че ще изпратиш хора да разчистят, за да не стане пожар.

Ричард изгледа дядо си изпод вежди.

— Посветила е живота си на тези записки. Би било жестоко да й ги отнема, при положение, че в библиотеката място колкото щеш. Помислих си, че би било добре да я накарам да ги даде с желание, да я направя част от решението.

— Точно това имах предвид, направи го съвсем по правилата на магията и се справи добре.

Ричард се усмихна.

— Както винаги си ми казвал, понякога да направиш номер е магия.

Натан стисна Ричард за ръкава.

— Да, да, много мило наистина. Но нали си спомняш последното й пророчество, за царицата?

Ричард погледна Пророка.

— Да: „Царицата взема пешка.“ Нямам представа какво означава.

— Нито пък аз — рече Натан и размаха книгата, която носеше със себе си. Но го има тук. Точно както го е записала тя — дума по дума: „Царицата взема пешка.“


Тринадесета глава

КАЛАН СЕ СТРЕСНА И СЕ СЪБУДИ. Някъде в притихналата стая някой я наблюдаваше.

Тя лежеше със затворени очи, но само си почиваше. Не спеше. Беше убедена, че не е заспивала.

Опитваше се да подреди хаоса в главата си. Не й се щеше да мисли за жената, убила децата си. Не й се щеше да мисли за децата и за трагичната им смърт. До какво само можеше да доведе страхът от пророчество.

Не й се щеше да мисли за обърканите и заблуждаващи видения на жената.

Положи неимоверни усилия да прочисти мислите си от всичко това.

Тежките завеси бяха спуснати. В стаята бе запалена само една лампа, при това съвсем слабо. Поставена на тоалетката пред огледалото, лампата едва мъждукаше и не успяваше да прогони тъмата от далечните краища на стаята. Там се събираше мрак, виждаха се само смътните тумбести силуети на огромни гардероби.

Не беше Ричард. Той би я предупредил за присъствието си. Същото важеше и за Кара. Този, когото тя усещаше в стаята, не казваше нищо, не помръдваше.

Но Калан усещаше, че я наблюдават.

Поне така й се струваше. Знаеше колко е лесно човек да изпусне въображението си от контрол. Като се опитваше да разсъждава безпристрастно и логично, не можеше да твърди със сигурност, че не е въображението й, особено след като Кара бе споделила същото предния ден.

Но сърцето й запрепуска, щом се взря в тъмните ъгълчета на стаята, напрегнала взор да долови движение.

Даде си сметка, че ръката й стиска ножа.

Отметна завивката и я избута встрани. Лежеше върху чаршафа. Голите й бедра настръхнаха при допира на ледения въздух.

Внимателно, безшумно спусна нозе на пода. Изправи се, без да се чуе нито звук. Изчака, заслушана, цялото й тяло напрегнато в готовност.

Калан се взираше с такова напрежение в далечния край на стаята, че я заболяха очите. Имаше чувството, че някой отвръща на погледа й.

Опита се да си представи откъде идва наблюдението, но не се спря на никоя посока. След като усещаше нечии очи, но не можеше да прецени къде са, значи навярно все пак бе плод на въображението й.

— Стига — каза си едва чуто.

С уверена крачка се приближи до тоалетката. Чаткането на подметките на сандалите й с препаски, които не бе имала сили да свали, преди да си легне, огласи тъмните кътчета на помещението.

Застанала пред тоалетката, напрегнала взор, увеличи фитила на лампата. Меката светлина победи мрака. Нямаше никого.

В огледалото видя само себе си, полугола, стиснала нож в ръка.

За всеки случай обиколи с уверена стъпка цялата стая. Не видя нищо. Огледа зад завесите, надзърна и зад огромните мебели. И там беше празно. И как иначе? Ричард бе проверил стаята, преди да я остави да си почива вътре. Тя бе свидетел как той огледа навсякъде. Кара и гвардейците пазеха пред вратата. Пиле не можеше да прехвръкне.

Извърна се към високия, изящно гравиран гардероб и отвори масивните врати. Без да се замисли, взе чиста рокля и я облече. Не беше сигурна, че другата, която бе свалила, преди да легне, подлежи на изпиране. Беше трудно да се измие кръвта на деца от бяла рокля. В Двореца на изповедниците в Ейдиндрил имаше хора, които знаеха как да се грижат за роклите на Майката Изповедник. Сигурно и в наследствения дом на Рал имаше хора, вещи в почистването на кръв.

При мисълта за източника на тази кръв я обзе гняв, не съжаляваше за смъртта на майката.

Сепна се и за пореден път се замисли защо онази жена умря толкова светкавично. Калан не й бе дала такава заповед. Намерението й беше убийцата да бъде хвърлена зад решетките. Имаше още толкова въпроси, които би искала да й зададе, но не пред пълна с народ зала. Ако имаше нещо, в което Калан бе добра, то беше разпитването на хора, докоснати от силата й.

Хрумна й, че бе ужасно удобно жената да признае какво е сторила, да разкрие на Калан какво ще й се случи според пророчеството, а след това веднага да издъхне, като по този начин предотврати по-нататъшни въпроси.

След всичко това Калан бе убедена, че Ричард е прав — тук ставаше нещо. А след като е така, то значи жената е била просто марионетка, задвижвана от незнайна ръка.

При мисълта за Ричард на устните й грейна усмивка. Всяка мисъл за него караше сърцето й да пърха.

Щом отвори вратата на спалнята, завари Кара, скръстила ръце, облегната на рамката. Найда, друга Морещица, също беше там. Кара погледна Калан през рамо.

— Как си?

Калан се усмихна.

— Добре съм.

Кара се обърна и отпусна ръце.

— Господарят Рал ми заръча да те заведа при него, след като си починеш. Отиде да се види с абата.

Калан въздъхна уморено. Не й се срещаше с хора, но искаше да бъде с Ричард, а и самата тя би чула какво може да им каже човекът.

— Защо си толкова бледа? — изгледа я през присвити очи Кара.

— Просто съм малко отпаднала — Калан се вгледа в сините очи на Кара. — Би ли ми направила една услуга, Кара?

Кара се наведе напред и нежно хвана Калан за ръката.

— Разбира се, Майко Изповедник. Какво има?

— Би ли се погрижила да ни преместят нещата?

— Да ви преместят нещата? — Кара присви очи още повече.

— В друга стая — кимна Калан. — Не искам да спя тук тази нощ.

— Защо? — вторачи се изпитателно в нея Кара.

— Защото думите ти вкараха странни мисли в главата ми.

— Имаш предвид, че ти също си усетила някой да те наблюдава, така ли?

— Не знам. Бях уморена, сигурно съм си въобразила.

Кара мина покрай Калан и влезе в стаята, стиснала Агиела си. Найда, изваяна като статуя блондинка със същата плитка на гърба като всяка друга Морещица, я последва по петите. Кара дръпна завесите и надзърна зад мебелите, докато Найда преравяше гардеробите и надзърташе под леглото. Никоя от двете не откри нищо. Калан не мислеше, че ще открият каквото и да било, но наред с това беше наясно, че е безпредметно да разубеждава Морещица да не бъде толкова подозрителна.

— Намери ли някого в твоята стая? — попита Калан, щом Кара вдигна ръце на хълбоците и започна да оглежда стаята с гневно лице.

— Не — призна Морещицата.

— Ще се погрижа да пренесат нещата ви, Майко Изповедник — каза Найда. — Кара може да дойде с теб.

— Добре.

— Някакви предпочитания за спалня? — попита Найда.

— Не. Само не ми казвай коя си избрала, преди да ни заведеш там нощес.

— Значи някой те е наблюдавал — заключи Кара.

Калан я стисна над лакътя и я извъртя към вратата.

— Да вървим при Ричард.


Четиринадесета глава

РИЧАРД СТАНА, ЩОМ ВРАТАТА СЕ ОТВОРИ. С крайчеца на окото си видя как Калан се изправя до него, също забелязала Бенджамин да въвежда абата. Двете с Кара бяха пристигнали преди броени минути. Едва бе имал време да я попита как се чувства. Калан се беше усмихнала с отговора, че е добре.

Той обаче долови онзи отнесен поглед в очите й, който говореше друго. Каза си, че има достатъчно причини тя да се чувства разтревожена.

Ричард забеляза още и че Кара се придвижва половин крачка по-близо до Калан от обичайното.

Калан носеше безукорно бяла рокля на Майката Изповедник.

Кара бе облечена в червена кожена униформа.

Генерал Мейферт въведе загърнатия в дълго кожено палто мъж в уютната стая за срещи.

Бенджамин не пропусна да забележи промяната в облеклото на съпругата си, но не каза нищо.

Абатът свали черната си тюбетейка, под която се показа рошава руса коса, подкастрена на паничка. На лицето му имаше мека усмивка. На Ричард му се стори престорена.

— Господарю Рал — протегна ръка да го представи Бенджамин, — това е абат Лудвиг Драйър от провинция Фаджин.

Вместо да протегне ръка за поздрав, Ричард само кимна.

— Добре дошъл, абат Драйър.

Онзи огледа колебливо присъстващите.

— Благодаря, че ме приехте, Господарю Рал.

На Ричард му прозвуча странно. Мъжът не бе искал аудиенция. Беше повикан.

Зед, облечен в най-обикновена роба, стоеше от другата страна на Калан. Огромните прозорци, опасващи стената зад магьосника, вдясно от Ричард, хвърляха студена, отслабваща светлина върху ореховата ламперия и нишите, запълнени с библиотечни шкафове, украсени с богато орнаментирани декоративни колони. Няколко лампи започваха да преборват мрака с мекото си сияние.

Натан се бе върнал при Бердин, за да провери как върви подреждането на книгите. Ричард бе разположил гвардейците си отпред в коридора, не в стаята. Не му се щеше да притеснява излишно абата. В крайна сметка човекът бе представител на една от областите под опеката на Ричард, не на вражеска страна. При все това видът на облечена в червено Морещица, застанала на една ръка разстояние от Господаря Рал, едва ли можеше да остави госта безучастен.

Нещо повече, по-рано същия ден човекът се бе изказал доста настоятелно по въпроса за пророчествата. Когато жената се опита да убие Калан, извинението й за покушението беше видение за бъдещето. Ричард и Калан не се отнасяха със снизхождение към хората, които допускаха пророчествата да направляват живота им или ги използваха като извинение за причиняване вреда другиму. Тъй като бе присъствал на приема, абатът би трябвало да знае за отношението на двамата към тези неща и да е наясно, че не споделят обща позиция.

Ричард посочи един от удобните столове в другия край на ниската правоъгълна маса с черен мраморен плот, украсен със спирали бял кварц.

— Заповядайте, абате, седнете.

Онзи приседна на крайчеца на стола, гърбът му бе изопнат като струна, дланите скръстени в скута, тюбетейката увесена на палеца му.

— Моля ви, Господарю Рал, наричайте ме Лудвиг. Почти всички се обръщат така към мен.

— Добре, Лудвиг. С притеснение трябва да призная, че не знам почти нищо за родината ти. По време на войната единственото, което занимаваше всички нас, беше оцеляването ни. Нямаше време да научим повече за хората, които се биеха самоотвержено в нашите редици. Сега, когато угрозата вече я няма, двамата с Майката Изповедник се надяваме съвсем скоро да имаме възможност да обиколим всички страни от Д’Харанската империя. Понеже знаем съвсем малко за провинцията Фаджин, ще ти бъдем благодарни да ни разкажеш повече за земята, която управляваш.

Лицето на абат Драйър пламна.

— Господарю Рал, получил си грешна информация. Аз не стоя начело на моята родина.

— Значи не си управникът на провинция Фаджин?

— Мили създателю! Не съм.

Провинция Фаджин в Печалните територии беше една от малките области по периферията на Д’Хара. Ричард си зададе въпроса защо този, който управлява страната, не е тук. Това би било възможност да застане рамо до рамо с хората, които стоят начело на далеч по-големи земи и да получи правото да участва във вземането на решения, свързани с бъдещето на Д’Харанската империя.

Владетелите на близки и далечни земи бяха дошли да почетат тази важна сватба. Макар поводът да бе венчавката на Кара и Бенджамин, цялото събитие бе шанс за представителите на всички страни да се съберат и да се запознаят едни с други. Никой не би пропуснал такова забележително и безпрецедентно събитие. Ричард бе прекарал време с доста от гостите. Едва шепа владетели не бяха в достатъчно добро здравословно състояние, за да пътуват, поради което бяха изпратили свои представители. Някои от владетелите идваха с огромен антураж от посланици, официални лица и съветници.

— Все пак заемаш някаква ключова длъжност, предполагам? — попита Ричард.

— Аз съм най-обикновен човек, имал късмета да бъде призован да работи с хора с повече дарба от него.

— С повече дарба? В какъв смисъл?

— Ами, в пророчески, Господарю Рал.

Ричард и Калан скришом си размениха погледи.

Той се надвеси по-напред.

— Да не искаш да кажеш, че при вас има пророци, истински пророци — магьосници, родени с пророческа дарба?

Онзи се прокашля.

— Не точно, Господарю Рал, поне не като високия Пророк, който си имате тук и за когото толкова съм слушал. Не сме такива късметлии, въобще не става дума за сравнение. Извинявам се, ако съм създал погрешно впечатление. Ние сме миниатюрна и незначима страна. В сравнение с вашия Пророк, нашите имат нищожни способности. Но все пак правим каквото е по силите ни и във възможностите ни.

— Тогава кой управлява провинция Фаджин?

— Властелинът на нашия народ се нарича епископ Ханис Арк.

— Ханис Арк. — Ричард се отпусна назад на плюшения стол и скръсти крака. — И защо той не е тук?

— Не бих могъл да знам, Господарю Рал — примигна Лудвиг.

— Рядко се виждам с епископа. Той управлява от град Сааведра, докато аз живея и работя в малко абатство в планината, което не е много близо до града. С помощниците ми в абатството събираме информация от хората, които притежават достатъчно способности, за да бъдат навестявани от предсказания. Редовно изпращаме откъслеците пророчества на епископа, за да му помагаме да взема решения, важни за управлението на страната ни. Разбира се, ако попаднем на особено значими знамения, незабавно уведомяваме епископа. Това са единствените случаи, при които съм го виждал лично.

Зед направи въртеливо движение с ръка, за да подкани госта да стигне до същината на въпроса.

— Та значи този епископ…

— Ханис Арк.

— Да, Ханис Арк. Явно духовно лице, доколкото разбирам. Значи стои начело на религиозна секта?

Лудвиг поклати глава, сякаш притеснен, че за пореден път е създал погрешно впечатление.

— Титлата „епископ“ е чисто церемониална.

— Значи не става въпрос за религиозна секта, посветена на Създателя? — попита Зед.

Лудвиг обиколи лицата с поглед.

— Ние не се кланяме на Създателя. Не е възможно да се почита Създателят директно. Уважаваме го, благодарни сме за живота, който ни е дал, но не го боготворим. Би било самонадеяно от наша страна. Той е всичко, ние сме нищо. Той не комуникира със света на живота по толкова опростен начин, чрез директно общуване с нас, като ни чува или се вслушва в молбите ни.

Ханис Арк е духовният водач на провинция Фаджин. Той е нашата пътеводна светлина, може да се каже, а не е религиозен водач. Неговата дума е закон в Сааведра и другите градове на страната, както и в останалите части на нашата провинция.

— Ако неговата дума е закон — намеси се Калан, — тогава защо са му необходими предсказания, получени от твоето абатство? Искам да кажа, след като зависи от словата на хора, обсебени от видения, тогава той не управлява на практика, нали така?

— Майко Изповедник?

— Ако се обръща към хората, които получават видения, значи на практика не е водач на провинция Фаджин. Онези, които получават виденията — всъщност тяхната дума е закон. Те го управляват посредством виденията. — Калан изви вежда. — Не е ли така?

Лудвиг замачка тюбетейката между пръстите си.

— Ами… не бих…

— Това превръща теб в човека, който управлява провинция Фаджин — заключи тя.

Лудвиг енергично тръсна глава.

— Не, Майко Изповедник, не е така.

— А как е тогава? — попита тя.

— Създателят не говори директно на нас в света на живите. Ние не сме достойни за такава връзка. Единствените хора, които чуват гласа на Създателя, са луди.

Но от време на време той ни дава напътствията си под формата на пророчество. Създателят е всезнаещ. Той знае всичко, което някога се е случвало. Знае всичко, което някога ще се случи. Пророчеството е каналът, чрез който той разговаря с нас, чрез който той ни помага. След като той вече знае всичко, което ще се случи, ни разкрива част от познанието си посредством знамения.

Лицето на Калан беше станало безизразно — типичното лице на Изповедник, което Ричард познаваше прекрасно.

— Е — подхвана тя, — Създателят дава на хората тези видения, за да прерязват гърлата на децата си?

Лудвиг отместваше очи от Калан към Ричард и обратно към Калан.

— Може би той иска да ги избави от страшния край. Може би той проявява милост към тях.

— Ако той е всичко, а ние сме нищо, тогава защо просто не се намеси и не предотврати този край за децата?

— Защото ние сме нищо. Ние сме под него. Ние не можем да очакваме той да се намесва заради нас.

— Но той се намесва, за да даде пророчество.

— Точно така.

— В такъв случай той се намесва заради нас.

Лудвиг кимна с неохота.

— Но това е в по-общ смисъл. Ето защо всички ние трябвала се съобразяваме с пророчествата.

— А, ясно — отрони Калан. Наведе се напред и почука с пръст по мраморния плот. — Значи щеше да останеш доволен, ако тази жена днес ме беше убила, защото пророчеството, в което вярваш, е божественото откровение на Създателя. Следователно би трябвало да съжаляваш, че съм още жива.

Лицето на мъжа изгуби цвета си.

— Аз съм просто скромен слуга, Майко Изповедник, и събирам за епископа каквото мога.

— За да използва това, което ти му осигуряваш, за да се намесва на страната на Създателя? — попита Калан. — Също както онази жена днес използваше пророчеството като извинение, за да пререже гърлата на децата си.

Очите на Лудвиг започнаха да се стрелкат между Ричард, Калан и пода.

— Той използва само знаменията, които му предоставяме, за да ни напътства. Те са просто инструмент. Например имахме хора, които предрекоха, че това празнично събитие ще бъде белязано от трагедия. Възможно е Ханис Арк да не е искал да присъства в Двореца, след като величавата ни победа се е очаквало да бъде помрачена от трагедия, затова е избрал да не дойде. Ние се грижим да му осигуряваме най-добрата информация. Той сам избира какво ще прави с нея.

— И е изпратил теб — заключи Ричард.

Лудвиг преглътна, преди да отговори.

— Надявах се, че ако дойда в Двореца, ще науча нещо от най-добрите по тези въпроси, ще прозра с тяхна помощ какво крие бъдещето. Епископът прецени, че поради тази причина ще ми бъде много полезно да науча повече за пророчеството, за това какво крие бъдещето.

Калан бе заковала зеления си поглед върху мъжа.

— Може да използваш времето, докато си тук, за да посетиш гробовете на двете деца, на които бе отнет шансът за живот, да видиш какво бъдеще ги е очаквало. Техният живот бе прекъснат от жена, разчитала на виденията си за бъдещето, за да взема решения за настоящето.

Лудвиг отклони поглед и го заби в земята.

— Да, Майко Изповедник.

Беше очевидно, че не е съгласен с мнението й, но не смяташе да й противоречи. На приема се излъга да изяви гласно становището си, заблуждавайки се, че всички останали ще го подкрепят по отношение на изключителната важност на пророчеството и с вярата, че самият Дворец подкрепя това убеждение, но сега, в присъствието на онези, които поставяха под съмнение убежденията му, смелостта го напусна.

— Какво ще ми кажеш за жена на име Джит? — попита Ричард.

Лудвиг вдигна глава, регистрирал смяната на темата.

— Джит ли?

По погледа му Ричард разбра, че името му е познато.

— Да, Джит. Бръшлянената дева сплетница.

Лудвиг облещи срещу Ричард немигащ поглед.

— Хм, опасявам се, че не знам много — отрони накрая едва чуто.

— Къде живее?

— Не си спомням. — Лудвиг прокара пръсти по повдигнатата си яка. — Не съм сигурен.

— Казаха ми, че живее в Кхарга. Кхарга се намира в провинция Фаджин, нали?

— Кхарга ли? Да, така е. — Езикът му пробяга по пресъхналите устни. — Сега, след като го споменахте, ми се струва, че наистина имам спомен да живее в Кхарга.

Ричард видя как погледът на Лудвиг се отнася нанякъде.

— Разкажи ми за тази жена — Джит.

Абатът погледна Ричард.

— Не зная много за нея, Господарю Рал.

— Осигурява ли ти предсказания?

Лудвиг поклати глава, за да разсее това предположение.

— Не, тя не прави такива неща.

— А какви?

Мъжът посочи с шапката си.

— Тя живее на доста негостоприемно място. Осигурява лечение на някои от хората, обитаващи затънтените краища на страната. Простички неща, доколкото знам. Отвари и помади. Но в Кхарга не живеят много хора. Както ви казах, там не се живее лесно.

— Но има хора, които изминават дълъг път през Печалните територии, за да си набавят лековете й? — попита Ричард.

Лудвиг започна да върти тюбетейката в ръцете си.

— Не мога да отговоря с положителност, Господарю Рал. Не съм имал вземане-даване с нея. Не съм сигурен. Хората обаче са суеверни. Мисля, че някои вярват в лековете, които тя предлага.

— Но тя не предлага пророчества.

— Не, не пророчества. Поне аз не знам. Както ви казах, не съм много информиран за нея. — Махна през прозореца. — Не е като вас, Господарю Рал. Вашите пророчества се сбъднаха. Върху ни се изсипва истинска буря. Както предрекохте, едва ли някой ще се осмели да предприеме пътуване през равнината Азрит, поне през следващите няколко дни.

Ричард погледна през прозорците. В стъклата се блъскаха хали на талази, всичко дрънчеше от топчета градушка и твърд сняг. Очертаваше се мразовита, черна нощ.

Той върна поглед върху абата.

— Остави пророчеството на нас, разбра ли?

Онзи се сепна, сякаш за да осмисли думите.

— Господарю Рал, мен не ме спохождат видения за бъдещето. Нямам тази дарба. Аз само докладвам каквото чувам от хората, които я притежават. Мисля, че ако пожелаете, можете да ме накарате да замълча, но това няма да сложи край на виденията за бъдещето. Бъдещето ще дойде, независимо дали ни харесва или не.

Винаги ще има знамения за бъдещи събития. Хората, които получават видения за тях, ще ни ги разкриват, все едно дали го искаме.

Ричард въздъхна дълбоко.

— Виж, тук си прав, абат Драйър.

Обработка The LasT Survivors: Daenerys; sqnka


Петнадесета глава

НАВЪН В КОРИДОРА, докато Лудвиг си тръгваше, Ричард забеляза към тях да се приближава Ничи. С черната си рокля и дълга руса коса, вееща се зад гърба й, изглеждаше като истински отмъстителен дух, дошъл сред хората да въздаде своя гняв. Лудвиг съзнателно не я погледна, докато се разминаваха, сякаш се страхуваше, че ако го направи, върху главата му ще се стовари мълния. Което всъщност никак не бе невъзможно.

Ричард си помисли, че едва ли има нещо по-страховито от изумителна красавица, която е ядосана, а Ничи изглеждаше направо разярена. Защо ли?

— Какво има? — попита я той, веднага щом я видя да спира.

Тя стисна зъби, преди да отговори.

— Имам работа с глупаци.

— Какво искаш да кажеш? — намеси се Калан.

Ничи посочи там, откъдето идваше.

— Всичко, което ги интересува, са пророчествата. Искат да знаят какво крие бъдещето, какво казват пророците. Мислят си, че сме вещи в тайните на бъдещето и знаем какво ни носи то.

Калан погледна Ричард и попита:

— Кого по-точно имаш предвид?

Ничи отметна през рамо няколко гъсти кичура руса коса.

— Онези хора. — Пак вдигна ръка в същата посока. — Нали се сещате, представителите на различните страни. След приема почти всички се изсипаха да ме питат какво знам за пророчеството и какво крие то за бъдещето им. Разпитваха за знамението, дето накарало онази жена да убие децата си.

Мислят, че знаем всичко, свързано с това пророчество, но че крием информацията от тях. Петимни са да чуят и други подобни, които също си мислят, че умишлено не споделяме с тях.

Калан кимна.

— Разбирам те. И нас ни разпитваха за пророчества.

Ричард прокара пръсти назад през косата си.

— Колкото и да не ми е приятно, си мисля, че е нормално да го очакваме от хора, които току-що са чули, че една жена е убила децата си, за да ги избави от страшната участ, подсказана й чрез видение.

Зед пъхна длани в противоположните ръкави на робата си.

— Хората не могат да избягат от такива мрачни предупреждения. Опасяват се да не излязат верни, страх ги е от последствията и така, сковани от страх, вярват на какво ли не. Можем да се опитваме да ги опровергаваме — Ричард и Калан са се опитвали неведнъж, — но преодоляването на страховете е трудна работа, особено когато си чул за съществуването на такова ужасяващо предсказание, накарало майка да убие собствените си деца.

— Сигурно — сви рамене Ничи. Сините й очи присвяткаха от гняв. — Но това не означава, че съм длъжна да ми харесва. Всичко е заради бръщолевенията на една луда.

— Не те видях на приема — смени темата Ричард. — Къде чу за убитите деца?

Ничи го изгледа изпод вежди.

— Къде съм чула ли? Та аз бях там.

— Там? Как така там?

Ничи скръсти ръце и го загледа, все едно откачилият е той.

— Бях там. Бях на пазара и помагах на хората да си съберат нещата и да се приберат на сушина, преди да ги е връхлетяла бурята. Трябваше да намерим по-надежден подслон, палатките нямаше да ги предпазят.

— Права си.

Ничи въздъхна и поклати глава.

— Така че бях там, на пазара, когато падна първото.

Челото на Ричард се набразди още повече.

— Не те разбирам — какво е паднало?

— Ричард, не ме ли слушаш? Бях там, когато първото дете падна.

Той зяпна.

— Моля?

— Беше момиче, нямаше и десет години. Падна върху талига, набучи се на един от вертикалните колове, дебели повече от моя крак. Полетя с лицето напред и острието я прониза през гърдите. Хората се разкрещяха и се защураха в паниката си.

Ричард примигна, опитваше се да разбере какво му говори тя.

— За какво момиче ми говориш?

Ничи огледа втренчените в нея лица.

— Момичето, което жената бутна от защитната стена на Двореца, от ръба на платото, след като била получила видение.

Ричард се обърна към Бенджамин.

— Нали каза, че си намерил децата.

— Да, и двете.

— И двете ли? — повдигна вежда Ничи. — Децата бяха четири. Паднаха едно подир друго през няколко секунди. Първото, момичето, беше най-голямото. Жената ги буташе от ръба и всичките паднаха току в краката ми. Както ви казах, бях там. Беше потресаващо.

Калан стисна Ничи за рамото.

— Значи е убила още четири?

Ничи не се опита да махне от себе си ръката на Калан.

— Още четири ли? Какви ги говориш? Тя уби четирите си деца.

Калан придърпа Ничи към себе си.

— Имала е две деца.

— Калан, четири имаше.

Ръката на Калан се отпусна.

— Сигурна ли си?

— Да, лично ми призна, докато я разпитвах. Дори ми каза имената им. Ако не ми вярваш, можеш да я попиташ лично. Разпоредих се да я заключат долу в тъмницата.

Зед се приближи.

— Да я заключат…?

— Чакай малко — намеси се Ричард. — Твърдиш, че тази жена е убила четирите си деца, като ги е бутнала от ръба на платото? И ти си я хвърлила зад решетките?

— Разбира се. Вие не ме ли слушате? — Ничи ги огледа смръщено. — Стори ми се, че казахте, че сте чули. Съпругът й разбрал какво е станало и се канеше да я убие. Жадуваше за кръвчицата й. Беше ме страх, че пазачите, които я отвеждаха, са склонни да му я дадат. Съчувствам на човека, но не можех да го позволя. Предпочетох да я хвърля зад решетките, защото си казах, че вероятно двамата с Калан ще искате да я разпитате.

Ричард не можеше да повярва.

— Защо го е направила? Каза ли ти?

Ничи ги гледаше така, сякаш всички се бяха побъркали групово.

— Каза, че имала видение и не можела да понесе мисълта децата й да преживеят ужаса, който ги очаквал, затова решила да ги дари с бърза смърт. Ама нали уж знаехте!

— Знаехме за другата — отрони Ричард.

— За другата ли? — Ничи обиколи лицата им с поглед и накрая се вторачи в Ричард. — Каква друга?

— Онази, която проряза гърлата на двете си деца, а после дойде на приема и се опита да убие Калан.

Тревожният поглед на Ничи намери Калан.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Пуснах изповедническата си сила и я принудих да си признае. Тя ни разказа какво е сторила и защо.

Ничи притисна пръсти към главата си.

— Чакайте, твърдите, че има втора жена, която също е получила видение и е убила децата си?

Калан и Ричард кимнаха едновременно.

— Това би обяснило защо хората са толкова изнервени и настояват да чуят какво крие за тях пророчеството — обади се Ричард.

— Какво става? — попита Ничи.

— Още не знам. — Ричард отпусна дланта на лявата си ръка върху ефеса на меча. — Тази сутрин на пазара видяхме едно болно момче, което каза, че в Двореца цари мрак, после една сляпа жена, която ме предупреди, че покривът ще се срине.

Ничи инстинктивно погледна нагоре.

— Покривът ли?

Ричард кимна.

— Да, а също и някои други неща, но не разбрах всичко.

Тревожните очи на Ничи се обърнаха към Ричард.

— Когато попитах жената какво видение е получила, тя каза, че не можела да допусне децата й да видят какво ще се случи, след като покривът се срине.

— Значи стават трима души, които твърдят едно и също нещо.

— Трима ли?

— Да. — Ричард почука ефеса с палец, докато мисълта му препускаше трескаво по различни безрадостни пътеки, опитвайки се да разбере накъде водят. — Освен сляпата жена това ми го каза и една прорицателка. С нея стават трима души. Отделно книгата.

Подпряла брадичката си с пръст, Ничи попита:

— Книга ли?

— Натан намери книга, озаглавена „Бележки за края“, която казва дословно същото — че покривът ще се срине, — както и други странни неща, които чух днес.

— Знам книгата „Бележки за края“. — Ничи скръсти ръце и погледна Калан, след това очите й отново се спряха върху Ричард. — Какви странни неща?

— Натан ме заведе при една жена, за да чуя нейните предсказания. Тя каза, че небето ще се срине. „Небе“ не е същото като „покрив“, но между двете има известно сходство. После ми сподели друго свое предсказание, което дума по дума присъстваше в книгата. Но не го разбирам.

— Кое е то?

— Всъщност била го записала преди ден-два. Тя записва всичките си предсказания. Изживява се като Пророк. Въпросното изречение е следното: „Царицата взема пешка.“ Нали ти казах, няма смисъл.

На Ничи не й се видя толкова странно.

— Това е ход от шаха.

— Шах ли? — за пореден път се намръщи Ричард. — Какво е това?

— Не много известна игра.

— Никога не съм чувал за нея. — Огледа останалите. И те не бяха чували тази дума. — Какво представлява? Нещо с топка ли, като Джа’Ла?

Ничи поклати глава.

— Не, няма нищо общо. Шахът се играе на дъска. Има различни фигури — цар, царица, офицер, кон, пешки… такива неща. Царицата взема пешка е ход от тази игра. Означава това, което чувате. Царицата залавя пешката, вади я от играта, един вид я убива, може да се каже.

Зед въздъхна объркан.

— Никога не съм чувал за такава игра.

— Както казах, не е много популярна. Доколкото ми е известно, се играе на две-три затънтени места.

— Като например? — попита Ричард.

— Например в провинция Фаджин. — Ничи махна с ръка към коридора за пореден път. — В Печалните територии, откъдето е абатът.

Ричард погледна надолу по коридора, едва ли не имаше чувството, че е мярнал абата.

— Между другото — прекъсна мислите му Ничи, — каква работа имате с онази невестулка?

— Разпитвах го за една Бръшлянена дева сплетница.

Ничи се нахвърли върху Ричард с длан върху гърдите му и го залепи за стената. В сините й очи кипеше ярост.

— Какво каза? — изсъска през стиснати зъби.

Ричард я хвана за китката и свали ръката й от гърдите си. Яростният поглед не угасна.

— Исках да ми разкаже за една Бръшлянена дева на име Джит. Живее в Кхарга, провинция Фаджин. Защо?

Ничи вдигна пръст пред лицето му.

— Чуй ме, Ричард Рал. Стой настрана от Бръшлянените деви. Ясно ли е? Просто стой настрана. Нямаш защита срещу Бръшлянена дева сплетница. Никой от нас няма. Не я доближавай. Тяхната магия е различна от нашите. Дори мечът ти не може да те защити от такава като нея.

— Искаш да кажеш, че може да се опита да ни навреди?

— Бръшлянените деви са усойници. Ако ги оставиш да лежат под камъка си, най-вероятно няма да те закачат, но започнеш ли да ръчкаш из леговището им, ще излязат и ще те убият още преди да си мигнал. Бръшлянените деви боравят с окултни сили. Не ги доближавай. Ясно ли е?

— Хм, не знаех, че…

— Би било най-добре никога повече да не споменаваш името й. — Ничи за втори път го залепи грубо за стената. — Ясно ли е!

Ричард потърка тила си там, където главата му се удари в камъка.

— Не, не съвсем. Какво е Бръшлянена дева сплетница?

Ничи отпусна ръка. Погледът й се разфокусира и отплава нейде.

— Зло, отвратително, коварно, мръсно, подло същество, оракул, който броди из най-непрогледната тъма на страданието и покварата. Всичко при тях е свързано със смъртта.

— Откъде познаваш тази Джит?

— Не я познавам. Но знам прекрасно какво е Бръшлянена дева сплетница.

— А откъде знаеш?

Сините й очи угаснаха и намериха лицето му. Думите й, смразяващи кръвта, бяха едва доловим шепот:

— Нима толкова лесно забрави, че някога бях Сестра на мрака? Нима не помниш, че някога се бях врекла на Пазителя на отвъдния свят? Че ме наричаха Господарката на смъртта?


Шестнадесета глава

— КАК ТИ Е РЪКАТА? — попита Ричард. Калан извърна глава — досега бе наблюдавала върлуващата навън буря. Цареше такъв непрогледен мрак, че се виждаха само нахвърляни тук-там по-светли петна около прозорците в огромния комплекс на Двореца. По-високите прозорци по стените и горе на кулите представляваха точици светлина, които се рееха в празното пространство, атакувани от откоси сняг.

Успя да забележи, че виелицата е натрупала преспи мокър, тежък сняг. От време на време обръщаше на суграшица и всичко биваше запратено обратно в ледения бял хаос.

Тя простря ръка към Ричард, стаята бе осветена само от една лампа на нощното шкафче. Драскотините, нанесени от момчето, бяха оставили яркочервени следи. Малко болеше, но тя не каза нищо. Опреше ли до нея, Ричард се превръщаше в неумолим воин, а тя не искаше точно сега да подклажда бойния му дух.

Той пое ръката й и я огледа на светлината на лампата. От устните му се изтръгна стон.

— Изглежда отекла.

— Малко е зачервена — рече тя и дръпна ръката си. — Нормално е, така заздравява. Твоята рана как е?

Той вдигна ръка да й покаже.

— И моята е същата. Не мисля, че е по-зле, отколкото може да се очаква.

— При всички положения не е най-страшното, което се случи днес.

— Ни най-малко — съгласи се Ричард.

Отиде при един от шкафовете и затършува. След малко се върна с раницата си.

Калан се усмихна.

— От известно време не я бях виждала.

— Май отдавна не сме пътували. Може би е време. Зед иска да му идем на гости, когато се върне в Магьосническата кула.

— Бих искала да отида в Ейдиндрил, да прекарам известно време в Двореца на изповедниците. Би било хубаво да се уверя, че градът се развива добре след всичко, което преживя.

Тя обаче знаеше, че скоро не се очертава да пътуват към Ейдиндрил и да гостуват нито в Магьосническата кула, нито в Двореца на изповедниците. Умираха невинни хора. Каквато и да бе причината, Калан усещаше дълбоко в себе си, че това ще излезе на преден план. Идеше й да изкрещи срещу непрогледния мрак, който се спускаше над тях, но нямаше смисъл.

Ричард затвори вратата на шкафа.

— При всичко, което става, не знам дали Зед все още ще настоява да се върне в Кулата, преди да сме разбрали какво имаме насреща си и как да се справим с проблема. Радвам се, че е с нас и може да помогне.

Калан проследи с поглед как Ричард сваля препаската на меча през главата си и оставя оръжието си край нощното шкафче. Сложи раницата на леглото и започна да рови в нея. Накрая с усмивка извади малка метална кутийка. Видът й накара и Калан да се усмихне.

— Ела тук — посочи й той леглото.

Щом тя седна, Ричард потопи пръст в кутийката и повдигна ръката на Калан. Нежно намаза раната с билковия мехлем. Беше приятно хладно и мигом уталожи болката.

— Така по-добре ли е?

— Да — усмихна се тя.

Бяха минали години, откак бе виждала за последно тази кутийка с мехлема, който Ричард приготвяше от аум и други билки. Израсъл в гората, той познаваше растенията и знаеше какво да прави с тях. След като нанесе малко от мехлема и върху своята зачервена рана, върна кутийката обратно в раницата си.

Толкова много неща се бяха случили, откак го срещна за пръв път в къщата му насред гората. Животът и на двама им се беше променил изцяло. Светът се преобърна нагоре с краката, като премина през кошмара на ужасна война. Калан не можеше да изброи всички пъти, когато си бе мислела, че никога повече няма да го види, или се бе страхувала, че той ще умре или — още по-страшно — вече е мъртъв. Ужасът сякаш нямаше край.

В крайна сметка все пак беше свършил. И двамата бяха оцелели, бяха преживели тези тежки и дълги години война и бяха донесли мир на този свят.

Но ето че светът май пак се оттегляше към мрака.

Приседнала на края на леглото, Калан взе в длани здравата му ръка и я долепи до лицето си. Скри безмълвните си сълзи в шепата му. Ричард нежно прокара ръка през косата й и придърпа главата й към себе си.

— Знам — рече тихо, — знам.

Калан го прегърна с две ръце през кръста.

— Обещай ми, че няма да допуснеш това, което идва насреща ни, да те отнеме от мен!

Ричард се наведе и я целуна по главата.

— Обещавам.

— Магьосниците винаги спазват обещанията си — припомни му тя.

— Знам — усмихна й се той.

Всичко потръгваше толкова добре. Бяха се били дълго време, бяха изстрадали толкова много. Не беше честно насреща им пак да се задава опасност, но тя знаеше, че се случва точно това. Знаеше, че и Ричард го усеща. Той я притисна в прегръдката си, докато тя си позволи слабостта да изплаче мъката си. Никога не бе позволявала на друг човек да стане свидетел на слабостта й.

— Какво правим в тази стая? — попита накрая той.

— Просто се опитвам да скрия двама ни от любопитни очи.

— Значи и ти си усетила някой да ни наблюдава, така ли?

Тя сви рамене, притисната към него.

— Не знам, Ричард. Стори ми се, че е така, но не мога да съм сигурна. Звучеше ужасно, когато Кара го спомена. Може просто да съм си въобразила.

Тя го погледна и се засмя през сълзи.

— Но ако се надяваш да се съблека тази нощ, Господарю Рал, не си познал.

Ричард се отпусна по гръб на леглото. Калан допълзя до него и се сгуши, отпуснала глава на рамото му.

— Просто постой така — прошепна, — може ли?

Той я обгърна с ръка и я целуна по челото.

Тя изтри сълзите си.

— Не си спомням кога за последен път съм плакала.

След дълго мълчание той рече:

— Аз си спомням.

Тя се притисна към него. Не можеше да повярва, че той наистина е с нея, че е неин, че наистина и искрено я обича.

Не вярваше, че може да го изгуби в тъмнината, която търси тъмнина.


Седемнадесета глава

КАЛАН СЕ СЪБУДИ от характерния звук от изваждане на Меча на истината от ножницата. Металическият звън я накара да скочи на крака с разтуптяно сърце. Вдигна рязко глава от рамото на Ричард.

— Какво става?

Той беше стиснал меча над главата й. Тихо й прошепна да замълчи и внимателно се измъкна от леглото. Придвижи се плавно като танцьор и застина безмълвен и съсредоточен в мрака.

Калан очакваше във всеки един момент към него да полети нещо от непрогледното черно. Не се случи нищо подобно.

— Какво става? — пророни тя.

— Имаш ли чувството, че някой ни наблюдава? — попита той през рамо.

— Не знам. Бях заспала дълбоко.

— Вече си будна.

Калан се изправи в леглото.

— Не знам, Ричард. Бях почти сигурна, че усещам нещо, но нямам представа дали е било наистина, или е само плод на въображението ми.

Ричард заби поглед в тъмнината в далечния край на стаята.

— Истина е.

При тези думи сърцето на Калан заби още по-учестено. Тя се приближи до Ричард, като внимаваше все пак да не застава на пътя на меча му, в случай че му се наложи да го използва.

— Можеш ли да разбереш какво е?

Мускулите му се отпуснаха.

— Вече го няма.

Калан присви очи, като се взираше напрегнато в слабо осветената спалня.

— Имаш предвид, че вече го няма, понеже си размислил и си сигурен, че е било плод на въображението ти?

Ричард се обърна към нея.

— Не, имам предвид, че когато отвърнах на погледа му, то изчезна. Беше тук. Изобщо не се съмнявам в това.

Мускулите му се бяха отпуснали, но Калан ясно можеше да различи кипящата в погледа му ярост. Това бе магията на Меча на истината, който юмрукът му здраво стискаше. Това бе справедливият гняв на Търсача.

Калан долови тътен на гръмотевица в далечината. Обви тялото си с ръце, за да се предпази от студа.

— Кой или какво би могло да направи такова нещо? Нали разбираш — кой би могъл да ни гледа по такъв начин?

— Нямам представа. Зед също не каза нищо по въпроса.

Ричард прибра меча в украсената със злато и сребро ножница, която стискаше в другата си ръка. Щом острието се прибра в леговището си, гневът напусна сивите очи на Търсача.

Ричард пъхна глава в ремъка и намести оръжието на дясното си рамо. Калан отиде до прозореца и дръпна завесите само колкото да надзърне навън.

— Светло е.

— А бурята?

— Изглежда още по-зле. Ставаш за пророк.

— Страхотно — пророни Ричард. — Сега всички гости ще останат в Двореца и ще продължат да ни разпитват за пророчествата.

— Просто са притеснени, Ричард. Трябва да признаеш, че нещо става. Хората не са глупави. Също го усещат. Ти си Господарят Рал. Очакват от теб да ги защитаваш от нещата, които не разбират и от които се боят.

— Сигурно — сви рамене той и в същия миг на вратата се почука.

След като се обу, той отиде да погледне кой е. Калан видя в коридора Натан, който разговаряше с Бенджамин. На вратата беше почукала Кара. Носеше червена кожена униформа и мрачна физиономия. Щом Натан и Бенджамин забелязаха Ричард и Калан, се спуснаха към вратата.

— Май си спала с роклята — отбеляза Кара, щом Калан застана до Ричард на прага.

— Боя се, че да.

— Аха, значи пак вашата стая са наблюдавали — кимна Кара.

— Не ми харесва идеята да се събличам, когато някой ме дебне.

— Вие двамата с Бенджамин усетихте ли някой да ви наблюдава? — обърна се Ричард към Морещицата.

— Не, но бях готова, ако някой се появи. Нямаше никого и си рекох, че наистина обектът на наблюдение сте вие двамата, както и предположихте. Нощта мина спокойно — поне до сутринта.

— Защо, какво стана сутринта? — попита Калан.

Натан се наведе напред, нетърпелив да се залови за работа.

— Помниш ли онзи набития с червената туника, който вчера на приема разпитваше дали не ни очаква някакво профетическо събитие?

Ричард се прозя.

— Същият, дето твърдеше, че бъдещето ни извира от миналото и пророчеството е част от това минало? Всичките тези нелепи приказки?

— Именно.

Ричард прокара уморена длан през лицето си.

— Беше доста настоятелен в желанието си всички да чуят моите прозрения за пророчеството и какво ще ни донесе бъдещето. Сигурно няма търпение да се срещна с него и останалите, за да им разкрия какво ги очаква.

— Не точно — каза Натан. — Самият той е получил видение рано тази сутрин.

Ричард се изправи и го изгледа подозрително.

— Нямах представа, че сред гостите има хора, които притежават макар и ограничени способности в тази област.

Натан се приближи.

— Не притежава способности. Това е странното. Съветниците му твърдят, че регентът никога преди не е правил каквито и да било пророчества. Пророчествата винаги го били впечатлявали, винаги търсел хора, които твърдят, че са способни да предричат бъдещето, но самият той не притежавал такива качества.

— Тогава какво е това важно негово пророчество?

— Твърди, че имал видение.

— Но не е казал какво е видял, така ли? — попита Калан.

— Не. Само споделил със съветниците си, че е видял какво ще донесе бъдещето. Според тях бил приказлив човек, но след като споделил за видението си, изглеждал разсеян и се умълчал.

— След като не е разкрил в какво се състои това негово пророчество, тогава какво толкова му е важното? — Ричард отри лицето си с ръка. — И въобще, откъде сме сигурни, че говори истината?

— Не сме, предполагам, но след като споделил със съветниците си за видението, излязъл навън в бушуващата буря, както си бил по пижама, и скочил от платото.

— Самоубил се? — зяпна Ричард. — Без да каже нито дума за това свое видение?

— Нито думичка — кимна Натан.

Ричард вдиша дълбоко, замислен за тъжния край на човека.

— Хм, май Кара ще излезе права — забележителна сутрин.

— Боя се, че това не е всичко, Господарю Рал — вметна Бенджамин. — След необяснимото поведение на регента и предвид двете жени, които вчера убиха децата си, след като получили видение, предложих на Натан да проверим кой какви видения е получавал напоследък, пък дори да е човек с ограничени способности.

Ричард погледна Натан.

— И други ли има?

Натан сви рамене.

— Не познавам всички, които живеят в Двореца. Не може да се каже колко души от обитателите му са получавали дребни предзнаменования. Но познавам един, който от време на време твърди, че вижда бъдещи събития. Не съм го пробвал и нямам представа дали говори истината, дали наистина вижда бъдещето. Но предвид последните събития ми се стори добра идея да го посетим.

Ричард кимна замислено.

— Добре си направил.

— Щом стигнахме до мястото, където живее — продължи разказа Бенджамин, — чухме отвътре крясъци. Изкъртихме вратата и видяхме как мъжът е повалил жена си на пода. Беше я яхнал. Тя се мяташе яростно, за да се опита да му се измъкне. Трите им невръстни деца стояха свити в ъгъла, пищящи от ужас, в очакване на своя ред да бъдат убити, вероятно.

Натан му направи знак с ръка да не драматизира положението повече от необходимото.

— Нищо не се случи. Докато онзи вдигаше ръката си с ножа, за да замахне, с помощта на малко магия го запратих надалеч от жената, за да му попреча да осъществи намеренията си. Генералът и хората му се спуснаха и го обезоръжиха.

— Значи никой от семейството му не пострада? — попита Калан.

— Не — кимна Натан. — Дойдохме тъкмо навреме, за да предотвратим поредната трагедия.

Калан въздъхна.

— Какво облекчение.

— Та значи и този човек е получил видение?

Натан кимна.

— Той е майстор бижутер. Разказа ни, че видял как в дома му нахлуват мъже, за да го ограбят, докато той не си е вкъщи. Във видението крадците измъчвали жена му и децата му, за да ги накарат да им кажат къде крият златото, което бижутерът използва, за да прави накитите си. Те не знаели. Мъжете не им повярвали и с часове изтезавали семейството му до смърт, един по един, за да ги принудят да говорят. Мъжът твърдеше, че не можел да позволи семейството му да бъде сполетяно от такава ужасяваща съдба, затова решил да отнеме живота им със собствените си ръце, вместо да ги остави да страдат.

Ричард изглеждаше озадачен.

— Това не прилича на другите пророчества.

— Хвърлихме го зад решетките, ако искаш да го разпиташ — каза Бенджамин.

Ричард кимна, потънал в размисъл.

Генералът закачи пръст на колана с оръжията си.

— Има и друго, Господарю Рал.

Ричард вдигна глава.

— Какво друго?

Бенджамин въздъхна дълбоко.

— Ами, гвардейците успяха да приберат всички от пазара, заедно с животните им, във вътрешността на платото, преди бурята да ги е застигнала снощи. Докато повечето биваха насочвани навътре, част от войниците обиколиха, за да сме сигурни, че няма някой изостанал, който да загине от студ навън в мизерните палатки на пазара.

Докато обикаляли, открили труп на момче. Разкъсано до смърт. На десетина години, не повече.

— Разкъсано до смърт ли? — попита Ричард. — Какво имаш предвид?

Генералът не трепна при този въпрос.

— Беше частично изядено, Господарю Рал.

Ричард примигна от изненада.

— Изядено ли?

— Да, Господарю Рал. Вътрешностите му бяха изядени. Лицето му беше изгризано. По черепа му личаха следи от зъби. Липсваше едната му ръка и китката на другата. Животните са пирували с него, разкъсали са го, изяли са вътрешностите му почти изцяло.

Ричард помръкна.

— Малко дете навън в бурята, изгубено, далеч от хора, би се превърнало в лесна плячка на вълците и дори на глутница койоти. Може да е бил Хенрик, болното дете, с което говорих — нали избяга.

— Хората ми оглеждаха внимателно всички, които вкарвахме на сушина. Не се бяхме отказали от търсенето на детето, с което ти разговаря. Видяхме се с майка му. Тя ни разказа, че момчето не се е върнало. Беше се поболяла от тревога.

— Значи сигурно мъртвото момче, което сте намерили, е бил Хенрик.

Бенджамин клатеше глава още преди Ричард да е довършил.

— И ние така си помислихме, но не беше той. Описахме дрехите му, за да ги познае майката. Тя каза, че Хенрик не е бил облечен така. Малко по-късно при нас дойде да търси помощ един човек. Отчаяно издирваше сина си. Хората ми го попитаха как е било облечено детето. Мъжът описа съвсем точно дрехите на мъртвото момче.

Ричард притисна устни в отчаяние.

— Това означава, че болното момче, Хенрик, е изчезнало някъде из равнината Азрит. В тази буря досега най-вероятно е застигнато от бялата смърт. Ако преди това не го е разкъсала някоя глутница вълци.


Осемнадесета глава

ПЪТЯТ КЪМ ТЪМНИЦАТА БЕШЕ ДЪЛЪГ, но Ричард трябваше да го измине. Налагаше се да разпита жената, бутнала четирите си деца в пропастта. Трябваше да се опита да разбере какво става.

Калан отиде да се срещне с част от гостите, за да се опита да уталожи притесненията им във връзка с пророчествата, докато Ричард издирва източника на тези притеснения. Калан нямаше да се остави въпросите им да я объркат. Тя беше добре обучена в дипломатическите отношения.

Де да можеше Вирна, прелатът на Сестрите на светлината, да придружи Калан, за да й помогне да обяснят на хората какви са опасностите от това един обикновен мирянин да се забърква с пророчество. Пророчеството не беше проста работа. То не бе предназначено за хора, които не притежават дарбата. Представляваше един вид лично съобщение, предавано от пророците от миналото. Единствено Пророк можеше да получи виденията, съпътстващи истинско пророчество, и по този начин да разбере истинския му смисъл.

Вирна знаеше доста за тези опасности. В крайна сметка Сестрите на светлината бяха държали Натан в плен в Двореца на пророците близо хиляда години от страх пророчествата му да не достигнат до знанието на обикновени хора.

Вирна би могла да разколебае хората в убеждението им, че могат да разберат какво им казват пророчествата. За жалост тя, заедно с Чейс и семейството му бяха заминали за Магьосническата кула веднага след сватбата на Кара. Там имаше момчета с дарбата, които се нуждаеха от надзор и обучение. Очакваше се Зед също да се завърне в Кулата, но той предпочете да остане за приема, а сега бурята и смущаващите събития от последните дни допълнително го бавеха.

Щом Ричард се отдели от ръждясалите железни стъпала на стълбата, капитанът на тъмничарите застана мирно и го поздрави с юмрук в гърдите. В отговор Ричард само сведе глава. Огледа се на мъждивата светлина на факлите и изтръска мръсотията от дланите си. Мирисът на горяща смола задушаваше вонята.

Капитанът изглеждаше притеснен да види Господаря Рал да слиза лично в тъмницата. Тревогата му нарасна, щом видя след него от стълбата да се подава Найда. Червената кожена униформа на високата Морещица и русата й коса изпъкваха на фона на мизерната влажна каменна стаичка. Докато кимаше за поздрав на Найда, капитанът й се усмихна любезно. Беше очевидно, че се познават.

Ричард си даде сметка, че Морещиците не са неизвестни в тъмниците, особено пък в тази. В миналото враговете — реални или въображаеми — бяха захвърляни в тези тъмници и Морещиците изтръгваха с мъчения информация от хората с дарбата.

Някога и Ричард бе лежал в тази тъмница и знаеше прекрасно за какво се касае.

Посочи желязната врата.

— Искам да видя жената, убила четирите си деца.

— И мъжа, който се опита да убие семейството си?

— Да, него също — кимна Ричард.

Капитанът пъхна огромния ключ в ключалката. В първия момент тя не поддаде, но после езикът се превъртя и мъжът с усилие издърпа тежката порта, само колкото през процепа да може да се провре човек. Закачи ключовете на колана си и взе от една маса фенер, после се отправи към вътрешната тъмница. С добре отработено движение Найда грабна друг фенер, окачен на забит в стената гвоздей.

Преди Ричард да успее да мине през вратата, тя се изпречи пред него и го изпревари. Господарят Рал явно познаваше добре навика на Морещиците да бъдат винаги първи, за да проверяват за опасности. Отдавна бе установил, че животът му е по-лесен, ако ги остави да го правят, и не понечи да спори за такива дреболии. Пазеше заповедите си за тогава, когато наистина имаше смисъл да ги дава. И поради тази причина Морещиците ги приемаха като закон.

Капитанът поведе неочакваните посетители из лабиринт от тесни коридорчета, които на доста места бяха врязани направо в скалния масив. Дори след хиляди години следите от длета личаха ясно, както когато бяха издялани в камъка.

Минаха покрай врати на килии, където бяха хвърлени престъпници. На светлината от фенера на капитана Ричард мярна подаващи се навън пръсти, които се промушваха през миниатюрни отвори в железните врати. През черни пролуки надзъртаха очи. Щом затворниците мярваха Найда зад капитана, пръстите се отдръпваха и очите се скриваха в тъмното. Отникъде не се чуваше нито гък. Никой не искаше да привлича вниманието на една Морещица.

В края на една особено тясна и извита галерия, откъсната от останалите, капитанът спря пред килия вляво. Във вратата нямаше вкопчени пръсти, не надничаха очи. Щом тежката врата се отвори, Ричард разбра защо. Външната врата не водеше направо към килия, а към малка вътрешна стаичка с друга врата. Затворникът бе там, в стаичката в дъното, зад по-малката втора врата.

С помощта на клечка капитанът взе огън от фенера си и запали друг, окачен на стената.

— Тези килии се охраняват от щитове — обясни той в отговор на въпроса, изписан на лицето на Ричард.

Макар Дворецът да бе обвит с мощна магия, която подсилваше дарбата на всеки от рода Рал и намаляваше способностите на всеки друг, щитовете около килиите представляваха допълнителна защита при задържането на човек с дарба, независимо колко е неговата сила. Що се отнася до хората с дарба, рискове не се поемаха.

Капитанът вдигна фенера, за да надзърне в малкия отвор на втората врата. След като се увери, че затворникът не се кани да го нападне, отключи. Използва цялата си тежест, за да отвори вратата. Изскърцаха възмутени ръждясали панти. Щом процепът стана достатъчно голям, за да може през него да се пъхне Ричард, капитанът отстъпи от прага, за да го изчака.

Найда, стиснала Агиела си в ръка, влезе първа. Затворничката седеше на земята. Оттласна се назад, докато гърбът й опре в стената. Не беше кой знае колко разстояние. Закри очите си с длан, отвикнала от светлината. Въобще не изглеждаше опасна. Освен за децата си.

— Разкажи ми за видението си — каза Ричард.

Жената погледна първо Найда, после него.

— Кое видение? Получих много.

Не този отговор очакваше да чуе Ричард.

— Видението, което те накара да убиеш децата си.

В очите на жената затанцуваха пламъчета от фенера. Не отговори.

— Четирите ти деца. Бутнала си ги от ръба на скалата. Убила си ги. Разкажи ми за видението, което ти е дало основателна причина да направиш такова нещо.

— Сега децата ми са в безопасност. За тях се грижат добрите духове.

Ричард реагира достатъчно бързо, за да попречи на Найда да забие Агиела си в жената.

— Недей — рече й тихо.

— Господарю Рал…

— Казах, недей.

Не изпитваше съчувствие към тази жена, но и не виждаше смисъл да я измъчват с Агиел.

Найда му хвърли бърз поглед, след което насочи Агиела към жената.

— Отговори на въпроса, иначе ще се погрижа да остана насаме с теб и тогава никога повече няма да ти мине през ума да не отговориш на въпрос на Господаря Рал.

Жената вдигна очи към него.

— Господарят Рал?

— Да, точно така: Господарят Рал. А сега отговори на въпроса му.

— Какво беше това видение, което те накара да убиеш децата си? — повтори Ричард.

— Нямам деца благодарение на теб! — Жената заслони лицето си с длан в очакване на Агиела.

Ричард вдигна крак на пейката, издълбана в скалния масив. Опря лакът на коляното си, докато се надвесваше към жената.

— Какви ги говориш?

— Не можеш да ни защитиш от това, което ще ни сполети, когато покривът се срине. Ти само се бунтуваш срещу предупрежденията на пророчествата. — Жената повдигна брадичка в жест на непокорство. — Сега поне децата ми няма да се страхуват от това, което ги очаква.

— А какво ги очаква?

— Ужасни неща!

— Какви ужасни неща?

Тя понечи да отговори. Остана зяпнала и изненадана от това, че няма какво да каже.

— Ужасни неща и точка — отсече накрая.

— Искам да ми кажеш какви са тези ужасни неща, които ще се случат — настоя Ричард.

Тя запримига объркано.

— Незнам… не…

Внезапно ръцете й се вкопчиха в гърлото и тя се строполи на каменния под, замята се в конвулсии и след това притихна.

Ричард се извърна към някой зад гърба си, дясната му ръка светкавично намери ефеса на меча.

Там нямаше никого.

— Какво става? — заоглежда се Найда в търсене на заплаха.

Ричард също се огледа.

— Стори ми се, че усетих нещо, но сигурно е просто заради мястото.

Наведе се над жената. От устните й излизаше червена пяна. Беше очевидно, че е мъртва.

— Хм, и това ако не е забележително — отрони Найда. — Трябваше да ми позволиш да използвам Агиела. Така поне бихме имали шанс да получим отговори.

— Не искам да използвате това нещо върху хората, освен ако не е абсолютно наложително.

Тя го изгледа застрашително с поглед, който всички Морещици умееха безотказно да извикват на лицето си. Ричард беше наясно, че е качество, съпътстващо лудостта им. Знаеше го, защото бе прекарал известно време в техния свят.

— Наложително беше — изсъска тя. — Около теб заплахата нараства. Глупаво е да се колебаем и да отстъпваме пред това, което е нужно да сторим, за да те предпазим от опасността. Пострадаш ли ти, ще пострадаме всички. Това, което е заплаха за теб, е заплаха и за нас.

Ричард не й възрази. Каза си, че навярно е права.

— Помислих си, че ако използваш Агиела, ще я убиеш на място.

— Е, сега няма как да разберем.


Деветнадесета глава

РИЧАРД СИ ЗАМЪЛЧА. Не беше в настроение да спори за това какво е сторено и какво би могло да се промени. Предпочете да обърне гръб на мъртвата жена и да прекрачи прага навън, където го чакаше капитанът.

— Жената е мъртва. Заведи ме да видя мъжа, когото докараха тук тази сутрин — бижутера, — преди той също да е издъхнал.

Капитанът хвърли бърз поглед през вратата, сякаш очакваше да види кръв, после махна с ръка.

— Ей там е, Господарю Рал, отсреща.

Незабавно отключи външната врата и превъртя ключа в ключалката на втората. След като надникна през миниатюрната шпионка, отвори.

Найда се пъхна пред Ричард и влезе, стиснала в едната си ръка фенера, а в другата — Агиела.

— Ах, ти, копеле! — изкрещя затворникът и се хвърли към Ричард още щом го мярна на прага.

Агиелът на Найда се вряза във врата му. Онзи отскочи назад с вик, стиснал гърлото си с ръце и едва дишащ от болка.

Този път Ричард не възрази срещу използването на Агиела. Мъжът бе дал на Морещицата съвсем основателна причина.

Ричард започваше да губи търпение и не отдели време за любезности.

— Днес си се опитал да убиеш семейството си. Защо?

— Заради това, което ги очаква — ето защо. — Гласът му беше дрезгав и мрачен от Агиела. Очите му се блещеха и мятаха гневни искри. — Заради теб! — Заедно с думите от устата му се изстреля кръв. — Мъжът заби пръст срещу Ричард. — Защото не искаш да се вслушаш в пророчествата. — Наложи се да преглътне от болка и заради кръвта, която обуздаваше гласа, но не и яростта му. — Имаш се за твърде важен, за да се съобразяваш с пророчествата. По-добре се замисли.

— Знам достатъчно за пророчествата — отвърна Ричард. — Нещата не са толкова прости, колкото си мислиш.

— Напротив. И преди съм имал видения за бъдещето и няма нищо сложно за разбиране. Нещо повече — виденията ми винаги са се сбъдвали.

— Какви видения си имал?

Онзи все още се държеше за гърлото. Гневът му се поохлади. Преди да отговори, стрелна с поглед Найда.

— Например усещам кога клиент, когото не съм виждал отдавна, ще се появи и ще направи поръчка. И скоро той идва. Веднъж изработвах пръстен за един човек и докато работих, усетих, че той ще умре, преди да съм завършил поръчката. Умря на другия ден.

— Това е различно — поклати глава Ричард. — Това са дреболии, незначителни предчувствия. Нямат нищо общо с пророчествата.

— Нали се сбъдват. Нали всичко, което предусещам, се сбъдва точно както ми се е явило.

— Да предусетиш, че някой ще се върне, за да направи нова поръчка при теб, не е същото като да получиш видение, което да те накара да убиеш семейството си.

— Не убийство! Пощада!

Мъжът скочи, готов да сграбчи Ричард за гърлото. Найда го спря с Агиела си. Той се строполи на пода, скръстил ръце на гърдите си, задъхан от разтърсваща болка. Морещицата застъпи гърба му с крак и се наведе над него.

— Ако опиташ това още веднъж, ще те накарам да съжаляваш, че си се родил. След като приключа с теб, ще ме проклинаш до гроб, но ще се научиш да се държиш както подобава. Ясно ли е!

Разтреперан и омаломощен от бавно отшумяващата болка от докосването на Агиела, той кимна, докато се опитваше отчаяно да си поеме дъх. Найда го подбутна с крак. Той се строполи. Накрая успя да се надигне и да се опре в стената, като хвърляше на Ричард гневни погледи.

— Семейството ми ще бъде подложено на невъобразими изтезания, защото ме държиш затворен тук и не мога да ги даря с милостив край.

— Чух всичко за видението ти. Дори да е вярно, ти си този, който ще е отговорен за болката, било то поради мъчения или смърт, и то само защото нито за миг не спря да помислиш, че е възможно да има и друг вариант.

Човекът примигна объркано.

— Друг вариант ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами, да приемем, че наистина вярваш в предчувствието си, че крадците ще измъчват жена ти и децата ти, за да ги накарат да им разкрият къде държиш златото.

— Вярно е!

— Добре, да речем, че е вярно. Тогава защо не направиш нещо, за да защитиш семейството си?

Онзи преглътна, все още не можеше да си поема нормално дъх.

— Да ги защитя ли?

— Да. Ако толкова те е грижа за тях, защо не направиш каквото е нужно за тяхната безопасност. Защо не потърсиш някой — гвардейците или Натан Пророка, или мен?

— Никой няма да ми помогне. Никой няма да ми повярва и няма да може да попречи на тези мародери да посегнат на жена ми и на децата. Семейството ми ще бъде подложено на мъчения.

— Заради теб. — Ричард изчака онзи да го погледне изпод вежди и продължи: — Мъжете от видението ти искат да разберат къде е скрито златото. Жена ти и децата ти не знаят, затова няма как да им разкрият местоположението. Крадците не вярват и продължават да ги измъчват.

— Да, точно така! — извика онзи и размаха пръст пред Ричард.

— Те ще изстрадат тези мъчения и ще умрат, защото ти не вярваш във видения и не ги приемаш за истина.

— Не, те ще страдат, защото ти не ги приемаш за истина.

Онзи се сепна, объркан.

— Но аз ги приемам.

— Ако беше така, единственото, което трябваше да направиш, бе да кажеш на жена си и децата си къде е златото. Да им разкриеш тайната, така че ако някой някога се опита да им стори зло, да му го дадат. Трябваше да направиш само това и видението нямаше да се сбъдне. Освен ако не цениш златото повече от семейството си.

— Не! Разбира се, че не!

— Тогава защо не им каза къде криеш златото? Или друг вариант — защо не ги заведе някъде, където ще са в безопасност?

Човекът изглеждаше искрено объркан.

— Не знам.

— Защо първата ти мисъл беше не да ги защитиш, а да ги убиеш?

Лицето на затворника бе станало пепеляво. Нямаше отговор на този въпрос.

— И аз съм получавал подобни заплахи за любимите си хора — продължи Ричард. — Моята единствена мисъл винаги е била да ги защитя, да опровергая пророчеството. В крайна сметка успях. Без да ги убивам.

Човекът сведе поглед към пода. Увереността, яростта му се бяха изпарили.

Когато обаче очите му за пореден път намериха Ричард, в тях пак се бе разгоряла страст.

— Сега ти ще си виновен за страданията и смъртта им! Ти ме държиш тук зад решетките, при положение, че знаеш какво ще се случи. Семейството ми ще преживее невъобразима агония, защото не ми позволяваш да ги избавя от видението си, като ги даря с милостива смърт. Страданията им ще са заради теб. И то само защото не изпълняваш дълга си към своя народ и не се вслушваш в пророчествата.

Ричард не каза нищо. На лудостта нямаше с какво да отвърне.

Мъжът опря гръб в стената и се изправи. Погледна гневно Ричард.

— Ти не заслужаваш да бъдеш Господарят Рал. Скоро всички ще го разберат.


Двадесета глава

КАЛАН СЕ ОПИТА ДА ПРЕДРАЗПОЛОЖИ ГОСТИТЕ, като най-напред даде изискан обяд. Масите в залата бяха отрупани с плата месо, риба, дивеч и всякакви деликатеси и сладкиши. На плотове бяха подредени вина. Музиканти свиреха лека, успокояваща музика, докато сервитьори разнасяха из тълпата цветни, подсладени с мед питиета. Гостите вдигаха тежките чаши от подносите и се наслаждаваха на сладостните нектари.

Докато гледаше множеството, Калан се почувства ужасно самотна. Де да можеше Ричард да е с нея. Липсваше й. Но той си имаше работа. Както и тя.

Тръгна да обикаля жужащата тълпа, докато хората вкусваха от храните, отпиваха от виното и си вземаха нектар от подносите, а тя се усмихваше и поздравяваше всеки лично, без самата тя да сложи и залък в уста, благодареше им, задето са я уважили с присъствието си, и се грижеше да не им липсва нищо. Имаше достатъчно персонал, за да осигури на гостите каквото е нужно.

Мнозина носеха със себе си пророчества и настояваха, че това е най-ключовото им оръжие за намиране на правилния подход към бъдещето. Според тях Калан и Ричард щяха да направят добре, ако проявяваха повече внимание към такива предсказания. Калан слушаше търпеливо, от време на време любезно задаваше въпроси, за да си изясни едно или друго твърдение.

Кара, която нямаше вяра никому, дори на владетелите на страните от Д’Харанската империя и техни съюзници във войната, не се отдалечаваше на повече от една ръка разстояние от нея. На няколко пъти, докато Калан обикаляше из залата, хората я спираха, за да я питат дали в кухнята имат едно или друго ястие. Калан тутакси отправяше въпроса към неизменно следващия я представител на персонала, за да може желанието на гостите да бъде незабавно изпълнено.

Щом изисканият обяд най-сетне приключи, тя покани всички в съседна зала, където се качи на подиум, за да могат всички да я виждат. Кремавите стени, украсени със сложни мотиви, и сините килими, поръбени със златисто, придаваха на помещението мекота и уют.

През стената от двойни врати, които извеждаха към терасата, Калан видя, че бурята е потопила света в бяло. Вятърът сегиз-тогиз разтърсваше стъклата и те дрънчаха.

Сега, когато хората бяха нахранени и отпуснати, Калан се качи на подиума и долепи длани в очакване разговорите да утихнат и вниманието на всички да се спре върху нея. С периферното си зрение забеляза в залата да влиза Ничи. Магьосницата застана до най-близката зад Калан маса, покрай която се издигаха внушителни столове с високи облегалки, резбовани така, че да приличат на орли с разперени крила. Някога Калан и Ричард ги бяха използвали, за да приветстват в Двореца официални лица, голяма част от които сега се намираха в залата.

Калан си пое дълбоко дъх и започна:

— Знам, че мнозина от вас се притесняват за посоката, в която ще поеме бъдещето. Чух, че се интересувате какво казват пророчествата по този въпрос. Доста от вас споделиха тревогите си лично с мен, при това без заобикалки. Тъй като знам, че всички ние тук искаме да изградим нашето общо, успешно бъдеще, бих искала да ви дам възможност да изкажете гласно своите притеснения.

Калан изчака да види усмивки по лицата на множеството, след това продължи:

— Както вече знаете, появиха се някои проблеми, причинени от хора, които си мислят, че са били навестени от пророчество. Някои от тях са се вслушали в страховете си и се е стигнало до непростими последствия. Самите вие с очите си видяхте една от тези жени вчера и чухте какво е сторила с децата си в резултат на едно такова видение за бъдещето. Децата й за жалост са мъртви и вече нямат бъдеще. Пророчеството явно не е успяло да ги избави и само е довело до ненавременната им смърт.

Ето защо Ричард не е тук сред нас днес. Наложи се да се заеме с тези въпроси, наред с някои други сериозни проблеми, свързани с пророчества. Като магьосник с дарба и в качеството си на Господаря Рал негова отговорност е да решава такива въпроси. Всички знаем след случилото се през последните няколко години, че той е повече от способен да се справя с какво ли не.

Но в същото време съпругът ми не искаше да пренебрегне вашите въпроси и тревоги, затова ме помоли да бъда тук сред вас днес, за да можем да поговорим за всичко, което ви вълнува. — Калан разпери ръце. — Така че ако някой иска да каже нещо, моля да го направи сега, пред всички, за да решим въпроса по най-прозрачния начин.

Хората изглеждаха доволни.

Кралица Орнета се възползва тутакси от предоставената й възможност.

— Нашето притеснение е — подхвана тя и пристъпи напред, скръстила тъничките си голи ръце пред гърдите, — че пророчеството е най-важният ни водач.

— Пророчеството не е най-важният ни водач — възрази Калан. — Най-важният ни водач е разумът.

Кралицата опроверга мнението на Калан с категоричен жест.

— Пророчеството ни показва какво трябва да направим, ако искаме народите ни да процъфтяват за в бъдеще.

— Ако вярвате, че то разкрива какво ще се случи, тогава няма значение дали го знаете или не. Не можете да промените предначертаното, иначе не би било пророчество, а просто предположение.

Погледът на кралицата помръкна.

— Пророчеството ни е дадено, за да ни помага, достига до нас посредством магия, то е нашият водач в бъдещето, което разкрива пред нас.

— При всички положения — прекъсна я Калан, като отправи успокоителна усмивка към тълпата — ние се справяме с него, както вече ви казах. Не е нужно да се притеснявате и да се занимавате с разни заплетени пророчества. Освен Сестрите на светлината при нас е и Натан и той помага на Ричард по въпросите, свързани с пророчества. Разполагаме и с други хора с дарбата, като Първия магьосник Зорандер — тя вдигна ръка — и магьосницата Ничи. Изобщо не споменавам самия Ричард. Дори сега, в този момент, той се занимава с тези дела, понеже е негов дълг и отговорност. Мога да ви уверя, че Господарят Рал се отнася към отговорностите си изключително сериозно.

— Да, и ние така чухме — потвърди престорено снизходително кралица Орнета.

Калан сви рамене.

— Какво повече искате?

Кралицата повдигна кокалест лакът, докато с другата ръка небрежно попипваше колието си.

— Майко Изповедник, аз искам онова, което всички ние тук искаме. Искаме да чуем мрачните предупреждения за бъдещето. Искаме да знаем какво казва пророчеството за тези събития.

— Мога да ви уверя, че приемаме всичко това много сериозно. В крайна сметка с вас сме от една и съща страна на барикадата и имаме общ интерес Д’Харанската империя да просперира за в бъдеще. Моля да разберете, че пророчеството е много специфична област. Хората с пророческа дарба и опит в тази материя се справят достатъчно добре. Всичко, което може да бъде направено, вече се прави.

Тълпата притихна, всички очи бяха приковани в широкоплещестия крал Филип от западната част на Средната земя, който пристъпи напред. Беше герой, който се бе борил яростно за тяхната кауза и от самото начало бе лоялен съюзник на новосформираната Д’Харанска империя. Макар в залата да имаше много хора с неговия ранг, всички го погледнаха с уважение.

Беше облечен с великолепна военна куртка в тъмночервеникав цвят, която подчертаваше внушителната му фигура. На хълбока му, окачен на по-светъл широк кожен колан, блестеше гравиран церемониален меч, украсен със злато и сребро. Въпреки че беше изящен като украшение, в ръцете на притежателя си този меч се превръщаше в страховито оръжие. Калан познаваше краля като разумен владетел, но наред с това бе наясно с избухливия му нрав.

Жена му Катрин, негова неизменна сянка, се плъзна зад него. Беше облечена с прелестна тъмнозелена рокля, украсена със сърма и красиви шевици. Изглеждаше невероятно. Макар да бе кралица с не по-малко власт от съпруга си, държавните въпроси не я вълнуваха особено.

Освен това си личеше, че е в напреднала бременност. Калан знаеше, че двойката очаква първото си дете и сега, когато войната бе приключила, нямаха търпение то да се роди.

Крал Филип обиколи с ръка пълната зала.

— Всички тук сме владетели на страните, които съставляват Д’Харанската империя. Мнозина от нас ти бяха верни, Майко Изповедник, и преди това, в Средната земя. Нашите хора се биеха, проливаха кръвта си и загиваха, за да можем днес да стоим победоносно тук. Те имат право чрез нас да чуят как ще изглежда бъдещето, за чието сбъдване се борихме тъй яростно. В тяхна чест, като техни представители, трябва да бъдем информирани какво гласи пророчеството, за да гарантираме, че всички ще се съобразят с него и няма да го пренебрегнат.

Мощна вълна от одобрителни възгласи изрази съгласието на аудиторията с мнението на крал Филип.

Кралица Орнета, която явно не бе склонна да отстъпи лидерската си позиция в изразяването на общата воля, вдигна кльощава ръка над тълпата, за да призове към тишина.

— Пророчеството е нещо, в което трябва да се вслушваме. От теб, Майко Изповедник, искаме да ни разкриеш какво казва пророчеството, за да направим нужното и да се съобразим с него.

— Но нали прекарах толкова време с вас, за да изслушам притесненията ви и да ви обясня защо пророчеството не е за всеки.

Кралицата се усмихна по онзи покровителствен начин, който при някои кралски особи се превръща в театрална дарба.

— Така е, направи го — рече тя, като поглеждаше към крал Филип, сякаш да му даде знак да я остави да говори. — Но всички ние чухме мрачните предупреждения на прорицатели от различни страни, всички те надарени с някаква пророческа дарба. Поради тази причина с нетърпение очаквахме това събиране. Случва се нещо важно — всички знаци са налице.

Искаме да знаем какви мрачни предзнаменования крие пророчеството, за да можем, след като тази ужасна буря отмине, да изпроводим вестители по родните си места, които да предупредят сънародниците ни за надвисналите опасности. Пророчеството няма никаква стойност, ако остане в тайна.

Калан изопна гръб. Усмивката й угасна и на нейно място се появи изражението на Изповедник. Умението на кралицата да си придава застрашителен вид не можеше да се мери с това на Калан.

Тълпата притихна гузно.

— Изобщо не съм убедена, че бихте искали да чуете какво гласи пророчеството.

Кралица Орнета не се възползва от току-що предоставения й от Калан шанс да оттегли предизвикателството си.

— Майко Изповедник, всеки от тук присъстващите е благодарен за вкусната храна, с която ни нагости. Ти си наистина умела домакиня, но това, което наистина искаме, за което настояваме, е да бъдем информирани какво гласи пророчеството, за да сме сигурни, че двамата с Господаря Рал ще се погрижите предписанията му да бъдат изпълнени.

— Точно така — намеси се крал Филип, като вдигна юмрук, за да акцентира върху думите си. — Трябва да знаем, че двамата с Господаря Рал сте готови да склоните глава пред това, което пророчеството твърди, че трябва да бъде направено.

— О, значи искате от нас да сме готови да склоним глава пред пророчеството, независимо какво ни кара да правим, макар да ви обясних, че да се разтълкува едно пророчество не е никак проста работа? Продължавате да настоявате, че самите думи определят смисъла на пророчеството и човек трябва да се съобразява с тях? Така ли? Страхувате се, че няма да сме достатъчно силни, за да сторим това?

Откъслечни гласове тук-там из залата извикаха в знак на съгласие. Други закимаха. Трети се впуснаха да говорят един през друг, като твърдяха, че точно това имали предвид.

Калан кимна мрачно.

— Всички ли са единодушни?

Беше очевидно, че да.

— На пророчеството трябва да се служи — обади се кралицата, щом глъчката утихна. — То трябва да бъде разкрито и с него трябва да се съобразяваме.

Крал Филип, застанал недалеч от кралица Орнета, скръсти категорично ръце в ясен жест на съгласие.

Гневният поглед на Калан се премести от кралица Орнета върху бременната кралица Катрин.

— Значи ти също избираш пророчеството за своето неродено дете? След като видя какво донесе то на други невинни деца? Как ги дари единствено с болка и ужасяваща смърт.

Катрин хвърли загрижен поглед на съпруга си, преди да се изопне решително и да кимне.

— Създателят ни е дарил с пророчеството. Трябва да се съобразяваме с него, Майко Изповедник.

Погледът на Калан за пореден път обиколи залата.

— Сигурни ли сте в това?

Хората припряно потвърдиха. Някои размахаха юмруци, за да демонстрират убедеността си.

— Ами… — Калан поклати глава бавно и мрачно. — Надявах се да ви убедя, че пророчеството и действията, базирани на него, трябва да бъдат оставени на хората, които разбират от тези неща, но след като настоявате, не ми остава друг избор, освен да се съобразя с желанието ви.

Хората явно останаха доволни най-сетне да се изпълни желанието им, макар ентусиазмът им донякъде да бе поугасен от отговорността, която заявиха, че приемат доброволно.

— Ще получите това, което искате — обяви Калан. — Ще чуете това, което има да каже пророчеството.


Двадесет и първа глава

ВСИЧКИ ПРИСТЪПИХА НАПРЕД, нетърпеливи най-сетне да чуят онова, което никой от тях не беше чувал: истинско пророчество, взето от пророческите книги.

Калан погледна през рамо към мрачната магьосница, която наблюдаваше безмълвно. Всички погледи се залепиха за жената, която притежаваше повече сила, отколкото повечето от тях бяха виждали и изобщо можеха да си представят.

Непроницаемата красота на Ничи и ледената й самоувереност само допълнително увеличаваха внушението за опасност.

— Ничи, би ли донесла насам книгата, която носиш, за да прочетем пророчеството, което наскоро открихме — онова, в което се говори за непосредственото ни бъдеще и ролята, която всички тези хора тук играят в него?

— Разбира се, Майко Изповедник — кимна Ничи.

Мекият, копринен глас на жената само потвърди неприязънта й към онова, което беше чула до момента. Макар всички да бяха въодушевени от сериозността на ситуацията и от перспективата да чуят истинско пророчество, което рядко излиза от стените на тези охранявани стаи, хората бяха предпазливи и респектирани от авторитета на Ничи. Морещицата Кара бе представлявала откровена заплаха, докато леденото присъствие на Ничи всяваше ужас на съвсем друго ниво. В изящната си черна рокля с дълбоко деколте тя отговаряше напълно на званието Господарката на смъртта, което всеки в тази зала знаеше, но не смееше да произнесе гласно, а само шепнешком, в потайни разговори.

Желанието да бъде чуто пророчество обаче взе връх над страховете им. Явно хората бяха направили своя избор.

— Моля те, прочети на тези добри хора какво точно гласи текстът му. — Калан стрелна тълпата с гневен поглед. — Не спестявай нищо. Боя се, че те заявиха достатъчно ясно, че искат да им бъде разкрито пророчеството така, както е записано, и възнамеряват да следват предписанията му.

— Ти направи каквото можа, за да ги предупредиш, Майко Изповедник.

— Вярно е — кимна Калан.

Ничи взе книгата от масата. Сложи я в сгъвката на ръката си и пристъпи до Калан. Не се усмихваше. Нещо в Стойката й, в хладното изражение накара всички да отстъпят с половин крачка назад от подиума.

— Това, което държа в ръцете си — повдигна за миг книгата Ничи, — е ключова пророческа книга, написана от велик Пророк от епохата, когато пророческата дарба е била в апогея си. Както всички вие подозирахте, тя съдържа страшни пророчества от най-сериозно естество, които налагат конкретни действия от всички нас.

Хората пристъпиха напред на предишните си места.

Ничи отвори книгата, задържа на една страница и аха да започне да чете, но пак вдигна поглед.

— Тъй като става въпрос за изключително древен материал, текстът е на високо Д’Харански — езикът, който се е говорил по онова време. Някой от вас разбира ли високо Д’Харански?

Повечето от присъстващите поклатиха глави и се заоглеждаха да видят дали някой сред тях ще заяви, че владее този древен, почти забравен език. Разбира се, никой не го владееше. Ричард го бе научил, но освен него бяха останали едва шепа хора, които разбираха високо Д’Харански. Ничи бе една от тях.

— Е, в такъв случай — пусна хладна усмивка Ничи, — тъй като аз говоря свободно високо Д’Харански, ще ви преведа написаното, вместо да го чета на оригиналния език — стига да няма възражения.

— Разбира се, че бихме искали да чуем превода — тросна се кралица Орнета и пак скръсти ръце, все едно гълчеше нископоставен дворцов служител. — Слушаме те.

Студените сини очи на Ничи се впиха в кралицата, така че лицето на онази загуби част от руменината си.

— Както желаете, Ваше величество.

Калан си помисли, че би искала и тя да има такъв мек, сякаш копринен, красив глас като на Ничи. Този тембър й прилягаше идеално. Лееше се плавно и приковаваше вниманието. Освен това притежаваше способността да променя регистрите си и от изкусително-примамлив да потъмнява до смъртоносно-застрашителен.

Ничи бавно, внимателно отгърна страницата и огледа текста, докато намери каквото търсеше.

Крал Филип прегърна кралицата си и я придърпа към себе си. Калан видя как Катрин погали корема си, сякаш да успокои ритащото си бебе.

Калан се насили да отвърне глава от бременната жена и да потисне личните си чувства и мисли.

Ничи почука по страницата.

— Ето го. Тъй като е толкова важно, ключово пророчество, е доста дълго и подробно. Извинявам се, но ще трябва да чета бавно и внимателно, за да ви го преведа точно.

— Да, да — нетърпеливо я прекъсна кралицата. — А сега би ли започнала най-сетне?

Останалите я подкрепиха с жестове и възгласи.

— Много добре — прокашля се Ничи. — Пророчеството гласи: „След победата, насред върлуваща пролетна буря, каквато не е виждана от много години, когато владетелите на всички страни се съберат, лошите ветрове на промяната ще донесат вихрушка от предстоящи събития, която ще заплаши да захвърли света в страдание, ужас и унищожение. Мрачни опасности дебнат потайно, готови да отмъкнат нощта, да преследват невинните, да ги погълнат.“

Хората ахнаха. Ничи ги погледна изпод вежди и изчака ахкането да утихне. Щом се възцари тишина, тя продължи:

— В този откъслек от време, в този важен, бурен момент, докато владетелите са се събрали, съдбата на света ще зависи от онова, което ще бъде стореното тогава, защото друга възможност да си осигурят благоприятно бъдеще няма да имат.“

Хората останаха със зяпнала уста, не смееха да помръднат, докато чакаха Ничи да продължи да превежда, за да разберат какво им препоръчва да направят пророчеството, за да се избегне този ужасен изход и да се гарантира благоприятно бъдеще. Ничи огледа множеството, за да е сигурна, че всички я слушат с внимание. Нямаше защо да се тревожи. Погледите бяха заковани върху нея.

— „Както самият живот трябва да се обнови, като премине през смъртта, за да бъде непрекъснато възраждан чрез прясна кръв, така и водачеството на владетелите трябва да бъде подновявано. За да бъдат избегнати зловещите челюсти на съдбата, владетелите на всички земи, докато са се събрали, трябва да бъдат пречистени. Бъдещето за нов живот, нова надежда може да бъде постигнато само по този начин. Да не бъде извършено това пречистване поради страх да не бъде пролята кръвта на тези малцина, би означавало народите на тези владетели да бъдат застигнати от времена на страдания, болка и смърт. За да се обнови животът, да се гарантира, че просперитетът и сигурността на всички земи ще разцъфнат след пролетта, кръвта на владетелите трябва да бъде пролята. Тъй е писано и тъй трябва да бъдат пожертвани животите на събралите се владетели, за да бъде избавен светът от невъобразими страдания.“

Пронизителният поглед на Ничи бавно обходи залата. От копринен гласът й беше станал смъртоносен.

— Ето, чухте пророчеството. Пророчество, което разкрива какво мрачно и ужасно бъдеще ни чака, ако не се вслушаме в него. Пророчество, което, както всички вие настоявате, трябва да бъде изпълнено. Пророчество, което повелява всички вие да умрете.


Двадесет и втора глава

В ЗАЛАТА СЕ ВЪЗЦАРИ МЪРТВЕШКА ТИШИНА. Никой не смееше да мигне. Гостите дори не дишаха.

— Но… но… — заекна кралица Орнета.

— Няма но — прекъсна я Калан с глас, който много напомняше за смъртоносната заплаха в тона на Ничи. — Пророчеството невинаги се разкрива напълно чрез думите. То може да има окултен смисъл… вече ви го казах. И Натан ви го каза. Също и Господарят Рал.

Натан и други хора с богат опит в тази тайнствена материя на забуления смисъл, скрит в пророческите слова, спешно помагат на Господаря Рал с това конкретно пророчество, за да се опитат да разберат дали има вероятност в този случай пророчеството да носи друг смисъл освен очевидния. Това е работа на пророците — да дешифрират истинския смисъл на пророчествата. Както двамата с Ричард няколко пъти ви казахме, пророчеството не е предназначено за обикновените хора и трябва да бъде оставено на специалисти.

Един министър от южна Д’Харанска провинция, облечен в дълга до земята тъмносиня роба, пристегната в кръста с богато орнаментиран златен колан, повдигна пръст.

— Да, разбира се, че сте права, Майко Изповедник Вече се убедихме. Сигурно ще е най-добре…

— Все пак обаче — прекъсна го Калан категорично и властно — понякога пророчеството означава точно това, което казва.

— Но е възможно да носи и някакъв скрит смисъл, нали? — попита крал Филип.

Калан изгледа краля с безстрастно изражение, което бе усъвършенствала като всеки Изповедник още от ранна възраст. Тази маска се бе превърнала в неразделна част от нея от първия път, когато беше освободила изповедническата си сила върху някой осъден и му бе заповядала да признае истината за извършените от него ужасни престъпления.

— Искахте да чуете пророчество, за да сте сигурни, както сами се изразихте, че двамата с Господаря Рал сме готови да склоним глава пред това, което то твърди, че трябва да се направи. Както каза кралица Орнета, на пророчеството трябва да се служи. То трябва да бъде разкрито и с него трябва да се съобразяваме.

Кралица Катрин, от чиито очи бликаха сълзи, покри с ръка корема си, сякаш да защити нероденото си дете, и погледна съпруга си. Той не смееше да срещне очите й.

Притеснението на кралица Орнета премина във възмущение.

— Не може да говорите сериозно. Просто не вярваме…

— Генерале — провикна се Калан.

Генерал Мейферт пристъпи от единия ъгъл на помещението и отдаде поздрав с юмрук в униформената си гръд.

— Майко Изповедник?

— Екипите за екзекуция по местата си ли са?

Думата „екзекуция“ изпрати тревожен шепот сред редиците на гостите.

— Да, Майко Изповедник. Готови сме. Обезглавяванията могат да започнат веднага.

Тълпата подивя.

— Обезглавявания ли? — извика министърът. — Вие да не сте полудели? Сигурно се шегувате… Не можете!

Калан го изгледа с безстрастния поглед на Изповедник, изправен пред осъден на смърт.

— Пророчеството иска кръвта на хората, които са се събрали тук. Казано е съвсем ясно. — Калан се извърна към Ничи. — Права ли съм?

— Да, Майко Изповедник. Не може да има никакво съмнение в превода ми. — Все пак Ничи погледна в книгата. — Казано е категорично: „За да се обнови животът, да се гарантира, че просперитетът и сигурността на всички земи ще разцъфнат след пролетта, кръвта на владетелите трябва да бъде пролята.“

Калан погледна министъра.

— Уверявам ви, че при обезглавяване се пролива достатъчно кръв. Така ви гарантираме, че ще служим добре на пророчеството.

— Ами ти? — извика кралица Орнета. — Ти също си владетел. Ако включва нас, трябва да включва и теб!

— Аз избрах да вярвам, че пророчеството няма предвид да включва и мен. — Калан вдигна ръка над главите им и продължи: — Но е ясно, че включва всички вас.

От всички краища на залата, където досега бяха стояли невидими, пристъпиха гвардейци от личната охрана на Господаря Рал, облечени в спретнати кожени униформи с метални ризници отгоре, от коланите им висяха лъскави мечове, брадви, ножове и боздугани. Войниците се смесиха с гостите, започнаха да ги хващат за ръцете, за да гарантират, че никой няма да избяга.

— Няма да застанем зад нищо подобно! — възмути се кралицата.

— Всъщност — спокойно отвърна Калан — не е нужно да заставате.

— Така е по-добре — изпухтя кралица Орнета, докато двама от войниците я сграбчваха от двете страни.

— Това би затруднило такъв вид екзекуция. — Гласът на Калан бе леден. — Всеки от вас ще бъде положен на колене, за да може главата му да бъде наместена на масивния пън. Екзекуторът ще свърши работата бързо и ефикасно. Подготвили сме достатъчно екипи, за да гарантираме, че всички ще бъдат обезглавени експедитивно. Ще служим на пророчеството. Чрез вашата жертва вашата земя и вашите сънародници ще бъдат спасени. Така казва пророчеството.

Кралица Катрин пристъпи напред, вдигнала едната си ръка върху корема.

— Но моето дете още не е имало шанса да живее. — Сълзите мокреха бузите й. — Не можеш да обричаш на смърт нероденото ми дете!

— Катрин, не аз обрекох на смърт детето ти. Ти сама каза, поправи ме, ако греша: „Създателят ни е дарил с пророчеството. Трябва да се съобразяваме с него“. Ето, както виждаш, не аз, а пророчеството иска това. Ако не друго, чрез настояването ти да се придържаш към пророчеството ти сама обрече детето си.

Калан застана с гръб към тълпата и се насочи към изхода.

— Нима наистина възнамеряваш да ни обезглавиш? — провикна се обезумелият министър. — Сериозно ли?

Калан се завъртя.

— По-сериозна съм от смъртта — изсъска тя, сякаш изненадана, че някой се съмнява в намеренията й. — Опитахме какво ли не, за да ви убедим, че пророчеството е предназначено за онези, които разбират мистериозното му естество, но никой от вас не пожела да ни чуе. Свиках екипи за екзекуция, в случай че и последният ни опит да ви убедим се провали и продължите да настоявате да чуете пророчеството и да искате да го последвате. Това и направихте всички до един, ето защо не ми остава друг избор, освен да изпълня желанието ви. Вие направихте своя избор.

Тълпата обезумя, хората запротестираха, че не са имали намерение да узурпират трона на Господаря Рал или Майката Изповедник.

В един момент министърът се отскубна от ръцете на един войник и се свлече в краката му. Долепи чело до земята. Когато другите разбраха какво прави, последваха примера му. Скоро всички официални лица и владетели, дори бременната кралица Катрин, бяха на колене, подпрени на дланите си и долепили глави в пода. Войниците не направиха опит да ги спрат.

„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“

Това беше отдаването към Господаря Рал, което само допреди два дни бе произнасяно по два пъти на ден в Народния дворец и така бе от стотици, ако не от хиляди години. На сватбата на Кара Ричард съобщи пред всички, че животът на хората си е техен, не негов, и не вече не иска никой да му се кланя — нито на него, нито на когото и да било. В крайна сметка нали се бяха преборили с тиранията.

Макар отдаването вече да не беше задължително, хората очевидно мислеха, че моментът е подходящ да засвидетелстват пред Калан своята вярност.

Калан остави напевът да продължи още известно време, докато в един момент отсече:

— Станете, деца мои.

Това бе традиционният призив, използван от Майката Изповедник, когато пред нея коленичат поданици. Тя рядко спазваше старите традиции.

Този път обаче го направи с готовност.

По нейна заповед хората постепенно започнаха да се изправят. Бяха доста по-кротки и изглеждаха изпълнени със значително повече уважение.

— Майко Изповедник — обади се една жена, облечена в рокля от розова и кремава коприна, — ние изисквахме, вместо да слушаме. Не мога да говоря от името на другите, но за себе си мога да кажа, че съжалявам. Не знам точно какво ни беше влязло в главата, но сбъркахме. Вие с Господаря Рал направихте за нас неща, каквито никой преди това, камо ли владетел, не е правил. Изкарахте ни от пустошта на отчаянието. Трябваше да ви се доверим и да си дадем сметка, че ни мислите само най-доброто.

Калан се усмихна.

— Извинението е прието. — Тя огледа тълпата. — Някой друг споделя ли това мнение?

Всички се спуснаха към подиума и потвърдиха, че го споделят.

Калан не искаше да ги държи в повече напрежение.

— Ами май изглежда, че сме събрали екипите за екзекуция напразно. Ако сте съгласни да оставите пророчеството в наши ръце, ви обещаваме да направим всичко по силите си, за да разбудим истинския му смисъл и да се съобразим с него, ако преценим, че е нужно, за да защитим всички по най-удачния начин. С последния си дъх, ако се наложи.

Много от присъстващите се разридаха с облекчение, включително кралица Катрин. Тук-там някои падаха на коляно и целуваха края на роклята на Калан, която стоеше на подиума над тях. Тази практика не й беше по вкуса.

— Стига толкова — укори ги нежно тя. — Моля ви, изправете се.

Ужасната тежест на страха се вдигна от тълпата. Всички, включително кралица Орнета, бяха благодарни, че мъчителната случка приключи по такъв начин. Беше очевидно, че повечето се срамуват от поведението си. Калан също си отдъхна с облекчение.

Пред подиума се изви опашка от хора, които искаха да благодарят лично на Майката Изповедник, задето промени решението си, и да я уверят, че ще оставят нея и Ричард да решат проблема с пророчеството както намерят за добре. Всички се извиниха за отношението и обещаха повече да не проявяват вироглавство и да не се поддават на неразумни пориви.

Калан прие извиненията и обещанията за сътрудничество благосклонно и увери хората, че няма да остане с лоши чувства към тях за в бъдеще.

Когато хората най-сетне напуснаха помещението, Бенджамин се присъедини към Калан, Кара и Ничи край масата на подиума.

— Голяма актриса си, Майко Изповедник — усмихна се Бенджамин. — Дори аз се изпотих за момент, а знаех прекрасно какво правиш.

Калан въздъхна.

— Благодаря ти за помощта, Бенджамин. Ти и хората ти се справихте чудесно. Помогнахте ми да разреша сериозен проблем, макар и да спечелих желанието им за сътрудничество не по начина, по който бих искала.

— Но се справи. Важното е, че всичко свърши. — Той я изгледа озадачен. — Откъде ти хрумна такава подмолна идея?

— Това е един номер, който научих от Зед малко след като се запознах с Ричард. — Калан поклати глава, разсеяна от тревожни мисли. — Но се боя, че това не е краят. Засега просто отклонихме проблема. Случва се нещо, което няма никаква връзка с отношението на тези хора. Познавам повечето от тях. Имат добри сърца. Стояха плътно в редиците ни в най-черните моменти от войната и се биха с всички сили и средства. Мнозина загубиха семействата си. Всички се разделиха с близки и познати.

Те просто не бяха на себе си. Някой или нещо ги манипулира. Засега като че ли се справихме с проблема, но той не идва от тях, така че съм убедена, че ще изплува пак.

— Калан е права — каза Ничи. — Понякога колкото и да е добър един човек, се поддава на чувствата на тълпата и в главата му се загнездват други идеи.

Кара смръщи чело.

— И ето, че ти забиват нож в гърба.

— Трябва да предотвратим това — кимна Ничи. — Докато не стигнем до източника на случващото се, боя се, че все още не държим нещата в свои ръце.

Кара въздъхна в знак на съгласие.

— Да се надяваме, че Господарят Рал съвсем скоро ще разбере какво става.

Калан посочи книгата, която държеше Ничи.

— Каква е тази книга всъщност?

Ничи я вдигна.

— Тази ли? Когато изпрати да ми предадат, че се нуждаеш от помощта ми, и разбрах каква е работата, не се намирах в близост до библиотека, затова се пъхнах в първата кухня, която ми попадна, и взех това. Книга с рецепти.

— Хм, сготви прекрасно пророчество — поздрави я Калан.

Ничи се усмихна разсеяно.

— Де да бяхме успели да попречим и на онези две жени да убият децата си.

— Поне мъжа спряхме, бижутера — успокои я Бенджамин.

Калан кимна.

— Надявам се Ричард да е успял да научи нещо полезно при посещението си в тъмницата.


Двадесет и трета глава

РИЧАРД ЗАТВОРИ ДВОЙНАТА ВРАТА след себе си и пристъпи в малкото фоайе. Знаеше, че Калан го очаква. Нямаше търпение да я види, да се откъсне от всички останали и да остане насаме с нея.

Още щом той се появи на прага, тя вдигна глава и го видя в огледалото. Седеше на тапицирана пейка пред тоалетката и решеше дългата си коса.

— Е, как мина срещата? — попита той. — Доколкото разбирам, са осъзнали, че би било по-мъдро да оставят пророчеството на нас.

Въпреки умората и всички неприятни изживявания долу, в тъмницата, Ричард не можа да сдържи усмивката си, щом я видя, щом се взря в живите й зелени очи, след като тя остави четката и се обърна да го посрещне.

— Зарадвах се да го чуя, макар че не съм се съмнявал, че ще се справиш. — Той я прегърна през кръста, а с другата си ръка отметна кичур коса от лицето й. — Радвам се, че беше тук, за да вземеш нещата в свои ръце. Боя се, че аз само бих се ядосал и бих ги изплашил до смърт. Не притежавам твоето търпение и дипломатичност. Е, какво им каза, за да ги вразумиш?

— Заплаших ги, че ако продължават така, ще им отсека главите.

Ричард се засмя на шегата й и я целуна по челото.

— Представям си как си ги омагьосала да ти се подчинят и накрая са били готови да ядат от шепата ти.

Калан сключи длани отзад на тила му.

— Ричард, за момента ги разубедих, но тук става нещо.

— Не бих ти възразил.

— Какво ти каза жената, която е убила четирите си деца?

Ричард въздъхна и ръката му пусна кръста й.

— Каза, че ужасни неща ще се случат, затова убила децата си, за да ги избави.

— Какви ужасни неща?

— И аз това я попитах. Не можа да ми каже точно. В един миг просто се строполи, също като онази, която се опита да те убие по-рано днес.

— Умря, така ли? Просто се строполи по същия начин?

— Да, боя се, че да. Загърчи се в агония и издъхна досущ като другата, която ти докосна. Това потвърждава, че смъртта й няма нищо общо с теб и твоята изповедническа сила.

Калан извърна глава, потънала в мисли, Ричард огледа просторната зала. Всеки от релефните бели панели на гофрирания таван беше украсен с позлата в геометрични фигури. Стената зад леглото беше покрита с мека, подплатена кафява материя. Леглото беше сгушено под изобилен балдахин от ефирна материя, която галеше високите странични подпори, изваяни в стилизирани фигури на жени, и ги превръщаше във въплъщение на добри духове, разперили фините си криле. Срещу канапе бяха подредени няколко стола с кафеникаво-зелена копринена тапицерия.

— Не съм виждал тази стая преди.

— Нито пък аз — кимна Калан. — Имах тежък ден с всичките онези гости, така че полегнах за няколко минути. Не усетих да ме наблюдават като предния път. Може би тази стая е достатъчно отдалечена от останалите, за да не ни достигнат любопитните очи. Май този път ще можем да се наспим добре.

— Не бих отказал — разсеяно подметна Ричард, докато оглеждаше стаята за признак, че нещо или някой би могъл да ги наблюдава. Не долови нищо необичайно.

Стаята изглеждаше доста по-голяма от предишните две, които бяха използвали. Високите гардероби с бели повърхности, наподобяващи пукнатини, се извисяваха отстрани на леглото. Срещу столовете имаше удобно на вид канапе с ниска масичка, на която бе оставена купа сушени плодове. Ричард си взе няколко парченца сушена ябълка и задъвка, докато обикаляше, нащрек за нещо нередно, за нещо, което да подскаже проблем.

Имаха си достатъчно проблеми.

Беше почти сигурен, че гостите са били любопитни да разберат защо Господарят Рал не е сред тях в залата. Също така не се съмняваше, че Калан им е отговорила, че се занимава с проблемите, които ги вълнуват. Навярно си бяха помислили, че ги поставя на заден план, че ги пренебрегва. Не можеше да ги държи в течение на всяко свое действие, нито пък би имал времето да го направи.

— Как мислиш, защо изведнъж започнаха да се случват тези неща? — попита Калан. — И защо сега?

— Ами, онази жена, която се опита да те убие вчера на приема — започна Ричард, докато надничаше зад тоалетката, — май не беше с всичкия си.

— Че откога очакваш от убийците да са с всичкия си?

— Не ти ли се струва, че този опит за убийство беше доста нелеп. Присъстващите в залата може да са си помислили, че си се отървала на косъм от смъртта, но двамата с теб сме наясно, че не е толкова лесно човек да сполучи при тези условия. Ако истинското й намерение е било да те убие, би могла да избере какви ли не други начини, при които да има повече шансове.

— Двамата с теб го знаем, но може би тя не.

— Възможно е.

— Изглеждаше решена да го стори. В крайна сметка, нали преди това бе убила децата си. Сигурно си е мислела, че ще ме изненада, че просто може да излезе от тълпата и да ме наръга.

— А може и да не си го е мислела.

— Какво искаш да кажеш?

Ричард дръпна завесите, за да надзърне навън през стъклените врати. Снегът беше скрил почти всички парапети и бе затрупал орнаменталните им извивки, като единствено каменните колони по ъглите бяха останали непокрити. Сега снежинките се трупаха на тежки, мокри късове. Вятърът рисуваше с тях спирали и ги размяташе на талази. Когато поредният му порив разклати вратите, Ричард провери дали са надеждно заключени.

— Може би истинската цел — отрони той — е била хората да изпитат страх от пророчеството, да се уплашат от виденията на тази жена, от собствените си видения и от бъдещето като цяло. Направи го пред доста голяма аудитория. Да я видят, обляна в кръв, след като е убила децата си, защото е имала видение — това ще да е оставило трайно впечатление у повечето присъстващи. Дали пък това не е било истинската цел.

— Вижда ми се доста свободно предположение, Ричард. В крайна сметка нападението й и освобождаването на моята сила върху нея бяха предвидени както от онази жена, с която ти се видя, Лорета, така и от „Бележки за края“. И двете пророчества твърдят дословно едно и също: „Царицата взема пешка.“ Не ми звучи убедително целта на опита за убийство да е била да се внуши някаква идея на хората. Просто се потвърждават някои пророчества. Поне в конкретния случай.

Ричард се извърна към нея и отпусна завесите да паднат обратно на мястото си. Повдигна вежда.

— Поне така изглежда. Ако пророчеството твърди, че еди-коя си статуя ще падне, и някой се погрижи тя наистина да падне, за да изпълни предзнаменованието, това реално означава ли, че пророчеството е осъществено? Или просто някой иска да изглежда така?

— Как да разбере човек?

— Това винаги е проблемът при пророчествата, нали така? Но има и още нещо, поне така си мисля.

Калан духна лампата на тоалетката, после се приближи до нощната масичка и намали фитила на оставената там лампа, докато светлината помръкна до слабо мъждукане. Стаята потъна в уютен полумрак.

— Искаш да кажеш, че някой нарочно е искал да изглежда, все едно е било изпълнено пророчеството?

— Всъщност тревожи ме това, че е възможно тук да има нещо повече от видимото. И точно това предрича пророчеството. Според мен пророчеството казва, че жена, която ще попадне под твоята сила, всъщност е била използвана от други.

Калан разтърка ръце, за да ги стопли.

— Значи според теб това не е пророчество, което казва какво ще направя аз — „Царицата взема пешка“, — а е предупреждение, че нечия невидима ръка е манипулирала събитията? Използвала я е като пешка?

Ричард кимна.

— Именно. Мисля, че някой крои нещо. Мисля, че всъщност пророчеството е предупреждение. Лорета беше записала и още нещо: „Хора ще умрат.“

Погледът на Калан потърси неговия.

— Хора умират непрекъснато.

— Да, но през последните няколко дни умряха доста хора при крайно мистериозни обстоятелства. Двамата войници на пазара, които отидоха да търсят болното момче, бяха намерени мъртви, шест деца бяха убити, майките им загинаха впоследствие, един от гостите скочи от ръба на платото, а после и онова момче, дето беше нападнато от животни и изядено.

— Когато навържеш нещата по този начин, предсказанието като че ли хвърля сянка върху мистериозната смърт на доста хора. — Калан отпусна нежно ръка на неговата. — Но при момчето беше друго. Най-вероятно е бил нападнат от вълци. Ужасяващо е, но не и мистериозно като при другите.

— Не обичам съвпаденията — повдигна вежда Ричард.

Калан въздъхна.

— Да не се замисляме толкова за тази смърт, да не я превръщаме в част от нещо по-голямо просто заради някакви наши си притеснения.

Ричард кимна в знак на съгласие, макар да не бе съвсем съгласен. От много мислене го заболя главата.

— Трябва да поспим.

Тя се огледа.

— От доста време съм тук, а нито за миг не усетих някой да ме наблюдава. Искаш ли да се съблечем и просто да си легнем като нормални хора?

Ричард виждаше колко е уморена. Самият той се чувстваше по същия начин. Предната нощ не бяха успели да си починат.

— Добре, звучи чудесно.

Калан се завъртя с гръб към него и вдигна косата си, за да може той да разкопчае роклята й. Ричард се справи с копчето и спусна роклята по раменете й, като лепна по една нежна целувка на всяко. Беше приятно разсейване от всичките черни мисли, които се рояха в главата му.

Калан се измъкна от роклята и я сложи на една пейка до стената. Ричард се захласна по изящните форми на освободеното й от дрехата тяло, докато тя енергично прекосяваше стаята, за да се пъхне под чаршафите. На света нямаше по-грациозно създание от нея — поне от негова гледна точка.

Тя сви колене под одеялото, така че да заприличат на две островръхи планини, и ги обгърна с ръце.

— Ричард, престани да мислиш за пророчество, което стои в книга вече хиляда години. Трябва да поспиш.

— Права си — усмихна се той.

— Тогава защо стоиш така? — Тя го повика с пръст. — Хайде, ела при мен, Господарю Рал, моля те. Замръзвам.

Не се наложи да го моли втори път.


Двадесет и четвърта глава

РИЧАРД ЗАМАЯНО ЦЕЛУВАШЕ чувствените извивки на шията й, когато едва доловимо шукване, непринадлежащо на притихналата стая, го накара да вдигне глава.

Калан се надигна на лакти под него и затаи дъх, погледът й проследи посоката на неговия.

— Какво има? — прошепна тя тъй тихо, че той едва я чу.

Ричард постави два пръста на устните й, за да й покаже да не говори повече, и се съсредоточи в онази част на стаята, където стояха гардеробите.

Усещаше нещо там, тъмно петно в нишата. Същество, което го наблюдаваше.

Тежките завеси бяха спуснати, но дори да не бяха, нямаше да е по-различно — нощта беше погълната в черните дълбини на бушуващата буря. В стаята гореше една-единствена лампа, при това с намален фитил, така че смътните, огромни силуети на гардеробите не се виждаха. Всъщност почти всички предмети в стаята бяха изчезнали в мрака, така че бе почти невъзможно да различат онова, което евентуално се бе промъкнало вътре и ги наблюдаваше.

Ричард напрегна взор, за да се опита да види по-ясно в полумрака, да опише силуета на нещо, което му се стори по-тъмно дори от околния мрак. Би могло да е сянка, поне така му се стори.

Докато се взираше, усещаше как отвръщат на погледа му. Беше сигурен, за разлика от предния път, че не само е наблюдаван, ами и долавя присъствие в стаята.

Присъствието бе леденостудено и зло.

Изобщо не искаше и да си представя какво би могло да е. В крайна сметка отвън в коридорите охраняваха неговите специално обучени гвардейци. Това не бяха войници, които заспиват на пост или се отегчават и губят съсредоточеност. Те бяха елитът на д’харанските войски. Никой от тях не би допуснал дори мисъл за заплаха да доближи Ричард и Калан.

Каквото и да беше, то не се бе промъкнало покрай гвардейците, охраняващи спалнята.

Каквото и да беше, то имаше тъмен и смътен силует и като цяло не бе особено едро. Нещо дебнеше, притихнало и безмълвно, вклинено между двата огромни тъмни гардероба.

Какво ли чакаше?

Навън се чуваше как вятърът вие и стене, как от време на време блъска врати, след което стихва и стаята пак потъва в тишина. Единственият звук вътре, който Ричард можеше да чуе, беше дишането на Калан и слабото съскане на горящия фитил на лампата.

Той беше сигурен, че онова, което наблюдаваше, не бе нищо повече от неясно тъмно петно или просто изглеждаше така, защото в спалнята беше толкова тъмно, че очертанията на сянката се размиваха.

Каквото и да беше, беше по-черно от катран.

Каквото и да беше, взорът му не трепваше.

Каквото и да беше, нямаше сърце.

На Ричард му хрумна, че може би наподобява куче, вторачено в тях.

Докато се взираше и напрягаше да види по-добре, осъзна, че май повече прилича на малко дете, навярно момиченце, пълзящо на четири крака, дългата й коса спусната над приведената глава, докато се примъква по пода.

Съзнаваше също така, че това не може да е истина. Нищо не можеше да припари в стаята. Поне така му се щеше да вярва.

Все едно дали беше истина или не, Ричард знаеше, че Калан вижда същото, което вижда и той. Усещаше как сърцето й блъска яростно в гръдния кош.

Мечът му беше изправен до нощното шкафче. Ричард се намираше по средата на леглото, прегърнал Калан. Оръжието бе извън обхвата му, точно там, където не би могъл да го стигне.

Нещо, някакво вътрешно усещане, му подсказа да не мърда.

После си рече, че може да не е било вътрешно усещане, а просто паника от това, че вижда тъмен силует да пристъпва към тях.

При всички положения предпочиташе да не се движи.

Съществото, ако изобщо беше същество, а не игра на притулената светлина или пък плод на въображението му, остана неподвижно като камък.

Ричард си каза, че ако се окаже просто сянка, ще се почувства като пълен идиот.

Но сенките не наблюдават.

Това ги наблюдаваше.

Неспособен да устои повече на безмълвното напрежение, той бавно, много бавно започна да се надига от Калан, за да се опита да достигне меча си.

Още с първото му помръдване съществото започна да се разгъва, постепенно да се изправя сякаш в отговор на движението. Чу се мек звук, отчетлив, като потракване на облечени в плат клечки. Или по-скоро като ударени една в друга кости.

Ричард замръзна.

Съществото не.

Щом онова се надигна, главата му започна да се завърта. Ричард чу сподавен пукот, все едно съществото бе мъртво и вкочанено и гръбначният му стълб пукаше от усилието да произведе движение.

Главата продължи да се вдига, докато Ричард най-накрая видя святкащи очи, които го фиксираха изпод свъсени вежди.

— Добри духове — пророни Калан, — какво е това?

Ричард не смееше дори да предположи.

Откъм другия край на стаята със светкавична бързина съществото внезапно скочи към леглото.

Ричард се метна към меча си.


Двадесет и пета глава

С КРАЙЧЕЦА НА ОКОТО СИ Калан видя как тъмното петно се стрелва към тях, докато Ричард се откопчваше от прегръдката й, за да се хвърли към стената.

Полетя към ръба на леглото, протегнал ръка да докопа ефеса на меча си. Изтърколи се от леглото, издърпа меча и с плавно движение се приземи на крака. Металическият звън на Меча на истината проряза тишината като гневен вик и изпрати вълна от тръпки по кожата на Калан.

Щом тъмната сянка скочи към тях, Ричард се завъртя, за да посрещне нападението лице в лице. Калан се наведе рязко, за да не стои на пътя на острието.

Мечът описа дъга във въздуха със светкавична бързина. Острието изсвистя, докато разсичаше празното пространство, за да достигне сянката.

Острият като бръснач метал се вряза в мастиленочерното петно.

Но още докато мечът го достигаше, тъмното същество се изпари, сякаш изгуби форма, разпадна се на въртопчета и спирали и изчезна.

Ричард застана край леглото, стиснал меча си, задъхан от ярост. Доколкото Калан можеше да прецени, източника на събудения му гняв вече го нямаше. Някъде в далечината се чу приглушен грохот на мълния, фитилът на лампата на масичката между столовете и канапето изсъска тихо.

Калан се премести през леглото и застана до Ричард. Огледа се в мрака, напрегнала взор да види дали сянката не е изплувала някъде другаде. Дали би я видяла, ако наистина се бе преместила?

— Не усещам никой да ни наблюдава — каза, без да престава да оглежда тъмнината за безмълвна заплаха.

— И аз не усещам. Няма го.

Калан се запита докога ли. Дали съществото би могло да изникне другаде в стаята?

— Какво ли е, как мислиш? — Тя седна до Ричард, пръстите й пътьом обърсаха мускулестата му ръка и продължиха нататък към лампата на нощното шкафче, за да увеличат фитила.

Под въздействието на гнева, извиращ от меча, Ричард огледа внимателно всяко ъгълче на спалнята, осветено от укрепналата светлина на лампата.

— Де да знаех — отрони той, щом накрая прибра меча в ножницата. — Кара ме да се взирам във всяка сянка, да се вслушвам във всеки звук, да се тревожа дали нещо е там или е плод на въображението ми.

— Напомня ми за детските години, когато си мислех, че под леглото ми се крият чудовища.

— Има само един проблем.

— И той е? — попита тя.

— Че не е плод на въображението ни. И двамата го усетихме. И двамата го видяхме. Това нещо беше тук.

— Мислиш ли, че това същество тази вечер беше същото, което усетихме да ни наблюдава преди?

Ричард я погледна.

— Имаш предвид, дали мисля, че това въображаемо чудовище в спалнята ни е същото въображаемо чудовище от стаята ни предната нощ?

Колкото и да беше притеснена, Калан не успя да сдържи усмивката си.

— Така като го каза, звучи смешно.

— Каквото и да е, си мисля, че е същото, което ни наблюдаваше и преди.

— Но досега не го бяхме виждали. Защо ни се показа тази нощ?

Той нямаше отговор. Въздъхна като израз на безсилието си.

Калан обви с ръце тялото си и се сгуши по-близо до Ричард.

— Ако не знаем какво става и кой или какво ни наблюдава, как можем да се надяваме да го спрем? Как изобщо ще спим занапред?

Той я прегърна, за да я успокои.

— Не знам — отвърна горчиво. — Де да знаех.

На Калан й хрумна нещо. Погледна го.

— Тук силата на Зед не е голяма, но Натан е Рал. Неговите способности се увеличават. Може би ако се скрие някъде наблизо или заеме стаята до нашата, той би могъл да усети откъде идва заплахата, къде е скрит този, който ни наблюдава. Ако може да усети нещо, докато онова същество наблюдава нас, Натан би могъл да изпрати някой да го залови.

— Не ми се вярва да стане.

— И защо?

— Защото не мисля, че заплахата идва тук, от Двореца. Както сама каза, Дворецът намалява силата на всеки, който не е Рал. Струва ми се, че за да са успели да направят нещо такова, вероятно се крият някъде другаде. Според мен проектират това, тази сила, или наблюдението си, или каквото е там, в нашата стая някъде извън Двореца.

— Значи няма как да им попречим? Искаш да кажеш, че ще трябва да се примирим с това, че някой ни наблюдава в спалнята ни всяка нощ?

Калан видя как челюстите на Ричард потръпват нервно, докато той стискаше отчаяно зъби.

— Градината на живота е създадена като специално поле — рече той полу на себе си. — Чудя се дали този щит би могъл да ни скрие от любопитни очи.

Калан поде идеята му.

— Този тип полета са създадени да предотвратяват странична магия, независимо колко е мощна, както за да влиза, така и за да излиза.

— В такъв случай… — отрони той замислено.

Калан скръсти ръце.

— По-скоро бих спала там на земята, отколкото на огромно меко легло, което попада под чужди погледи.

— Разбирам те — каза Ричард. — Може би точно това трябва да направим.

— Чувствам се като в някаква игра — отрони Калан и започна да се облича.

Ричард седна на пейката в долния край на леглото и също пъхна крак в панталона си.

— И аз. Само не мога да разбера защо ще му е на някого — или на пророчество — да ни разиграва по такъв начин.

Калан отвори едно чекмедже и извади някогашните си дрехи за пътуване.

— Може би пророчеството се опитва да ти помогне.

Ричард свъси чело, докато се закопчаваше.

— Това, което ме притеснява — рече накрая и се наведе да си вземе ризата, — е, че пророчествата, които сякаш казват едно и също, използват различни думи. На едно място се казва, че покривът ще се срине, а на друго, че небето ще се срине. Покривът и небето не са едно и също. Но двете предупреждения имат нещо общо — и в двата случая нещо пада от горе. Пък и все пак „покрив“ и „небе“ някак са свързани.

— Може би в оригинала е било казано едно и също, но думата се е изместила при превода. Или пък е предвидено да звучи неясно.

Ричард обу единия си ботуш.

— Или може би покривът и небето са метафори.

— Метафори ли? — попита Калан, докато придърпваше нагоре по дългите си крака панталоните.

— Да, като онова: „Царицата взема пешка.“ Това говори красноречиво, че ти ще поразиш онази жена със силата си. Това, че е наречена пешка, показва, че е била използвана. Тя беше марионетка. Мисля, че скритата ръка, направляваща тази марионетка, е искала всички гости на Двореца да присъстват на представлението.

— Искаш да кажеш, че покривът е метафора за небето или обратното?

— Възможно е — кимна Ричард. — Нали разбираш, както нощното небе може да бъде наречено покрив от звезди.

— В такъв случай, как мислиш, какво означава това пророчество, свързано с падането на покрива или небето?

— Това, което ще се срине около нас, може да е животът или светът.

На Калан не й прозвуча никак добре.

И двамата се сепнаха от пронизителен виещ звук, дошъл откъм коридора отвън.

Нещо тежко се блъсна в масивната двойна врата на спалнята. В първия момент Калан си помисли, че двете крила ще изскочат от пантите, но се задържаха.

Ричард и Калан притаиха дъх, вторачени във вратата.

— Това пък какво беше? — прошепна тя.

— Нямам представа. — Пръстите на Ричард намериха дръжката на меча. — Да видим.

Ричард открехна вратата само колкото да могат да надзърнат навън в коридора. Рефлекторните лампи, окачени по стените, осветяваха пространството пред вратата и малко по-нататък, където се пресичаха няколко коридора. През тясната пролука Калан видя въоръжени до зъби мъже да се щурат трескаво насам-натам.

По мраморния под на коридора имаше пръски и локвички кръв.

В краката им до вратата лежеше едро черно куче, промушено с две стрели. В тялото му имаше още няколко видими рани, от които сълзеше кръв.

Ричард отвори вратата докрай. Главата на мъртвото животно се килна през прага. Един от войниците, видял Ричард и Калан при вратата, се завтече при тях.

Беше здравеняк. Спря се, задъхан.

— Извинете, Господарю Рал.

— Какво става тук? — попита Ричард.

— Ами, това куче обикаляше из коридорите, лаеше по хората и се зъбеше. Накрая се видяхме принудени да го убием.

— Откъде се взе? — попита Калан, застанала отстрани до Ричард.

— Сигурно е на някой от хората долу на пазара. Когато всички бяха пуснати вътре заради бурята, животните също влязоха. Конете и мулетата бяха вкарани в конюшните, но кучетата останаха при собствениците им. Мисля, че в хаоса някои от тях са избягали. Специално това черното явно се е отскубнало от стопанина си и е хукнало да обикаля из коридорите.

Ричард приклекна край мъртвото животно и го погали по рунтавата козина. Дори в смъртта зъбите на кучето бяха оголени в зловеща гримаса. Ричард го потупа по врата, обзет от горчивина за нелепата му смърт.

— Значи този приятел е избягал от собствениците си?

— Така ми се струва, Господарю Рал. Забелязахме го да тича из коридорите, насочвайки се насам. Опитахме се да го уловим, но в крайна сметка беше твърде разярено и се наложи да го умъртвим. Съжалявам, че ви обезпокоихме.

Ричард махна с ръка.

— Не се притеснявай. Тъкмо се канехме да тръгваме към Градината на живота. — Пак погали животното по черната козина. — Жалко, че се е наложило горкото приятелче да умре.

Макар обяснението на войника да звучеше достатъчно разумно, Калан не можеше да се отърси от мисълта за думите на жената, която се опита да я убие: „Тъмни твари, черни сили, които те повалят. Няма да успееш да им се измъкнеш.“


Двадесет и шеста глава

ВИСОКО В СЪРЦЕТО НА НАРОДНИЯ ДВОРЕЦ, Ричард и Калан, придружавани от отряд гвардейци, се отправиха сред лабиринт от кръстосващи се коридори, които оформяха рамената на централната фигура от заклинанието, опасващо комплекса на Двореца. Тези рамена, следващи извивките на сложна формула, даваха допълнителна сила на Градината на живота.

Стъпките на войниците отекваха от излъсканите гранитни подове и огласяха огромните пространства между черните гранитни колони, разположени по дължина на широките галерии. Между всеки две колони имаше по една лъсната до блясък плоча, чиито разноцветни прозирни жилки я превръщаха в истинско произведение на изкуството.

Въпреки придружаващата Ричард и Калан процесия из коридорите бяха позиционирани още войници. Тази част на Двореца винаги бе строго охранявана и с ограничен достъп.

Ричард спря пред величествения портал и плъзна поглед по издяланите в дървената плоскост плавни хълмове и гори. Изящните картини върху вратите бяха запечатани със злато.

Градината на живота бе създадена като специално поле, задържащо в себе си евентуална опасна магия, която можеше да стане наложително да бъде освободена. Освен това то защитаваше хората, владеещи тази магия, от нечестива намеса. Зад обкованите със злато порти бе освобождавана магическа енергия, родена от способностите на наистина опасни хора. Великолепните врати, подобно на много други предмети в Двореца, служеха, за да напомнят — при боравенето с такава потенциално опасна материя — за красотата и значимостта на самия живот.

Също така Градината играеше ключова роля в някои от най-важните събития в живота на Ричард. При първото си посещение тук той се бе намирал в най-тежкия си период. Но на същото място бе постигнал и най-величавите си победи.

По нежното докосване на ръката на Калан разбра, че тя се е досетила какви мисли му се въртят в главата.

Накрая отвори едно от крилата на масивната врата. Гвардейците заеха позиции нагоре и надолу по коридора, докато Ричард и Калан влязоха сами в Градината на живота.

Озовали се вътре, те бяха облъхнати от замайващия аромат на цветя, чието великолепие се изливаше от двете страни на алеята, водеща към центъра на залата. Отвъд цветята група фиданки оформяха горичка край покрит с бръшлян каменен зид. Зад него започваше централната част на огромното помещение — поляна, оформена в идеален кръг. Обръчът от трева беше прекъснат от ниска оградка от бял камък, върху която имаше гранитна плоча, въздигната на два ниски резбовани постамента.

Високо горе таванът с прозорци от оловно стъкло пропускаше дневна светлина. Нощем през тези прозорци се виждаха звездите и гледката винаги бе карала Ричард да се чувства малък и самотен.

Тази нощ през стъкления покрив не се виждаше нищо. Прозорците бяха покрити с дебела пелена от сняг. Щом проблесна светкавицата, той забеляза, че наслоеният от вятъра сняг е отънял до тънко одеяло, през което светлина все пак проникваше, но на други места, откъм подветрената страна, пряспата бе тъй дебела, че дори светлината от мълнията не успяваше да пробие солидната завивка. В залата отекна продължителен гръм, от който земята под краката им потрепери.

След като запали няколко от факлите, забити около зелената трева, Ричард седна при Калан на ниската ограда в края на горичката. Двамата се загледаха в пейзажа, все едно се намираха на планинска ливада.

Щом ръката му намери нейната, Калан трепна.

— Какво има?

Тя повдигна дланта си и я огледа за кратко.

— Малко е болезнено, няма нищо.

Той забеляза, че драскотините по опакото на дланта й са подпухнали и искряха в гневно червено. Драскотините по собствената му ръка също бяха червени, но не изглеждаха толкова зле като при Калан.

Той пое пръстите й и обърна дланта й, за да я огледа по-подробно на светлината на факлите.

— Изглежда по-зле.

Тя дръпна ръката си.

— Скоро ще е по-добре.

Потърка ръце, за да се стопли, и смени темата.

— Не усещам някой да ни наблюдава. Ти?

Известно време Ричард остана заслушан в съскането на факлите, погледът му обиколи просторната зала.

— И аз не усещам.

Той забеляза, че толкова й се спи, че едва си държи очите отворени. Напрежението от това да са под нечие наблюдение не само ги беше държало будни, но и беше накъсало на неспокойни откъслеци малкото сън, който успяваха да си откраднат. Той я прегърна през раменете и я придърпа към себе си. Калан се сгуши в него и отпусна глава на рамото му.

Ричард си каза, че трябва да проснат завивките си и да поспят. Беше му приятно да е сред дървета. Напомняше му за времето, когато спеше почти изцяло под звездите. Напомняше му за Еленовата гора, където за пръв път срещна Калан.

— Обратно в гората — отрони тя със замечтан глас.

Ричард се усмихна.

— Да, обратно в гората.

— Поне малко удоволствие.

И за него беше така. Навън бурята продължаваше да вилнее, но под снежния покров всичко беше спокойно. От мястото си Ричард различи струйки вода, които се прокрадваха през стъклото, и разбра, че скоро снежната виелица ще обърне на градушка или дори на дъжд. Обърнеше ли на дъжд, това обикновено означаваше край на пролетната буря. Но не беше изключено и да е апогеят на бурята — време на унищожителни ветрове и мълнии.

— Мислиш ли, че сме в безопасност? — попита Калан.

Той се огледа пак и видя, че погледът й е фиксиран върху покрива. На места преспите бяха огромни, дъждът сплъстяваше снега и го превръщаше в огромен товар.

— Не знам. Нямам представа каква тежест е предвиден да издържи.

— И аз това си помислих… — прошепна тя сякаш на себе си. — Дали някога досега е поддавал. Може да се окаже доста опасно, ако се пропука, а отдолу има хора.

Ако покривът се срине.

Оловното стъкло бе покривът на тази зала.

Ако небето се срине.

В тази зала стъкленият покрив бе небето.

Ричард стана. Изведнъж разбра двете пророчества. На практика казваха едно и също.

— Мисля, че трябва да се махаме от тук.

— Май си прав. Няма да е много приятно, ако цялото това стъкло се стовари отгоре ни.

В този момент удари мълния, залата бе окъпана в ярка светлина, чу се оглушителен гръм. Докато Ричард закриваше лицето на Калан и я извръщаше от ослепителната светлина, забеляза как мълнията насича на зигзаг тежката метална конструкция, която държеше стъклото над центъра на помещението.

Чу се дрънчене на стъкло, навсякъде се разхвърчаха отломки. Едно парче уцели Калан по рамото, друго се заби в бедрото на Ричард.

Веднъж пропукал се от мълнията, ударила металната решетка, стъкленият покрив, притиснат от огромния си товар от сняг, не издържа и полетя надолу. Светкавицата се стрелна директно към пода на залата.

Щом невероятната тежест, понесла се шеметно надолу, се удари в пода със сила, от която цялото помещение се разтресе, през отвора в тавана се стрелна втора мълния и тутакси стигна до пода.

Натискът на цялата тази маса от мокър сняг и мощната светкавица изпратиха през стаята ударна вълна, която изгаси всички факли.

Във внезапно настъпилата тъмнина Ричард чу оглушително пращене от пропукването на камък.

Обработка The LasT Survivors: Daenerys; sqnka


Двадесет и седма глава

РИЧАРД И КАЛАН СЕ ВТУРНАХА ДА БЯГАТ под летящите във всички посоки отломки, покрили уши с длани срещу оглушителния звук от трещенето на мълнии и пропукването на камък. На фона на примигващата на пресекулки светлина от светкавицата Ричард, хвърлил поглед през рамо, успя да види как подът на централната част на залата пропада. Огромните гранитни блокове стенеха, усукани и разместени, и като не издържаха на напрежението, поддаваха. В разширяващата се дупка полетя трева, пръст и пясък, сякаш някой бе обърнал пясъчен часовник.

Когато парчетата стъкло от тавана най-сетне изпопадаха, Ричард вдигна глава и видя зейналата дупка, обиколена от стърчащи парчета тежък метал. За щастие по-голямата част от тавана около нея все още си беше на мястото. Доколкото можеше да прецени отдалеч, строителите се бяха презапасили и бяха подсилили конструкцията, така че да издържи и при непредвидени обстоятелства. И наистина в крайна сметка бе издържала няколко хиляди години. Но трудно можеше да се предвиди комбинацията от огромни количества сняг, станали неимоверно по-тежки заради лапавицата и ледения дъжд, и ударени от мощни мълнии. Всичко това бе дошло в повече на покрива.

Вятърът нахлу през отвора, завихри в залата суграшица и сняг, които се замятаха като бесни из помещението и бяха всмукани във фунията на пода. Като държеше под око небето за падащи парчета стъкло, Ричард издърпа острия къс от крака си и го хвърли настрани. Бързо извади кремък и огниво от раницата си и запали една факла, поставена на метална стойка недалеч. Като се притесняваше да няма ранени или убити заради пропадналия под, той се втурна към ямата още докато пръстта и пясъкът продължаваха да изтичат през нея.

Калан го дръпна за ръкава.

— Ричард! Назад. Останалата част от пода може да пропадне и да заминеш с него.

Той протегна ръката си с факлата, напрегнал взор да види нещо. Пламъкът плющеше на поривите на вятъра, нахлуващ през зейналия покрив. Ричард се наведе и надникна, доколкото можа, в черната яма на пода. Явно подът на Градината на живота бе поддържан от поредица кръгово разположени арки, които образуваха сводест таван под нея.

— Май престана — каза той. — Струва ми се, че светкавицата е повредила конструкцията, която поддържа залата отдолу, така че тежестта на падналия сняг се е врязала в слабото място, но иначе всичко изглежда стабилно. Виждаш ли ей там? Светкавицата е уцелила най-тънката част на свода, между две тежки арки.

Калан пристъпи към него.

— Сигурен ли си?

— Напълно. — Ричард приклекна и протегна факлата напред, за да се опита да види нещо на долния етаж. Не беше стая от Двореца, както бе очаквал.

— Виж там — посочи вътре в дупката и вляво. — Има стълбище.

Калан се намръщи и пристъпи още малко напред.

— Нямаше изход към това стълбище.

— Права си. Явно някога е имало стълбище към Градината на живота, което е било зазидано.

— Не разбирам защо — призна Калан. — Това помещение е построено с конкретна функция. Не виждам смисъл да е било затворено отдолу впоследствие. Всъщност по-странното е, че изобщо някога е имало стълба. Подобен отвор би отслабил възможностите на полето.

— Може да не разбираме причините, но явно е така.

Ричард отиде още по-напред. Останалата част от пода, поддържана от гредите на системата от сводове под него, изглеждаше непокътната.

— Стълбището може някога да е водело към Градината на живота, но свършва с площадка. Виждаш ли, ето там? Вече не стига дотук. Трябва да отида да разгледам.

Калан поклати глава.

— Площадката е твърде далеч, за да скочиш.

Ричард се изправи и протегна факлата, за да огледа по-добре.

— Има барака, където градинарите държат инструментите си. Тези дървета не бива да бъдат оставяни да израснат твърде нависоко, така че не може да няма стълба.

Щом отвори вратата на бараката, Ричард наистина намери вътре дървена стълба. Подаде факлата на Калан. Стълбата беше тежка, но все пак успя да я вдигне сам.

Отиде до зейналата в пода дупка и спусна стълбата в нея, докато долната й част опря в площадката. Отгоре остана да стърчи достатъчно, че да намери стабилна опора в пода.

Ричард вдигна глава да огледа още веднъж назъбената дупка в покрива. Продължаваха да се сипят снежинки, но вятърът бе понамалял. Облаците се разкъсваха и започваха да се провиждат звезди. Бурята отминаваше.

— Защо не останеш да ме чакаш тук — пробва той, докато прехвърляше крак през стълбата.

— Не си го и помисляй.

— Е, поне изчакай, докато стигна до площадката, за да сме сигурни, че стъпалата държат.

Калан склони. Застана на ръба на дупката, стъпила на един щръкнал в нищото каменен блок, с факла в ръка, наблюдаваше как той слиза по стълбата. Ричард вдигна глава да я погледне и очите му се спряха върху разместените гранитни блокове, които му напомниха за ред криви зъби, сякаш потъваше в пастта на каменно чудовище.

Щом слезе от стълбата и стъпи на площадката, периметърът около него засия в призрачна зеленикава светлина, излъчвана от магическа сфера, поставена на метална стойка на стената. Ричард бе виждал и друг път тези древни устройства. Чрез тях се осветяваха различни части на Народния дворец и недрата на Магьосническата кула, също и други места. Приличаха на масивни стъклени кълба, но в тях имаше вложена древна магия, така че при доближаването на човек с дарба мигновено започваха да светят.

Ричард взе от Стойката стъклената сфера и светлината й придоби мекота.

Калан слезе от стълбата и застана до него.

— Поне не се налага да носим факлата.

— Аха — разсеяно отрони Ричард, взрян в тъмнината. — Нещо не разбирам.

— Какво имаш предвид?

Той разкъса паяжините пред себе си.

— Бих предположил, че тук ще има някаква стая или нещо подобно, но както изглежда, май от хиляда години не е стъпвал човешки крак. Може и от повече.

Калан огледа дебелите слоеве прах, който покриваше стените.

— Доста повече.

Щом Ричард тръгна надолу по стълбите, внимателно пристъпи около каменни отломки, пясък и пръст, които покриваха голяма част от стъпалата. Калан, вдигнала ръка на рамото му, го следваше надолу, като също внимаваше да не се спъне някъде.

Най-долу на дългата стълба се озоваха при входа на стая. Стените бяха от гранитни блокове, високите арки извайваха сводест таван, който поддържаше централната част на Градината на живота. Тъмният камък, чиято повърхност бе мръсна и разронена, изглеждаше древен. Тук не бе прониквала дневна светлина от хилядолетия.

Централната част на пода не бе равна, а се издигаше в нещо като купол, оформен от масивни каменни ребра. Заради тази издутина бяха принудени да заобиколят по периферията на помещението. По повърхността й бяха изпопадали доста отломки от горния етаж, но повечето се бяха изсулили в ниското покрай стените — единственото място, откъдето бе възможно да се мине. Ричард тръгна да заобикаля купола, като се катереше по отломките. Калан преодоляваше огромни каменни късове, паднали от тавана.

Стаята явно нямаше друго предназначение, освен да служи за сервизно помещение за оглед на Градината на живота. И другаде в Двореца имаше подобни и от тях се осъществяваше инспекция на основи или на скрити части на поддържащи колони, свръзки и греди, така че Ричард ни най-малко не се изненада.

Все пак му се стори странно подземието да е откъснато от Градината на живота. Стълбищната площадка, върху която сега се опираше градинарската стълба, явно е била съзнателно отделена. Тъй като тази част от пода на Градината на живота се бе сринала, нямаше начин да се разбере дали е имало някакъв път за качване на горния етаж. Може би е било просто строително съоръжение, което по-късно е било спряно от употреба.

— Насам — извика Калан. — Тук в ъгъла има вита стълба, която води надолу.


Двадесет и осма глава

РИЧАРД ДЪРЖЕШЕ СИЯЕЩОТО КЪЛБО ПРЕД СЕБЕ СИ, докато си проправяше път по спиралата от клиновидни стъпала. Нямаше парапет, поради което слизането в тъмнината бе доста опасно, особено при всичката пръст и отломки, изпопадали от Градината на живота при рухването й. На места се налагаше Ричард да спира и с крак да разчиства място, където да стъпят безопасно.

Докато се спускаха все по-надолу и по-надолу в непрогледния мрак, тясната шахта на стълбището се разшири в тъмна, мъртвешки притихнала стая. Сферата, която носеше Ричард, осветяваше достатъчно, за да видят, че голото помещение е изградено от каменни блокове. Нямаше врати, не се виждаше какъвто и да е друг отвор. Стаята беше абсолютно празна, с изключение на нещо като каменен блок, поставен в средата.

— Това пък какво е? — попита Калан.

Ричард сви рамене и се огледа.

— Не знам. Не мога да го оприлича на нищо. Може би е просто складово помещение.

— Едва ли има смисъл да запечатват най-обикновено складово помещение по такъв начин.

— Така е, права си — съгласи се Ричард.

Наистина беше така. По нищо не личеше в помещението да се влиза откъдето и да било. Ричард тръгна да обиколи стаята и при движението му тук-там започнаха да светват същите сфери. Щом направи пълно кръгче, на всяка от четирите стени замъждука по едно кълбо. Приближеше ли се към някое от тях, светлината се усилваше, отдалечеше ли се — отслабваше. Все пак осветяваха достатъчно, че да разсеят непрогледния мрак.

Съсредоточен да открие някакъв знак, който да подскаже по някакъв начин за какво е било използвано това място, Ричард не обърна почти никакво внимание на безличния монолитен блок, поставен в средата на стаята. Мина му през ум, че може да е останал при изграждането на дворцовите стени. Единственото странно нещо беше, че бе идеално равнен със стените, все едно местоположението му е било внимателно преценявано. Доколкото Ричард можеше да види, каменният блок не играеше никаква роля от строителна гледна точка.

Откъм стълбата долитаха снежинки, които се смесваха с вдигнатия от крачките на Ричард и Калан прахоляк. Високо горе бурята продължаваше да бушува, ала не можеше да стигне чак до утробата на Двореца. Снежинките, осветени от светлите кълба по стените, искряха.

Бърз оглед потвърди първоначалното му впечатление, че в стаята не се влиза по никакъв начин — нямаше други стълби, нито врати. Витата стълба, по която слязоха в притихналото като гроб помещение, беше единственият им изход.

Ричард не можеше да определи точната причина, но от това място настръхваше.

Мъртвешки тихата стая сякаш бе място, създадено да бъде запечатано и забравено. Но защо ще му е на някого да запечатва и погребва празно помещение?

Калан се приближи до него.

— Има нещо зловещо в тази стая.

— Може би защото е като задънена улица. Единственият изход е стълбището, по което слязохме.

— Аха — пророни тя. — Не бих искала да остана затворена тук. Тук никой никога не би те намерил. Защо ли е запечатано като гробница?

Ричард поклати глава. Нямаше отговор на този въпрос.

Едва ли не очакваше да види кости по пода, но всъщност нямаше жива душа. На някои от по-ниските етажи в Двореца имаше погребални помещения, но Градината на живота се намираше на най-високото ниво, пък и гробниците представляваха величествени постройки за оказване на почит към мъртвите. От тях не би трябвало да се излъчва такова чувство на запуснатост, каквото изпълваше това място.

Като се огледа по-внимателно, Ричард мярна нещо в ниското край далечната стена. Стори му се като тясно первазче в камъка, може би каменен блок, който не е бил равнен с останалите. Той поднесе кълбото към мястото, за да разгледа по-добре, и се приведе. Избърса слой прах и откъртени люспици гранит от повърхността и различи метални лентички, струпани на стегнати, спретнати купчини.

Изтегли една и я обърна на светлината, за да се опита да разбере какво представлява и за какво служи. Лентичките бяха малко по-дълги от средния му пръст и се огъваха лесно. Изглеждаха съвсем еднакви. Подредени прилежно и плътно една до друга, покрити с прах и мръсотия, изглеждаха неразделна част от стената, като перваз.

Калан се наведе, напрегнала взор.

— Как мислиш, какво е това?

Ричард изправи огънатата лентичка метал и я остави при другите върху купчината.

— Не са маркирани по никакъв начин. Просто някакви метални ленти.

Погледът на Калан се плъзна по дължина на стената.

— Има такива на доста места по пода. Сигурно десетки хиляди лентички или стотици хиляди. За какво ли служат и защо са заровени тук?

— Сякаш са оставени и забравени. Или пък са скрити.

Калан сбърчи нос.

— Защо ли някой би крил метални лентички?

Ричард само сви рамене и продължи да се оглежда в търсене на нещо друго, което да им подскаже за какво е била предназначена тази стая. Не намираше никакъв смисъл в това място. Прокара странично подметката на обувката си по пода. Беше камък, покрит с навярно хилядолетен прах и парченца олющен от стените гранит. Макар да бе видял с очите си, че таванът горе, непосредствено под Градината на живота, е с арки, тук се виждаше равна плоча, явно фалшива, навярно някога измазана с хоросан, но днес в същия мрачен, неприветлив цвят като стените.

С изключение на металните ленти и странния каменен блок в центъра, стаята не беше забележителна с нищо. Освен може би с това, че не водеше наникъде. Ако подът на Градината на живота не се бе сринал, изобщо не биха и заподозрели наличието на това погребано помещение. Ако покривът не беше паднал, тази стая най-вероятно щеше да си остане неоткрита още няколко хиляди години.

Докато Калан прокарваше пръсти по стената в търсене на следа от надпис, гравиран в камъка, или евентуално скрит изход, Ричард насочи вниманието си към квадратния блок, поставен в средата на мрачната стая. Странно, каменният под свършваше на известно разстояние от блока, като се образуваше тесен улей. Блокът му стигаше малко над кръста. Ако двамата с Калан се пресегнеха от срещуположните страни, щяха да си докоснат пръстите.

Не му хрумваше никакво предположение за това какво ли представлява блокът и какво прави там. Сред кръжащите из въздуха снежинки Ричард се приведе, за да се опита да види по-добре на светлината на сферата, и плъзна ръка по масивната странична стена на блока.

С изненада установи, че всъщност не е каменен, както си бе помислил първоначално, а е направен от масивен, тежък метал.

Потърка наслоените от вековете прах и мръсотия, за да се опита да разгледа по-добре. Отгоре металът беше корозирал и мръсен, поради което наподобяваше нащърбената повърхност на камък, но нямаше съмнение — беше метал. Под мръсотията, там, където Ричард бе прокарал дланта си, сферата освети лъскаво петно.

— Виж тук — извика Ричард.

Калан погледна през рамо.

— Какво има?

Той почука с юмрук. Макар блокът да изглеждаше масивен и тежък, при допира изкънтя на кухо.

— От метал е. И погледни насам, ето тук.

Повдигна сферата, за да може и Калан да види по-добре. Върху блока различиха прорез, който се спускаше надолу по страничната стена. Вътре бяха пъхнати няколко от онези странни лентички с неясно предназначение.

Калан дръпна една, за да я разгледа. Доколкото Ричард можа да прецени, не се виждаха никакви надписи или знаци — същото важеше и за останалите, които бяха натрупани покрай стената.

Излъска още малко от повърхността на блока.

— Тук отстрани май има някаква емблема или нещо подобно. Трудно е да се каже.

Земята се разтърси с тежък глух тътен, от който и двамата подскочиха. Веднага след това от центъра на блока към тавана се изстреля светлина. Пръстта от улея около блока подскочи от внезапното разтърсване и във въздуха се вдигнаха прашинки.

Ричард и Калан едновременно отстъпиха назад.

— Какво направи?

— Не знам — отговори Ричард. — Потърках отстрани с длан, за да видя какво има под прахта.

Откъм сърцевината на блока се надигна механично ръмжене. От търкането на метал в метал се чуваха стържещи звуци. Сякаш прещрака тежък механизъм, който бавно се съживяваше и започваше да трака все по-силно. Ричард и Калан отстъпиха още малко назад, без да знаят какво да предприемат. Изведнъж светлината, която се бе изстреляла от центъра на хоризонталния плот, стана кехлибареножълта. Ричард се наведе и различи върху повърхността на метала дупчица, през която излизаше светлинният лъч.

Тогава вниманието му привлече още светлина, която се процеждаше от другаде. Заобиколи и изтри прахта от хоризонталната плоскост на металната кутия. Различи процеп с дължина две педи, но съвсем тесен, покрит с дебело стъкло, което образуваше нещо като прозорче.

Стъклото беше дебело и вълнообразно, но с помощта на светлината, която извираше някъде отвътре, Ричард успя да погледне към вътрешността на металната кутия. Различи множество механизми, зъбчати колела, оси и движещи се части, които съставляваха сложна и работеща вече машина.

Някои от лостчетата, задвижващи по-миниатюрните колелца, бяха с големината на кутре. Но имаше и огромни скрипци с гигантски оси, които сигурно тежаха тонове. Диаметърът на някои от механизмите надвишаваше човешки бой, имаше колела със зъбци, по-дълги от ръка. Тежката конструкция, която удържаше всичко това, бе не само колосална по размери, но и изключително сложна.

Масивните елементи бяха ръждясали и корозирали. При завъртането на механизмите и придвижването на зъбците едни към други се посипа ръждив прашец, отлюспен след хилядолетия застой, и люспиците се понесоха из вътрешността на металната кутия като облак ръждива мъгла.

Ричард напрегна взор през мътната пелена, но дъно не се виждаше. Не беше лесно да се различи каквото и да било между сложните, заплетени елементи, масивните лостове, дебелите колкото човешки кръст оси и масивните зъбчати колела, но единственото, което мярна, бяха още и още подобни механични елементи в дълбочина, докато в един момент по-горните пластове закриваха гледката към по-долните. Заради облака прах и ръжда, вдигнат при задвижването на механизмите, вътрешността на кутията изглеждаше изпълнена с дим.

Ричард се отмести, за да може и Калан да надзърне през таеното прозорче. Щом тя се дръпна, той откри още един отвор отстрани на машината, вляво от прозорчето и малко по-надолу. Приклекна и вдигна светещото кълбо към мястото. Процепът приличаше на тесен улей. Вътре бяха пъхнати още няколко от металните ленти.

Калан посочи към тавана.

— Ричард, виж.

Светлината, която извираше от дупчицата на хоризонталната плоскост на блока, прожектираше на тавана някакъв символ. Фигурата, очертана от лъчи светлина, се завърташе в синхрон със задвижването на механизмите долу.

Като гледаше през прозорчето, Ричард различи колела и механизми, които се подреждаха под дупки в метални плаки, поставени над лъча светлина, за да прожектират съставения от множество елементи символ на тавана, докато други механизми завъртаха цялата композиция и въртяха изображението.

— Това е същата емблема като тази отстрани на кутията.

— Откъде идва светлината? — попита Калан.

— Вероятно е нещо подобно на светещите кълба, които светват при доближаване.

Ричард заобиколи машината, като продължи да я разбужда от дългия й сън. На всяка от страните имаше същата емблема — символът, който се въртеше на тавана.

Изведнъж, както го гледаше, Ричард го разпозна.

— Добри духове — прошепна той едва чуто.


Двадесет и девета глава

КАЛАН ОТКЪСНА ОЧИ от тревожното лице на Ричард и погледна сияйния символ, изваян от ивици кехлибарена светлина, които бавно се въртяха по тавана.

— Познат ли ти е?

Ричард кимна, докато наблюдаваше сложната емблема от светлина над кутията.

— Регула.

Звученето на тази дума никак не се хареса на Калан. Имаше чувството, че я е чувала. Присви чело, опитвайки се да си спомни къде. Накрая се сети.

— Имаш предвид същата дума, „Регула“, която видяхме изписана на онази книга в библиотеката?

— Същата — кимна Ричард. — Този символ бе изобразен на гръбчето на книгата.

— Точно така — смаяно отрони Калан, — сега се сещам.

Докато той съсредоточено изучаваше изтъкания от светлина символ над главите им, Калан притисна пулсиращата си ръка към стомаха. Тази вечер състоянието й се бе влошило — откакто видяха онова същество, което ги наблюдаваше. Болката се врязваше в ръката й с такава сила, че й се насълзяваха очите. Пристъпът постепенно отмина. Калан изпусна дъха, който бе задържала в дробовете си.

Бе изтърпявала далеч по-сериозни наранявания и много по-силна болка, така че това сега не я притесняваше особено. Приемаше го като досадно неразположение. От друга страна, знаеше, че и най-дребната раничка може да доведе до тежка инфекция, затова си каза, че е време да помоли Зед да погледне, преди нещата да са се влошили. Старият магьосник щеше да помогне.

Беше се случвало Ричард да използва дарбата си, за да лекува, но не можеше да го прави по своя воля като други магьосници. Поне що се отнася до дребни проблеми. Неговата дарба беше не само по-мощна от тази на Зед, Натан или Ничи, ами и работеше по неповторим начин. Навярно защото Ричард беше магьосник воин, силата му изискваше наличието на неотложна необходимост или гняв, за да се съживи в него. Изцелението на една драскотина, пък била тя и болезнена, не бе достатъчно. Зед щеше да свърши по-добра работа.

Но на фона на проблемите, които създаваха гостите в двореца и онези странни пророчества, плюс съществото, дето ги наблюдаваше и ги нападна неочаквано в тъмното, а сега и сриването на пода в Градината на живота и разкрилото се под нея помещение, имаха по-належащи грижи. Когато им останеше малко свободно време, щеше да помоли Зед да погледне раната й.

— Знаеш ли какво означава „регула“? — попита Калан.

Без да откъсва глава от прожектирания на тавана символ, Ричард кимна.

— Да, но е трудно да се намери точен превод. На високо Д’Харански „регула“ означава да регулираш.

— Звучи ми просто.

Сивите му очи най-сетне намериха нейните.

— Звучи просто, но не е. Има различни значения, които са далеч по-определящи от този елементарен превод.

Известно време Калан остана взряна в очите му.

— Хм, би ли ми подсказал по някакъв начин, за да се опитам да разбера?

Ричард прокара пръсти през косата си, явно обмисляйки как да го обясни.

— Би могло да се каже, че регула представлява… ами, един вид автономна регулация, но като… — Направи физиономия, докато се мъчеше да намери точната дума. Накрая се сети: — Като да контролираш със суверенна власт.

— Суверенна власт ли?

— Да. Един вид както природните закони регулират света на живота.

Чутото не се понрави на Калан.

— Значи можем да приемем, че след като този символ го има и в книгата, книгата би могла да ни помогне да разберем изобразеното тук. А навярно и да си обясним наличието му в това скрито помещение?

— Възможно е — съгласи се Ричард и пак заоглежда ивиците светлина по тавана. — Но има един проблем.

— А именно?

— Символът може да е същият, но е огледален спрямо онзи от гръбчето на книгата.

Калан поклати глава. Звучеше й напълно неразбираемо. За нея това, което виждаше, представляваше сбор от кръгчета с вписани в тях драсканици, триъгълничета и други неразгадаеми елементи, каквито не си спомняше да е виждала другаде.

— Как изобщо си го запомнил, откъде знаеш, че е същият символ? Изглежда толкова сложно, как можеш да си сигурен, че е същото, а на всичкото отгоре да прецениш, че е огледален?

Той пак я погледна.

— Защото разбирам малко от езика на символите. Всъщност много от заклинанията представляват символно изобразени идеи. Вместо да се използват думи. Имам склонност да помня символи — дори тези, които виждам за пръв път. Тъкмо благодарение на това си умение съм успявал да разгадая не една загадка. Това, което виждам тук, до голяма степен е ново за мен. Но елементите са ми странно познати.

Калан въздъхна и разсеяно измъкна една от металните лентички от отвора до прозорчето. Този път нещо й привлече вниманието. С изненада установи, че върху металната повърхност има знаци. Приближи лентичката до очите си. Видяното я изуми.

— Ричард, виж. — Докато той се навеждаше, тя поднесе лентичката на светлината, за да му покаже. — Тук има нещо.

Ричард взе лентичката от ръката й и внимателно огледа символите, които сякаш бяха прогорени в метала.

— Всеки символ е различен — отрони повече на себе си, отколкото на нея.

Калан погледна процепа, откъдето бе взела лентичката.

— Вътре има още две. — Дръпна ги и след бърз оглед му ги подаде.

Той ги пое една по една, съсредоточен върху видяното.

— Още символи. Но всички са различни. Върху всяка лентичка е изобразена различна емблема. Ето върху тази например има цяла серия изображения, докато най-долната е само с две-три. Когато машината забоботи по-силно, сякаш в работата й се бяха включили цял куп нови чаркове, Ричард се наведе да надзърне през процепа на прозорчето. Калан видя извиращата отвътре светлина да се отразява на танцуващи по лицето на Ричард ивици, съставляващи части от символите.

— Виждам лентичка метал да се изсулва от купчината от другата страна. Влиза в машината и се насочва надолу към вътрешността.

Калан доближи глава до неговата, като се опитваше да види това, което й обясняваше той. Забеляза как далече долу сред чарковете, лостовете и осите една миниатюрна пинсета стиска метална лентичка. Пинсетата беше прикачена към голямо колело, което повдигаше лентичката до улей, където поредица от рамена я придвижваха напред, за да я поеме накрая друга механизирана пинсета.

Калан и Ричард се извърнаха едновременно, когато някъде от дълбините на машината изригна фонтан от ярка оранжева светлина. С крайчеца на окото си Калан видя как по металната лентичка пробягва блестящ лъч. Силният сноп светлина прелетя светкавично, но някак овладяно. Лъчът беше толкова мощен, че се видя движеща се, искряща, нажежена до бяло светлина, засияла през капака на металната кутия, там, където лъчът пробиваше през него изотдолу.

Щом едно зъбчато колело завъртя лентичката, я пое друг механизъм и я обърна така, че символът, прогорен от долната страна на метала, се падна отгоре. В точния момент пинсетите се отвориха и един механизиран лост се завъртя и пъхна металната лентичка през процепа отстрани на машината.

Калан чу тупването й в улея.

Ричард и Калан се изправиха от прозорчето и се спогледаха.

— Видя ли това? — попита той.

— Трудно би го пропуснал човек — кимна тя.

Ричард взе металната лентичка. Тутакси я постави отгоре на машината и поклати глава, после духна на пръстите си. Подбутна нагорещената метална пластина за няколко секунди, докато изстине, после въодушевено я взе и се вторачи в гравирания върху нея символ.

— Ами това? Познато ли ти е? — попита Калан.

Ричард я погледна смутено.

— Не съм съвсем сигурен. Не е точно същото, но доста прилича.

— Точно същото като кое?

Ричард пак я погледна.

— Символното изображение за огън.


Тридесета глава

КОРИДОРЪТ ПРЕД ГРАДИНАТА НА ЖИВОТА бе изпълнен със стотици тежковъоръжени войници. Всички бяха наежени и в готовност. Калан си помисли, че няма начин да не са чули мълнията, стоварила се върху Градината на живота. Вероятно бяха чули и грохота от счупено стъкло и срутването на тавана. Несъмнено се бяха запитали какво ли става зад портата на Градината.

Може би го бяха изтълкували като някакъв вид магическо нападение и сега стояха в готовност да бъдат извикани да защитават Двореца.

Калан обаче знаеше, че колкото и да са притеснени, никой от тях, дори Морещиците, не би дръзнал да прекрачи прага на Градината на живота, докато вътре се намира Господарят Рал — освен ако той лично не ги извика, разбира се.

Мрачното изражение на Ричард и решителната му крачка навярно само бяха потвърдили, че мъжете в коридора са взели правилното решение да останат навън. Единствените хора с редовен достъп до Градината бяха от персонала, който поддържаше тревата, цветята, храстите и дърветата. Само най-доверени служители на Двореца биваха допускани да работят в Градината. И въпреки това работата им бе под постоянното зорко наблюдение на гвардейците от личната охрана на Господаря Рал.

По време на войната, когато съществуваше постоянна угроза и в Градината на живота бяха заключени за съхранение редица опасни магически предмети с невъобразима мощ, дори тези хора не бяха допускани вътре, за да изпълняват задълженията си и да се грижат за растенията. В резултат Градината бе придобила запуснат и призрачен вид, който в известен смисъл съответстваше на всеобщото настроение в Двореца.

След края на войната бяха нужни доста усилия и труд, докато Градината възвърне своето великолепие.

Калан обаче имаше чувството, че достъпът до това място за пореден път ще бъде ограничен и вътре ще може да се влиза само след изрично разрешение, дадено лично от Господаря Рал.

През цялата си история Градината на живота бе представлявала място, където Господарят Рал е можел да извършва някои от най-могъщите магии. Включително и място, при нужда превръщало се в портал към подземния свят.

За повечето хора магията бе загадка, поради което се страхуваха от нея. Калан знаеше, че магията може да е величаво, удивително, великолепно потвърждение на живота. Но тя познаваше и обратната страна на магията, нейната тъмна и опасна страна. Повечето хора познаваха магията като мрачна, тайнствена опасност. За народа на Д’Харанската империя Господарят Рал бе закрила срещу злокобните опасности на магията. От своя страна тези войници бяха стомана срещу стомана. Те биха пожертвали живота си, за да изпълнят своя дълг. А отговорност на Ричард, в качеството му на Господаря Рал, беше да се справя с всички свързани с магията въпроси.

Явно Градината на живота за пореден път се бе оказала арена на опасна магия.

Найда, скръстила ръце, стоеше пред редиците войници и наблюдаваше приближаващите се Ричард и Калан. Морещицата беше в червената си униформа. Явно беше в лошо настроение, но за една Морещица това не беше нещо необичайно.

— Какво става тук? — попита тя.

Пътьом Ричард я сграбчи за ръката и я дръпна да тръгне с него, като главата му се извърна към командващия войниците:

— Никой да не влиза вътре. Никой. Ясно ли е?

Мъжът удари с юмрук гърдите си.

— Разбира се, Господарю Рал.

Командирът тутакси разпредели постове пред вратата и издаде заповеди на останалите да заемат позиции по коридора и на пресечните точки с другите коридори. Настана движение и глъчка, дрънчеше метал, войници се втурнаха да заемат определените им позиции.

Ричард се надвеси над Найда.

— Извикай Бердин. Доведи я в библиотеката.

Найда, която той продължаваше да влачи със себе си за ръката, посочи напред.

— Онази библиотека долу ли имаш предвид, там, където Бердин работеше?

— Да. Иди и й кажи да ме чака там. После доведи и дядо ми. Няма да е зле да се погрижиш да се съберат и Ничи, Натан и Кара.

— Всички? Сега, посред нощ?

— Посред нощ — кимна Ричард.

Найда се промуши покрай Ричард и погледна Калан.

— Какво става?

— Покривът се срина.


Тридесет и първа глава

КАЛАН БЕ ОТПУСНАЛА ПУЛСИРАЩАТА СИ РЪКА в скута, докато седеше на дървен стол в библиотеката, недалеч от Ричард, и се опитваше да преведе няколко абзаца от книга, написана на непопулярен език, който по някаква случайност бе учила. Едва фокусираше погледа си. Ричард се нуждаеше от помощта й, за да засече някои описания от книгата, която изучаваше Бердин.

Калан се прозя и дочула раздвижване, вдигна глава. В този миг през далечната врата в залата влетя Зед. Полите на робата явно едва успяваха да догонят разбеснелия се магьосник. Ричард откъсна поглед само за секунда и продължи да чете съсредоточено книгата, която бе погълнала вниманието му. Калан се върна към работата си, но от време на време поглеждаше с крайчеца на окото си към Зед, който продължаваше да крачи устремно по златисто-сините пътеки. Лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, потъна в сянката между рефлекторните лампи, окачени по стените, и края на рафтовете с книги.

— По дяволите, Ричард, какво става тук?

— Не е нужно да ругаеш. Просто искам да те видя, това е.

Зед спря от другата страна на тежката махагонова маса.

Най-сетне видели възможност да го догонят, полите на простата му магьосническа роба се завъртяха около краката му. Той се вгледа в лицето на Калан, за да се опита да открие някакъв намек за естеството на проблема, преди да насочи вниманието си обратно към Ричард.

— Имам основателна причина да ругая. Случайно да знаеш какво е да те събуди Морещица посред нощ?

Калан погледна прозорците на балкона. Навън беше тъмно като в рог. До видело имаше още доста време. Даде си сметка, че няма да имат възможност да поспят. Поне бурята като че се беше поукротила.

Ричард не вдигна глава от книгата.

— Всъщност случайно знам. С Агиел ли те събуди?

— Разбира се, че не.

— Тогава, повярвай ми, няма от какво да се оплакваш.

Зед заби юмруци в хълбоците си. След като още веднъж измери с поглед лицето на Калан, явно премисли какво ще каже. Гласът му омекна.

— Какво става, момчето ми?

— Случи се инцидент.

Зед го изгледа свъсено.

— Инцидент. Какво по-точно имаш предвид? Да речем, готвачът е прегорил олиото — такъв тип инцидент ли?

— Не точно. — Ричард въздъхна и се облегна на стола, за да погледне дядо си. Калан видя умората и безсилието в сивите му очи. — Намерихме нещо заровено под Градината на живота.

Зед килна глава на една страна.

— Какво означава „намерихме“? Как така го намерихте?

— Таванът падна.

— Таванът… — Нов поглед към Калан. Тя се усмихна вътрешно.

Зед погледна през рамо, щом в библиотеката влетя Натан, следван от Ничи, Кара, Бенджамин и Найда.

— Какво става тук? — избумтя гласът на Натан.

— Май таванът на Градината на живота е паднал — обяви Зед. — Все още не знам какво е направил Ричард, за да предизвика срутването.

— Аз ли? Нищо не съм…

— В такъв случай пророчеството фрагмент е изпълнено — прекъсна го Натан. — Както и да е, не ми звучи чак толкова важно… поне не достатъчно, че да ни будите посред нощ.

Ричард скръсти ръце и изчака и двамата магьосници да млъкнат. Щом го погледнаха с невинни очи в очакване на обяснение и той беше сигурен, че повече няма да се обаждат, продължи:

— Има и още. Стъкленият таван бе покрит с тежък, влажен сняг. Когато падна, се приземи насред пода в Градината на живота. Тежестта и силата на удара, заедно с падналата мълния, на свой ред доведоха до сриване на пода. — Ричард отри лицето си с морна ръка. — Долу има заровена стая, в която явно не е стъпвал човешки крак от хилядолетия.

Зед отпусна длани на масата и се надвеси напред със смръщено лице.

— Явно в тази стая е имало нещо, което те е накарало да изпратиш Найда да ни събуди посред нощ.

— Явно.

Натан се обърна към Зед.

— Какво според теб има там?

— Хм, че аз ли трябва да знам?

Ничи ги обиколи с гневен поглед.

— Вие двамата няма ли да му дадете възможност да се изкаже?

Зед изкриви уста в кисела гримаса.

— Добре де, какво имаше вътре?

Бердин се надвеси напред и потупа книгата, в която се взираха двамата с Ричард.

— Според Господаря Рал онова говорело на този език.

Зед и Натан замигаха едновременно в почуда.

— „Онова“ ли? — попита Ничи. — Какво имаш предвид?

— Да, кажи ни, какво имаш предвид? — кимна Натан.

— Бердин преиграва. — Ричард плъзна една метална лентичка към дядо си. Тя се завъртя по махагоновия плот, по повърхността й пробягаха отблясъци от лампата, след това забави ход и спря.

— Във втора стая под Градината на живота има машина, която надписва тези метални ленти със символи.

— Машина ли? — зяпна Зед.

Натан изви глава, за да огледа металната лента на плота.

— Машина, която надписва символи?

— Да. Струва ми се, че тези символи са някакъв вид език. Това имаше предвид Бердин, като каза, че „онова“ говори.

Зед приглади назад неуправляемата си рошава бяла коса.

— Машина… — Много внимателно взе металната лентичка. Рунтавите му вежди се свъсиха, докато я оглеждаше щателно. Натан надзърна през едното му рано, Ничи през другото. Кара, Бенджамин и Найда също се опитваха да видят нещо.

— Какви са тези символи? — попита Зед. — Никога не съм виждал подобно нещо.

Ричард повдигна книгата, за да видят гръбчето й. Не изглеждаше по-ведър от дядо си.

— Символи от тази книга: „Регула“.

Зед огледа книгата, все едно беше опасен пратеник на самия Пазител.

— Явно е същото.

— Боя се, че да — потвърди Ричард.

— Знам някоя и друга дума на високо Д’Харански — продължи Зед, — но тази не ми е позната… регула. Какво ли означава?

— Означава да регулираш чрез суверенна власт.

— Суверенна власт — изпухтя Зед.

Натан изви вежда.

— Ричард е ограничен в превода си.

— Доста ограничен — просъска Ничи през зъби.

Калан седеше, изпаднала в безмълвна тревога какво ли е предназначена да регулира тази машина, наречена Регула. Всичко, свързано с нея — размерите, сложното устройство, начинът, по който прогаряше надписите на този древен език върху металните лентички посредством насочени лъчи светлина, и особено фактът, че беше скрита и заключена там от хилядолетия, а все още функционираше, — накара стомаха й да се свие на топка.

Щом Натан взе лентичката от Зед, за да я огледа по-добре, Зед пак махна с ръка към книгата.

— А каква е връзката между книгата и тези лентички?

— Според мен книгата е точно това, което Бердин предположи в началото — справочник, някакъв вид учебник. Мисля, че тази книга помага за разшифроването на символите, за да може да се разбере какво казват лентичките.

— В такъв случай е добре, че разполагаме с нея — внимателно подметна Натан, при което си пролича, че не му се вярва всичко да е толкова просто. — Какво успя да разбереш досега за тези символи?

Ричард зарея поглед за момент, преди да отговори, явно не му се щеше да си го признае на глас.

— Боя се, че нищо.

Натан помръкна още повече.

— Не спомена ли, че книгата е предназначена да помага при разшифроването на тези лентички.

— Така си мисля. Но не се получава.

Дядо му го погледна изпод свъсените си вежди.

— Как така не се получава? Ако наистина е това, което си мислиш, би трябвало да се получава.

— Знам — пророни едва Ричард. — Само че не става.


Тридесет и втора глава

ЗЕД ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ СЕ ВГЛЕДА в металната лентичка, която Натан му подаде обратно, и присви очи, докато я обръщаше към светлината. Накрая се отказа с недоволна въздишка.

— Значи твърдиш, че машината, която си открил, изписва тези символи? Що за машина би могла да направи подобно нещо?

— Представлява огромен метален куб. — Ричард посочи с ръка. — Голям е горе-долу от тук до края на масата ей там. Има малък процеп, покрит със стъкло, през който може да се гледа вътре. В кутията има всякакви механизми и чаркове, които работят в синхрон. Като погледнеш през прозорчето, се вижда, че стига много по-надолу, отколкото изглежда отвън. Не е поставена върху пода, а някак извира изпод земята.

Зед огледа отворената на масата книга.

— Можеш ли да разпознаеш някой символ от тези в книгата, който да е като изобразените върху лентичките.

— Ами, символите са един вид език — както гостилничарят поставя над вратата на странноприемницата си табелка с халба бира или ковачът заковава на портата си подкова. Така и тези символи носят някакво послание, само че в случая е по-сложно. Някои от символите върху лентичките са ми познати, но голяма част от изобразеното върху тях не прилича на никой от символите, които съм виждал преди. Тъй като тези символи присъстват в книгата, ми се струва, че тя е справочник за разшифроване на металните лентички.

— Това ли имаше предвид Бердин, като каза, че „онова“ говорело? — попита Ничи.

Ричард кимна. Посочи книгата и огледа многозначително останалите.

— Тази книга, „Регула“, нарича символите „Език на Сътворението“.

— Това си е напредък на този етап — обади се Натан. — Особено при положение, че книгата не предлага шифър към символите, както ти си мислеше в началото.

— Сигурно така ми се е сторило, но сега съм на мнение, че истинското предназначение на книгата е по-скоро свързано с това, което ви споделих току-що. От друга страна, фактът, че не съм успял да разбера как да я накарам да работи, не е причина да мисля, че разшифроването не е истинското предназначение на книгата. Пропускам някакъв ключ, с който да превъртя ключалката към скритите тайни, това е.

Зед откъсна поглед от Ричард, за да се взре пак в металната ивица, която държеше в ръката си. Накрая заговори с тих, притеснен глас.

— Разпознавам някои фрагменти от тези символи.

— От Магьосническата кула — кимна Ричард.

— Значи това са символи като онези, изписани по стените на Кулата. И представляват символни изображения на конкретни идеи.

— Може да се каже, но не само.

— В какъв смисъл не само? — попита Натан. — Ако един символ изобразява нещо — както например череп с кръстосани под него кости е предупреждение за смъртна опасност, — то става въпрос за конкретно послание. Така че какво означава „не само“?

— Според мен важното е как се използва комбинацията от символи — продължи Ричард. — Доколкото мога да разбера от тази книга, конкретните изобразителни средства не са просто емблематични репрезентации на себе си, като халба, подкова или, в твоя пример, череп с кръстосани кости.

Вярно е, че някакви части от тях са разпознаваеми като независими символни единици, но ми се струва, че това не изразява напълно намерението за употребата им тук. Благодарение на тази книга, по начина, по който са навързани по-сложните изображения, мога да видя, че на практика те са част от един комплексен език, а не са откъснати една от друга идеи. Мисля, че тези символи на практика придобиват едно или друго значение в зависимост от това как се комбинират.

Този е най-простият. — Ричард почука по металната лентичка на масата. — Той е различен: символ, който представлява една идея, поне доколкото мога да разбера аз. Този символ не е свързан с нищо друго, така че в този случай не мисля, че целта е била значението да бъде променено от друг елемент. Тук значението е самостойно. Тази самостойна идея е единственото, което е искала да каже машината.

Зед изгледа Ричард с невярващ поглед.

— Което е искала да каже машината? Това пък какво означава? Какво е искала да каже машината?

— Огън.

Зед за пореден път вдигна вежда.

— Огън ли?

— Да. Това е символът за огън. Поради някаква причина не успях да си помогна с книгата, но разпознах символа, понеже съм го виждал във верификационната мрежа за заклинанието Лавинен огън… помниш ли го?

Ничи скръсти ръце.

— Определено го помня.

Зед изсумтя, че той също си го спомня прекрасно.

— Че защо тази машина ще изписва „огън“, ако наистина пише това, върху метална лента?

— Не знам — призна Ричард с въздишка. — Надявах се вие тримата да слезете в онази стая и да огледате машината, за да видим дали няма да ви хрумне нещо. Може да е просто интересно съоръжение от отминала епоха, но може да е и нещо повече, а ако е така, бих искал да знам. Може да го захранва някаква магия. Може би някой от вас се е сблъсквал преди с такава сила и ще я разпознаете.

— Откъде знаеш, че се захранва чрез магия? — попита Натан.

Ричард сви рамене.

— Че с какво друго? Определено не го задвижва водно колело. Светлината, която извира отвътре, наподобява тази на магическите светлинни кълба, които се задействат при доближаване. Надявам се, че някой от вас ще може да разпознае какъв тип магия използва машината, а може би дори и какво е било или какво е предназначението й. Притеснява ме нейното местоположение — в самото сърце на Двореца, под Градината на живота, която представлява ядрото на сложното заклинание, оплитащо целия Народен дворец.

Зед започна да върти пак и пак металната ивица, изучавайки я с жаден поглед.

— Добре — рече накрая. — Ще погледнем. Ти успя ли да разбереш от книгата нещо за другите символи, изобразени върху лентичките?

— Досега единственото, което знам, е, че елементите на различните символи са предназначени да бъдат свързвани — че навързването им един за друг значи повече от всяка отделна част. Поне това гласи обяснението на високо Д’Харански — според него последователността от частите, когато бъдат събрани заедно, оформят език.

— Езикът на Сътворението — заключи Зед кисело.

— Да. Поради това си мисля, че е грешка да се опитваме да тълкуваме символите поотделно. Опитаме ли се, губим представа за истинското значение, изразено чрез комбинацията. Тези нанизи от символични надписи са езикът на Сътворението. Само дето не мога да разбера как да го разшифровам.

Зед посочи с една метална лентичка.

— Значи твърдиш, че тези последователности от символи всъщност трябва да се комбинират като думите в изречение, за да предадат някаква информация, да разкажат нещо, така ли?

Бердин повдигна вежда към Ричард.

— Добри духове, нима не е чудо? Най-сетне той слуша какво му се говори!

Зед не й обърна внимание.

— Значи, ако не сте разбрали нищо от езика на книгата, няма начин да разберете какво означават тези по-дълги поредици от символи.

Ричард почука с писалка по масата.

— Боя се, че не бихме могли.


Тридесет и трета глава

НИЧИ ИЗГЛЕЖДАШЕ ДОСТА ПО-ПРИТЕСНЕНА от Зед или Натан и в изражението й нямаше и следа от скептицизъм. Калан знаеше, че Ничи се е научила да вярва на Ричард безусловно и с непоклатима вътрешна увереност. Самата Калан, разбира се, изпитваше онова още по-дълбоко чувство на доверие, което единствено любовта е способна да породи. Зед, който до голяма степен бе отгледал Ричард, го познаваше достатъчно добре, за да е наясно дори повече от Ничи доколко може да се вярва на думата му, но, от друга страна, именно защото го бе отгледал, му беше трудно да си признае на глас или да се въздържа от допълнителни въпроси, целящи да изключат всяко съмнение.

Ничи не приемаше с лека ръка нищо казано от Ричард, затова продължи да разпитва.

— Защо тази книга не функционира така, както би трябвало? Какво трябва да се направи, за да заработи? Какво липсва?

Ричард въздъхна.

— Не знам.

Този отговор не задоволи Ничи.

— Все нещо трябва да си научил.

Той прокара длан по отворената книга.

— Ако се съди по това, което съм научил, би трябвало да работи, но уви. Двамата с Бердин се въртим в кръг и не стигаме доникъде. По същество книгата казва: „Когато се съчетае с тези елементи по този начин, този символ означава това и това.“ Но когато приложиш правилата, последователността от символи се превръща в нищо незначещи глупотевини. Нямам ни най-малка представа защо не функционира така, както би трябвало.

Зед махна неопределено с ръка към книгата.

— Може би тази книга, „Регула“, всъщност по никакъв начин не е свързана с машината или поне не толкова, колкото ти си представяш. В крайна сметка, при положение, че разполагаме с машина, скрита от незнайно колко хилядолетия, и с книга с неясен произход, голяма част от която липсва, как да сме сигурни, че между двете съществува пряка връзка?

— Много просто — сви рамене Ричард. — Отгърна на първа страница и завъртя книгата към дядо си. — Този символ тук, който е изобразен на цялата първа страница, е същият, който виждаме и на гръбчето. Той показва какво представлява книгата, за какво е. Същият символ го има и на четирите страни на машината.

— Има един и същи символ върху книгата и върху машината, така ли?

Ричард потвърди с кимване.

Зед се замисли за момент.

— Имаш ли някаква идея какво означава символът?

— Боя се, че не.

Зед закрачи припряно насам-натам.

— И това е върху машината? Същата рисунка? Съвсем същата, до последния детайл?

— Абсолютно идентична — потвърди Ричард. — Цялата емблема, всяка линия, всеки елемент, всичко. Опитах се да я дешифрирам с помощта на преводи в книгата, но не мога да разбера нищо. Уж би трябвало да стане, но не става. — Ричард посочи центъра на фигурата. — Този символ ето тук, в средата, ми прилича на стилизирано изображение на числото 9.

Зед се вгледа мрачно.

— Да, май на това прилича.

— Защо ли е тази деветка в средата? — попита Калан. Струваше й се странно да види число сред толкова много окултни елементи. Особено неприятно й беше усещането, че горната част на деветката е оформена като змийска глава. Мразеше змии.

Зед продължи да оглежда сложния символ.

— Деветката е важен отключващ елемент. Той свързва редица закони на магията, които имат мощно въздействие върху събитията. Тройките са основен елемент на всяка магия. Наред с други свои предназначения те се използват и за удостоверяване на магия. Тройките са съставен елемент на деветките — всяка деветка се състои от три тройки. Тройките дават сила на деветките, помагат за превръщането им в съзидателен елемент. — Зед обиколи с пръст рисунката. — По всяка вероятност този триъгълник ето тук е с такава цел. Има три страни. Трябва да ти кажа, Ричард, че умножените тройки често създават проблеми.

— Имаш предвид нещо като трите деца на нещастието ли? Че лошите новини вървят по три?

Зед кимна.

— Мисля, че тази поговорка не идва от нищото. Тези три символа при ъглите на триъгълника са поддържащи елементи в конструкцията на мрежата. Те спомагат за привързването й към деветката, за да се подсили връзката, да стане тя по-мощна.

— В такъв случай имаш ли предположение какво би могло да означава? — попита Ричард, докато изучаваше емблемата.

Зед се почеса по бузата.

— Нищо не ми хрумва.

Ничи пристъпи напред и проследи изображението с пръст, но без да докосва хартията.

— Виждате ли как тази деветка в средата завършва с ченгел?

С този кротко зададен въпрос Ничи сякаш се бе превъплътила в ролята на учителката, която някога бе обучавала Ричард — неговата наставница, заела се със задачата да го научи да използва дарбата си. Усилията й се бяха оказали безплодни, но вината не беше нейна. Просто дарбата на Ричард беше абсолютно уникална, без аналог. Тъй като никой не разбираше механизма на действието й и нямаше представа как функционира, бе невъзможно да бъде обучен да я използва.

По едва доловимата промяна в поведението на Ничи Калан заподозря, че магьосницата знае нещо за изображението в центъра на емблемата.

Калан веднага разбра, че Ричард е останал със същото впечатление.

— Е, и? — попита той.

— Какво ви говори този ченгел? На какво ви прилича? Защо изобщо е там?

— Деветка с ченгел превръща това в нещо повече от обикновена мрежа, която използва обикновено число девет — заразсъждава на глас Ричард. — Значи има за цел да закачи някакви неща едно за друго или да закачи самата деветка за нещо.

— Трябва да има причина да е там — продължи Ничи.

— Закача всичко това — намеси се нервно Зед, като посочи цялата емблема, — каквото и да е то, заедно.

— Или пък го закача за гостоприемник — властно и сериозно обобщи Ничи.

Ричард вдигна глава от емблемата.

— Гостоприемник ли?

Ничи явно бе очаквала той да я погледне.

— Някой или нещо, за което е предназначено. Гостоприемник. Целта е да бъде закачено бързо за него. Е, какво представлява този ченгел?

— Какво представлява ли? — Ричард бе изцяло съсредоточен върху урока, който му се преподаваше, макар все още да не разбираше за какво точно иде реч.

— Какво каза Зед за тази фигура?

Ричард погледна дядо си за момент, после върна вниманието си върху Ничи.

— Каза, че била съзидателна.

— Това какво ти говори?

Ричард отпусна брадичка на върховете на пръстите си, докато се взираше в извитата линия в долния край на деветката.

— Звучи логично — отрони повече на себе си. — Сигурно е свързано със Сътворението. Свитата деветка е почти като в ембрионална форма…

— А ченгелът? — попита Ничи толкова тихо, че Калан веднага разбра: въпросът беше предназначен лично за Ричард.

— Деветката е Сътворението, животът — прошепна той. — Животът е цикъл. Раждане, живот, смърт. Живот и смърт ведно. Сътворението има нужда от смъртта, за да даде възможност на живота да продължи да съществува, да продължи да се завръща. Смъртта идва след Сътворението.

Ричард внезапно вдигна глава.

— Този ченгел е смъртта.

В стаята се възцари мъртвешка тишина.

Погледът на Ричард бе залепен за Ничи.

— Ченгелът е символното изображение на смъртта, на Пазителя на отвъдния свят, който дебне безспир, за да раздере живота.

Калан усети как по ръцете й пробягват тръпки.

Сините очи на Ничи разкриха вътрешното й задоволство от внезапното прозрение.

— Много добре, Ричард.

В този момент, докато тя и Ричард, магьосницата и магьосникът, се взираха взаимно в очите си, сякаш в стаята нямаше никой друг, сякаш не съществуваше никой друг. Калан се запита дали дори Зед е бил запознат с нюансите на смисъла, свързани с тази фигура, които Ничи току-що преподаде на Ричард.

Усмивката на Ничи угасна.

— Не ми харесва тази работа, Ричард. Изобщо не ми харесва. Хората не си създават толкова грижи и не си правят този труд, за да ги заровят просто ей така… освен ако не се е появил сериозен проблем. Да видим всичките тези елементи, които боравят с такива тъмни сили, в средата на всичко това, е потвърждение на думите ми.

Ричард се загледа в символа, очевидно объркан.

— Защо деветката е обърната?

Всички се надвесиха към масата, за да разгледат символа, сякаш го виждаха за пръв път. Натан гледаше книгата изпод вежди, без да може да даде обяснение. Ничи поклати глава, неспособна дори да направи предположение.

— Обърната ли? — надникна Зед към изображението.

— Да. Цялата емблема наопаки. Личи по това, че деветката също е на обратно.

— Добър въпрос — съгласи се Зед. — Просто бях решил, че е така, и толкова. Но сега, като го спомена, виждам, че е на обратно.

Ричард продължи да се взра в рисунката. Внезапно погледна дядо си.

— На обратно… това е! — Скочи на крака. — Зед, ти си гений!

— Да, това ми е ясно. — Кривна глава на една страна. — Но… какво по-специално те подтикна да заключиш, че в конкретния случай съм надминал себе си?

— Току-що ми помогна да разбера как функционира тази книга. — Погледна към Бердин. — На обратно е. Всичко в книгата е на обратно.

— На обратно ли? — свъси чело Бердин.

Ричард кимна, после се обърна към дядо си.

— Правилата, които прилагаме, не действат и вследствие на това преводите не вършат работа. Не би трябвало да представлява особена трудност да извършим превода така, че да започнем да разбираме изображенията върху лентичките, но се оказа, че преводите не вършат работа. Ти ми помогна да разбера защо.

Зед го изгледа повече от подозрително.

— И защо?

— Направено е от съображения за защита на информацията — обясни Ричард и си седна на мястото. — Всичко е наопаки спрямо гледната точка на машината.

— Какво имаш предвид? — попита предпазливо Ничи.


Тридесет и четвърта глава

ЗЕД МАХНА С РЪКА, като държеше да е първият, който ще зададе въпроса:

— Как така на обратно? Кое е на обратно?

— Символите в книгата — отвърна Ричард. Вдигна книгата, за да покаже на Калан емблемата на гръбчето. — Този символ е същият, който е изобразен и на машината долу. Нали помниш?

— Помня, да. — Калан не разбираше накъде бие той. — Всички са еднакви — онези отстрани на машината, онзи от първата страница на книгата и на гръбчето. Ако наистина са еднакви, значи явно са били нарисувани нарочно така, защото са част от езика на Сътворението. В такъв случай какво те кара да си мислиш, че са на обратно?

— Именно — подкрепи я Зед. — Сам каза, че книгата не ти помага да разшифроваш каквото и да било, така че, доколкото ти е известно, деветката във всички тези емблеми би трябвало да е на обратно. В крайна сметка тя е стилизирана, не е речено, че трябва да е буквална. Елементите в символите често са стилизирани. Невинаги изглеждат точно като нещата, които изобразяват. Змийската глава, която образува горната част на деветката, е стилизирано, а не буквално изображение. Символът за огън на другата лентичка не изглежда съвсем като огън, а също е стилизация. Твърде е възможно всичко да е така, както Калан предполага — че е замислено така, защото е част от езика.

— Не са както трябва — настоя Ричард. — Всички са обърнати наопаки. Всички са погрешно изобразени.

Зед разпери ръце.

— Ако всички, които видяхме, на всичките места изглеждат по един и същи начин, откъде-накъде ще твърдиш, че са погрешно изобразени?

Ничи смъмри разгневения магьосник да мълчи и се обърна към Ричард, любопитна да го изслуша докрай.

— Откъде знаеш, че са погрешно изобразени? Как разбра, че са на обратно?

— Защото ние ги гледаме отвън навътре. Машината обаче ги вижда от другата страна.

Ничи свъси чело и придоби изражение, от което повечето хора биха загубили ума и дума. Очите й останаха втренчени в Ричард.

— Вече няколко пъти споменаваш, че машината „вижда“. Какви ги говориш, как така машината ще вижда?

Ричард притисна длани една в друга и изопна разперените си пръсти, за да им покаже.

— Машината използва светлина, за да прожектира символа на тавана — същият, който е изобразен и на гръбчето на книгата. Лъчът, с който го прожектира, идва от долу, от вътрешността на металната кутия, и се отпечатва горе на тавана.

Ничи изпъна тяло, започваше да разбира.

Зед, който продължаваше да не схваща, заби юмруци в хълбоците си.

— Е, и?

— Ами, всичките онези символи от всичките страни на машината и в книгата са едни и същи, но този, който е прожектиран на тавана, благодарение на светлината, извираща от вътрешността на машината, е огледален. Горе на тавана деветката беше на обратно. Емблемата, прожектирана от вътрешността на машината върху тавана, е такава, каквато изглежда, гледана отвътре на машината — ако се гледа отвътре навън. Това би видяла на тавана самата машина. Така самата тя вижда емблемата.

— Как така вижда собствената си емблема? — объркан попита Зед. — Сигурно се шегуваш.

Ричард придърпа към себе си лист хартия и потопи писалката в мастилницата, след което нарисува едра, черна деветка. Обърна я така, че Зед да я види добре.

— Ето това е, което машината чертае със светлина, това вижда тя — деветка.

Зед направи въртелив знак с ръка.

— Продължавай.

Ричард обърна листа с гръб към Зед и го поднесе към една лампа, за да се вижда.

— Когато погледнеш към вътрешността на машината, онова, което тя вижда като деветка, за теб ще изглежда така, обърнато.

Емблемата, която виждаме навсякъде, нейните отпечатъци, изглежда така, все едно гледаме отвън към вътрешността на машината. Но от гледна точка на самата машина това е огледално изображение на символа. — Ричард обърна пак листа, за да може Зед да види деветката в нормалния й вид.

Калан се надигна от стола, изведнъж прозряла колко просто нещо им обяснява Ричард.

— Ама разбира се, Ричард е прав, всичко е наопаки.

Зед ги изгледа, сякаш лудостта внезапно бе станала заразна.

— Говорите все едно машината е жива. Това са просто чаркове и лостове, нали сам го каза. Машина.

— Разбира се.

Подпрял длан на единия си хълбок, Зед закрачи, потънал в размисъл.

— Мразя да го казвам — отрони накрая, — но колкото и налудничаво да звучи, в крайна сметка това твърдение е логично. Опасните книги, свързани с магия, обикновено са предпазвани по някакъв начин, за да не бъдат използвани неправомерно. В първия момент може да звучи откачено, но подобно обръщане май наистина би могло да върши добра работа за защита.

— Но пък е доста лесна за разбиване — обади се Бердин. — Вярно, на Господаря Рал му отне известно време, докато се сети, но все пак успя. Според мен, за да върши работа срещу опасна магия, такава защита би трябвало да е измислена по-добре.

— Така ли мислиш? — Зед бавно поклати глава, докато погледът му се отместваше от Бердин към Ричард. — Единствената причина да се сети беше, че активира магията, която му показа прожектирания символ. Имам чувството, че само правилният човек би могъл да го направи. Много видове магия са предназначени за използване от конкретен потребител. Дори някой друг да бе открил тази машина, едва ли друг освен Ричард би могъл да я задейства — така си мисля. Като го е направил, той си е набавил решението, което му е било необходимо, за да направи така, че книгата да работи в негова полза и той да си послужи с нея, за да разбере какво има да му каже машината. Не ми се вярва друг да би могъл да стигне до разрешаване на загадката. Защитата всъщност е била двойна.

Зед метна металната лентичка на масата.

Ричард се загледа към стария магьосник.

— Е, сега пък в твоята уста звучи, все едно машината е жива.

Зед само се усмихна.

Най-сетне Ричард седна и придърпа стола към масата.

— Бердин, трябва да преобърнем всички правила, които записахме, и да ги свържем обратно с преводите от високо Д’Харански.

Бердин потопи писалката в мастилницата и извади нов лист хартия.

— Може ли да ми подадеш една от металните лентички.

Ричард взе лентичка от масата. Повъртя я между пръстите си, преди да разгледа символите, прогорени в нея. После я сложи най-горе на листа пред Бердин, за да може тя да се консултира с нея.

— Ще отнеме известно време — обърна се Ричард към Зед, докато вземаше книгата в ръце. — Но вече установихме връзките, така че да се надяваме, че оттук насетне ще потръгне по-лесно.


Тридесет и пета глава

РИЧАРД НАСОЧИ ВНИМАНИЕТО СИ КЪМ БЕНДЖАМИН, който стоеше по-назад заедно с Кара и Найда и наблюдаваше зорко.

— Искам да те помоля нещо, генерале.

Бенджамин пристъпи напред.

— Да, Господарю Рал?

С обратния край на писалката си Ричард посочи тавана.

— Организирай екип работници и се погрижи да ремонтират покрива на Градината на живота. Трябва да стане възможно най-скоро.

Бенджамин удари юмрук в гърдите си.

— Ще бъде направено, Господарю Рал.

— Зед, Натан, Ничи, докато двамата с Бердин работим по превода, слезте при машината и се опитайте да разберете нещо повече за нея.

— И бездруго бих искал да погледна — кимна Зед.

— И, Бенджамин, искам да свършиш още нещо — подхвърли Ричард през рамо. — Виждаш ли тази странна чупка в стената? Струва ми се безумно в тази стая да се врязва такъв ъгъл. Намираме се някъде под Градината на живота. Ще те помоля да потърсиш чертежи на тази част на Двореца.

Бенджамин погледна чупката.

— Чертежи ли?

— Да, искам да разбера какво освен машината се крие под Градината на живота. Колко надолу стига самата машина и докъде в Двореца отива. Трябва да знаем с какво си имаме работа. Интересува ме къде е дъното на тази машина. Не сме чак толкова далеч под Градината, та нищо чудно да се окаже, че основата се пада някъде около тази странна чупка.

Бердин също изгледа с недоверие мястото в стената, където сочеше той.

— Господарю Рал, този рафт там, до стената…

— Знам — прекъсна я тихо Ричард. — Там намерихме книгата. Това е още една причина да подозирам, че машината е от другата страна на тази стена. Искам да разбера колко надълбоко в Двореца стига.

Бенджамин увеси пръст на колана си.

— Докато превеждате символите, аз ще разбера това, Господарю Рал.

— Двете с Найда ще ти помогнем — включи се Кара. — Морещиците познават всички коридори — и обществените, и тези със специален достъп. От нас се очаква да се придвижваме бързо из Двореца в случай на внезапно нападение, така че сме наясно с всички входове, галерии, връзки между стаите и тайни пасажи.

— Добре — кимна Ричард. — Да се надяваме, че ще успеем да разгадаем символите върху лентичките, преди да сте проучили въпроса с машината.

Натан забоде пръст в книгата.

— Мислиш ли, че е достатъчно точна? Че в тази книга има нужната информация, за да разкодираш всички символи?

— Да, струва ми се — потвърди Ричард.

Натан не изглеждаше доволен.

— Ако е вярно, ако книгата е начин да се преведат символите и цялата информация, която ти е необходима, е вътре, тогава коя част от книгата липсва? Коя част от нея е занесена в Храма на ветровете?

Ричард измери Пророка с поглед, преди да отговори.

— Според малкото казано по този въпрос страниците, които са занесени на съхранение в Храма на ветровете, са тези, които обясняват предназначението на машината.

— Не звучи много успокоително — обади се Зед.

На Калан също й прозвуча доста смущаващо. Без да знаят предназначението на машината, те нямаше да могат да преценят с какво си имат работа. Това, че машината бе запечатана и скрита, й се струваше като лоша поличба.

Ричард внимателно плъзна ръка около кръста на Калан и смени темата.

— Защо не отидеш с тях?

— Защо? — трепна тя.

— Преводите, които вече направи, ми помогнаха. Двамата с Бердин вероятно ще останем да работим тук цяла нощ. По-добре иди и си почини. В Градината на живота ми се струва, че ще си далеч от любопитни очи. Може да успееш да поспиш, докато с Бердин разшифроваме символите, а Зед и останалите проучват машината.

— Ще я държим под око, Ричард — успокои го Ничи. — Няма да допуснем нечии очи да я следят, докато спи.

— Благодаря, Ничи. Зед, може би когато стигнете в Градината, ще ти остане минутка да погледнеш ръката на Калан. Влошава се.

Изражението на Зед отрази тревогата на Ричард.

— Разбира се.

Калан си даде сметка, че не е изненадана от това, че Ричард знае колко я боли ръката. За нея беше почти невъзможно да скрие от него каквото и да било.

Щом чу далечния вой, погледът й отскочи към прозорците горе. Осъзна, че звукът не идва от там. От другаде беше, но тя не можеше да определи откъде точно.

Калан си спомни пророчеството, което направи жената, преди да умре — че я преследват тъмни сили и ще дойдат за нея в нощта. Думите на жената изплуваха в съзнанието й: „Тъмни твари, черни сили, които те повалят. Няма да успееш да им се измъкнеш.“ Втресе я.

Като забеляза, че явно никой друг не беше чул воя, си помисли, че може би е доловила друг звук, който погрешно е интерпретирала като вълчи вой. Ричард беше прав — беше ужасно уморена. Целуна го по бузата и прокара длан по раменете му на раздяла. Той я спря за ръката. Толкова й се искаше той да дойде и да си легне при нея, да бъдат заедно, да усеща закрилата му. Постепенно ръката й се измъкна от нежните му пръсти и тя последва другите към Градината на живота.


Тридесет и шеста глава

ХАНИС АРК, надвесен над плетеницата от линии, свързващи съзвездията от елементи, които съставляваха езика на Сътворението, записан върху древния небесносин свитък, разгърнат сред безпорядъка на писалището му, не остана изненадан да види седемте призрачни силуета да се носят из помещението като парлив дим, довян с дъха на тягостен повей. Сякаш сонм безплътни форми, прекрачили от друг свят и понесени на крилете на вятъра, те се рееха в орляк без определена форма сред неподвижните притихнали планински мечки и зверове, изправени на задните си крака, горичката от каменни пиедестали беше пълна с масивни книги със записани пророчества и равномерно разпределени витрини с чудновати експонати, стъклото отразяваше пламъците на огъня в огромното огнище, разположено отстрани на стаята.

Тъй като седемте рядко използваха врати, кепенците на прозорците на сутерена няколко етажа по-надолу бяха подканващо открехнати. Макар те често да предпочитаха прозорците, на практика се нуждаеха от тях не повече, отколкото от вратите. Можеха да се промъкнат през всяка пролука, през всяка цепнатина, като дим, надигнал се в ранна утрин над застоял воден ръкав, прорязващ торфена пустош.

Отворените кепенци бяха един вид заявление, предназначено да бъде видяно от всички, включително от седемте, че Ханис Арк не се страхува от нищо.

Мнозина в Сааведра, престолният град на провинция Фаджин, разположен в широката долина под цитаделата, залостваха домовете си нощем.

Всички в Печалните територии го правеха.

В крайна сметка да се затвориш в дома си нощем, защото се страхуваш от онова, което дебне навън, беше мъдро решение. Макар да беше вярно за хората в града, бе дважди по-обяснимо за онези, които обитаваха отдалечените райони. Нощта беше пълна с реални опасности, същества със зъби и нокти, които дебнеха и от които човек определено би трябвало да се бои. Имаше и други страховити същества, които жертвата обикновено не забелязваше, докато не станеше твърде късно.

Ханис Арк обаче не се страхуваше от обитателите на нощта. Той подчиняваше тези същества на собствената си воля, контролираше ги и се превръщаше в източник на техния страх, а не в тяхна жертва. Нажежените въглени на страховете полагаше в сърцата на други, за да бъдат последните винаги готови да му служат.

Ханис Арк искаше хората да се страхуват от него. Страхуваха ли се от него, значи щяха да го уважават, да му се кланят. Той се стараеше да не оставя околните без основателна причина да са изпълнени със страх към него.

Не, за разлика от повечето обитатели на Печалните територии, Ханис Арк не живееше в страх. Напротив — движеше го непрестанна, кипяща ярост, която сякаш бе живо същество. Тя не даваше възможност на страха да намери в какво да се вкопчи.

Нестихващата му ярост представляваше ярка звезда, която го напътстваше безспир. Тя бе винаги там, за да привлича вниманието му, да го съветва, да го гълчи, докато го подтикваше да поправи генерално сбърканите неща. Гневът не бе просто негов постоянен спътник, но и негов доверен приятел, единственият му приятел.

Сиянието на десетките свещи на стойката в дъното на стаята потрепна, щом седемте фигури минаха покрай тях, сякаш се канеха да яхнат вихрушката, надигаща се от пламъците.

Мохлер, старият писар, приведен над масивната книга, която беше отворена на една стойка наблизо, се изправи, сякаш до слуха му беше достигнал звук. Една от седемте сияйни форми се плъзна покрай него и прокара дългата си като пипало ръка по челюстта му. Онзи се огледа, като че усетил докосването, но така и не съзря източника.

Мохлер нямаше сетива да види фамулусите.

Но застаналата на стража край вратата жена имаше.

Писарят докосна бузата си със сбръчкани артритни пръсти, но като не успя да намери обяснение какво е породило усещането за допир, отпусна ръка край тялото си и съсредоточи вниманието си обратно върху записването на последните пророчества от абатството, докато седемте се извиха спираловидно под сводестия таван и се плъзнаха край каменните арки, за да се шмугнат под масивните греди и да огледат мрачната, потопена в мъждивата светлина на свещите стая.

— Ти си на ход — напомни Ханис Арк на прегърбения писар.

Мохлер хвърли поглед назад и видя, че господарят му го наблюдава.

— А, да, аз съм — рече и остави перото, после загърби книгата и се затътри към каменния постамент, върху който бе разтворена дъска с гравирани алабастрови и обсидианови фигури.

Бе имал предостатъчно време да обмисли следващия си ход. Всъщност беше разполагал с почти цяла нощ. Ханис Арк не припираше. Вече беше предвидил всички възможни ходове на Мохлер. Нито един от тях не беше добър, макар да имаше такива, които можеха да се окажат не чак толкова фатални, колкото други.

Мохлер колебливо протегна ръка и премести една алабастрова фигура в друго поле, като измести от там мастиленочерния й обитател и го сложи отстрани на дъската. Навярно с часове бе обмислял този ход — благодарение на него се сдобиваше с ключова вражеска фигура и заемаше позиция, от която можеше да се надява на победа.

Ханис Арк се надигна и скръстил ръце зад гърба си, закрачи към дъската. Потърка кокалчето на показалеца си в мършавата си буза, сякаш загубата на фигура му бе дошла като гръм от ясно небе и следващият му ход изискваше обмисляне. Нямаше нищо такова.

Епископът сложи черната пешка на бялото поле пред нея. Мохлер се бе надявал противникът му да изиграе точно този ход и бе готов. Без да се замисли, припряно взе пешката и постави на нейно място алабастровия си топ така, че да застрашава противника.

Ханис Арк бе очаквал тази проява на прибързаност от страна на възрастния писар. За разлика от повечето хора, Ханис Арк не бе заразен от проказата на нетърпеливостта. Цял ден се бе упражнявал в сдържаност и търпение именно заради този момент, точно както се беше упражнявал в продължение на десетилетия за други неща. Накрая се пресегна и с елегантния си пръст подбутна обсидиановата царица към полето с противниковия топ, за да го избута. Приклещи белия топ в сгъвката на кутрето си и го отстрани от дъската. С премерен жест остави пленената фигура отстрани.

— Шах-мат.

Завладян от неочаквана паника, погледът на Мохлер се защура из дъската в търсене на спасение. Рунтавите му вежди накрая се повдигнаха и той въздъхна примирено.

— Ами това е, значи. Боя се, че за пореден път доказах, че не съм достоен противник за уменията ви, господин епископ.

— Остави ме сам.

Онзи вдигна глава.

— Господин епископ? — Ръката му посочи книгата. — Не съм довършил преписването на сведенията.

— Става късно. Скоро ще се оттегля. Останалите сведения от абатството ще препишеш заранта.

Мохлер се поклони.

— Разбира се, господин епископ. Както желаете. — Тръгна да се отдалечава, но се сепна и се обърна. — Имате ли нужда от нещо, преди да ви оставя? Нещо за ядене или пиене?

Една от фамулусите се завъртя около писаря и започна да се закача с него. Мохлер се заоглежда, беше почти сигурен, че усеща нещо, че долавя присъствието й. Накрая се отказа, навярно отдавайки всичко на старите си кокали, и върна погледа си към епископа в очакване да чуе волята на своя господар.

— Не. Утре рано сутринта ще искам да прегледам най-новите сведения от абатството.

— Разбира се, господин епископ — поклони се онзи дълбоко. Спря с длан на дръжката на вратата, сякаш се опитваше да проникне в мрачните мисли на господаря си.

— Ще получите отмъщението си, господин епископ. Последните пророчества ще ви докажат, че чакането си е струвало. Вие ще заемете полагащото ви се място като владетел на Д’Хара, напълно съм убеден. Това поне пророчеството го твърди.

Ханис Арк го стрелна с гневен поглед, опитвайки се да прецени дали онзи раболепничи, или наистина го мисли. Различи искрицата надежда в погледа на другия и разбра, че думите са били искрени. Някои хора имаха нужда от управление с желязна ръка. Мохлер беше от тях — човек, който намираше утеха в това да битува в сянката на велики хора.

Нещо повече, Мохлер бе присъствал лично. Познаваше яростта, която кипи в гърдите на господаря му, и знаеше причината за нея.

При тази мисъл Ханис Арк бе навестен от спомен, който го спохождаше вече безчет пъти — разтърсващо, разпокъсано, нащърбено видение как влачат баща му из двора в тъмна доба, а той се мята яростно и се съпротивлява, кълне се във вярност на династията Рал, въпреки че огромните войници започват да го пронизват с копия; Ханис Арк вижда себе си, вкопчен в майка си, която трескаво откъсва тънките му ръчички от тялото си и го блъска под една пейка, за да тръшне бързо капака й над него и да не позволи на онези да дойдат и да измъкнат и сина й; спомен за убийственото, пронизително свистене на тежкия боздуган с остри шипове, който лети устремно към главата на по-голямата му сестра, застанала на входа, застинала от ужас; за виковете и стенанията на пребитата му до смърт майка; за всичката онази кръв пред входа и по паважа в двора; за примрялата фигура на сестра му, просната на камъните; за труповете на родителите му до нея; за писъците на слугите, станали свидетели на клането; за заглъхващите им викове, докато се отдалечават с бяг, за да спасят собствената си кожа.

За надзъртане изпод капака на пейката, за да види въоръжените до зъби войници да се мятат обратно на седлата и да потъват в галоп в нощта, изпълнили кървавата си задача.

За спотайване в мрака цяла нощ, треперещ от ужас, че ще се върнат да го търсят.

За часовете по-късно, малко преди зазоряване, когато Мохлер, един от младите, току-що постъпили на работа служители се върна от града в цитаделата и го завари да се крие в пейката и го измъкна от там.

Всичко това, защото Панис Рал искаше да стъпче всяка потенциална съпротива срещу династията Рал още преди изобщо да се е породила. Беше разпоредил на войниците си да колят наред — всяка, реална или въображаема, заплаха за неговия престол. Дори второразредният владетел на провинция Фаджин в далечните Печални територии, който не хранеше никакви лоши помисли към династията Рал и винаги бе заявявал своята лоялност, бе намерен за виновен, задето един ден може да представлява потенциална заплаха, поради което той и семейството му трябваше да загинат, защото бяха извършили греха да съществуват.

Но с лукавите селяци, както ги наричаха, шега не бива. Дори хората с дарбата с право се страхуваха от окултните им сили. Панис Рал знаеше, че такива сили и способности, каквито се крият в Печалните територии, могат да представляват заплаха, но с щурма срещу владетеля на провинция Фаджин допусна грешка. Нанесе удара си едно поколение по-рано.

Докато вътре в него бушуваха пламъците на яростта, Ханис Арк знаеше, че заплахата за владичеството на династията Рал този път е реална. Той щеше да се погрижи за това. Никога повече нямаше да трепери от страх пред един Рал. Злото щеше да бъде поправено.

Той щеше да получи своята мъст.

Говореше се, че новият владетел Рал, Ричард Рал, бил различен от Панис Рал и нямал нищо общо с Мрачния Рал, който успя да надскочи баща си по коварство и злосторничество, но това за Ханис Арк нямаше никакво значение.

Освен че бе зъл и коварен, Мрачният Рал беше и човек, отдаден на една своя страст. Тъй като Ханис Арк все още не бе готов да нанесе своя удар, отклони вниманието на Мрачния Рал с един дар, подхранващ страстта му — подари на Мрачния Рал онова, което той копнееше да притежава най-много на този свят. Даде му една от кутиите на Орден, която отдавна лежеше скрита в Печалните територии. На Ханис Арк не му трябваше кутия на Орден, а Мрачният Рал копнееше да я притежава и ето че този дар откупи автономността на Ханис Арк, наред с някои други полезни услуги.

Доколкото Ханис Арк беше чул, страстта на Мрачния Рал в крайна сметка се бе превърнала в негова гибел и той бил погубен от ръката на собствения си син — Ричард Рал. За Ханис Арк не беше изненадващо един Рал да посегне на баща си.

Това, че Ричард Рал не се бе намесил в управлението на Печалните територии и не бе изявил никакво желание да го направи, не променяше нещата от гледна точка на Ханис Арк. След като бе владетел на Д’Хара, той би могъл да промени мнението си във всеки един момент, както бяха правили неговите предци.

Освен другото той беше Рал, а това само по себе си бе повече от достатъчно, за да определи съдбата му.

Новият Господар Рал беше извел Д’Харанската империя до велика победа, потъпквайки тираничната заплаха за самото съществуване на живота. С това той неразумно бе спасил живота и на Ханис Арк — човекът, който сега се канеше да го унищожи.

Новият Господар Рал, подобно на баща си преди това, изобщо не подозираше какви способности притежава Ханис Арк. Епископът би могъл да нанесе своя удар и по-рано, още докато Ричард Рал създаваше Д’Харанската империя и се биеше във войната за нейното оцеляване, но тогава това би означавало война. Би било трудно да оцелее срещу невероятното могъщество на Императорския орден.

Затова той бе решил да се сниши, да запази силите си за точния момент, да развива способностите си и да остави Ричард Рал да води сам тази дълга и трудна война. Ханис Арк нито веднъж не изпрати подкрепление, както би постъпил всеки верен поданик на Д’Харанската империя. Той остана невидим и продължи да работи върху плановете си. Сега, когато войната бе приключила, дойде моментът да въздаде отмъщението си над династията Рал.

Говореше се, че новият Господар Рал бил уважаван, почитан и дори обичан от мнозина. Беше мъж в разцвета на могъществото си, завоевател и герой.

Ханис Арк беше доволен, че има насреща си достоен противник. Така падението на Рал щеше да е още по-пагубно, още по-болезнено, а триумфът на Ханис Арк още по-забележителен и удовлетворяващ.

Въпреки всичко Ханис Арк беше наясно, че едното убийство не би постигнало нищо друго, освен да превърне Ричард Рал в светец. А това на свой ред нямаше да спечели на Ханис Арк престола на Д’Харанската империя.

Той съзнаваше, че не може просто ей така да убие любимия Господар Рал и да очаква да се нанесе в Народния дворец и да управлява Д’Харанската империя. Нямаше да е толкова лесно. В крайна сметка като владетел на далечна провинция Ханис Арк бе непознат за повечето хора.

Никой не би се съобразявал с неговото управление. Поне все още не.

На първо време Ханис Арк трябваше да направи така, че хората да престанат да вярват на Господаря Рал, на човека, на способността му да ги закриля от справедливите им страхове. Веднъж загубил уважението на народа си, Ричард Рал лесно щеше да бъде изместен от престола.

И тогава, в този момент на хаос и паника, Д’Хара щеше да бъде готова да скъса оковите на династията Рал и най-сетне да приветства човека, готов да се погрижи за страховете им от бъдещето.

Докато Мрачният Рал бе отдаден на манията си по кутиите на Орден, а Ричард Рал водеше дълга война за Д’Харанската империя, Ханис Арк работеше върху средствата за постигането на дългосрочната си цел — изместването на династията Рал от властта. Търпението му най-сетне щеше да бъде възнаградено.

Сега целта бе обозрима. Средствата бяха налице.

— Не се тревожи, Мохлер, аз ще управлявам Д’Хара — рече тихо той. — Този ден ще настъпи по-скоро, отколкото сме си представяли. Великите механизми на промяната са задвижени. Компонентите вече се движат, при това в моя полза. Няма връщане назад. Скоро ще дам на династията Рал шах и мат.

— Пророчеството е на ваша страна — кимна Мохлер. — Разбира се, господин епископ, Създателят също е на ваша страна. Винаги съм вярвал, че той ви закриля от онзи злощастен ден, в който родителите ви бяха убити, защото той има по-велики планове за вас. Той ви помогна да пораснете и да преодолеете всички препятствия по пътя си. Създателят ще се погрижи да се справите и с това, последното.

— В такъв случай очаквам с нетърпение деня на новото пробуждане от мрака, както казва пророчеството.

Човекът не знаеше, че пробуждането от мрака вече е факт.

Човекът не знаеше, че седемте фамулуси, сбутани една в друга горе при тавана, наблюдават, слушат. Ханис Арк бе наясно, че безплътните фигури ще докладват всяка дума на Бръшлянената дева.

— Скоро, господин епископ, вие ще управлявате Д’Хара. Вие ще управлявате империята.


Тридесет и седма глава

МОХЛЕР НЕ ВДИГНА ВЗОР да посрещне непомръдващия поглед на синеоката жена, която го наблюдаваше, щом той отвори вратата. Малцина имаха куража да я погледнат в очите. Щом старият писар затвори обкованата с метал дъбова врата на излизане, Ханис Арк се върна на писалището си.

Докато нагласяше тъмните поли на робата под краката си, за да седне на тежкия кожен стол, следеше с крайчеца на окото си как седемте се приплъзват по-наблизо.

Летящите им роби излъчваха мека, синкава руменина, в която проблясваше нещо ефимерно. Движеха се с плавна елегантност, робите им не застиваха на място нито за миг, създаваха у него впечатлението, че всъщност ги наблюдава някъде другаде, че ги вижда в ефимерния свят на непрестанен нежен бриз.

Отдалеч всеки от седемте силуета изглеждаше като най-изящното и фино създание, съществувало някога. Сякаш бяха изваяни от въздух и светлина, а не от плът и кост. Докато плавно се приближаваха, той си помисли, че приличат досущ на добри духове. Въпреки това беше напълно наясно, че са всичко друго, но не и това.

Шест от тях се отнесоха в групичка нанейде, като лико в езеро, наблюдаваха отстрани, докато седмата се спусна още по-наблизо до другия край на писалището.

Фигурата се поприведе и Ханис Арк най-сетне успя да надзърне под скриващата главата й гугла, да види сбръчканата плът на белезникавото й лице, възлестите синкави вени, брадавиците и язвите, обезобразяващи разкривените й черти, увисналите дипли кожа, очите с цвят на жълтък. Тя се усмихна злокобно и в усмивката й той съзря обещание за извънмерна болка и страдания, които би могла да му причини, стига да поиска.

Ханис Арк изобщо не се стресна. Напротив — възмути се от проявената липса на уважение. Не се постара да прикрие недоволството в гласа си.

— Джит изпълни ли задачите, които й възложих?

Фамулусът постави възлеста длан на писалището и се надвеси над него. С дълги, извити нокти, осеяна с мазоли кожа и изпъкнали релефно стави, ръката й приличаше повече на птичи крак.

Намираше се достатъчно близо, за да разтърси повечето хора до дън душа, достатъчно близо, за да парализира жертвата си от страх. Ханис Арк се разтревожи от близостта й не повече, отколкото тя от неговата.

Гласът й се надигна като съскане по повърхността на коприна.

— Дръзваш да искаш нещо от нас, от нашата господарка?

Ханис Арк изплющя с ръка и стовари ножа си с всичка сила като закова деформираната ръка на фамулуса за плота. Онази нададе скрибуцащ писък, тъй силен, че сякаш можеше да напука стъклата на витрините и близките каменни стени. Беше писък, какъвто той си представяше, че надават изтръгнатите от най-черните дълбини на подземния свят. Кошмар, събуден за живот.

Ръцете на шестте замахаха яростно, досущ знаменца в силна буря. Събраха се около пленената си другарка, сякаш не можеха да повярват, че е прикована тъй светкавично, цъкаха изумени една към друга на език, който звучеше като трошене на миниатюрни птичи костици.

— Изненадах ли ви? — изви вежда епископът. — Изненадахте се, че най-обикновен нож може да ви нарани?

Онази нададе поредния скрибуцащ писък, достатъчно силен, че да събуди и мъртвите, и започна да дърпа неистово ръката си, за да се опита да се освободи от приковаващия я нож. Синкавите й черни устни се разкривиха в грозна гримаса, оголвайки зъби. Напразно.

Тежкото писалище са разтресе и затрепери, краката му се вдигаха от пода при всяко дърпане на ръката й, докато онази безуспешно се мъчеше да се освободи. Другите шест се заизвиваха във въздуха около нея, беснееха, изпълнени със съчувствие. В един момент я сграбчиха, за да се опитат да я освободят, но от ножа се изстреля светкавица, която ги прониза, принуждавайки ги да я пуснат.

— Какво ми стори? — изскрибуца прикованата.

— Хм, не е ли очевидно — приковах те към писалището си.

— Но как!

— Точно в момента този въпрос едва ли би трябвало да те вълнува. Би трябвало да те занимава само това, че не съм обикновен човек и ще е в твой интерес да проявяваш нужното уважение към мен. Както вече си разбрала, притежавам достатъчно способности, за да се справя с такива като вас седемте, нагли гущерояди. Както и с вашата господарка.

Погледът на ранената заприсвятка, изпълнен с объркване и яростна ненавист.

Ханис Арк се усмихна мрачно.

— Нима Бръшлянената дева сплетница не ти е обяснила поне това, когато те е призовала изпод земята, за да й служиш? Ами — усмивката се разшири, — сигурно е имала причини. Сигурно вие седемте не сте били достатъчно важни за нея.

— Ще страдаш за това — изсъска онази.

— Току-що ти казах, че би било добре да ми демонстрираш повече уважение, а вместо това ти ме заплашваш?

Той се надвеси към фамулуса и впи гневен поглед в подивелите й очи, докато стискаше дръжката на извитата като ятаган сабя, опряна в писалището край десния му крак.

— Заради тази обида ще изгубиш ръката си. Заплашиш ли ме отново, ще се разделиш и със съществуването си.

Направи светкавично мощно движение с ятагана. Острието профуча във въздуха и със светкавична бързина отсече ръката на фамулуса от китката. Освободена, онази започна да се мята и върти, обезумяла от болка, изхвърча назад и се заблъска в каменните стени, събори една стойка с книга отгоре и счупи стъклото на един от шкафовете.

Дланта остана забодена с ножа, а онази част от китката, където се бе врязал ятаганът, бе заклещена дълбоко в плота на писалището.

— О, виж тук, загуби ценна кръв — подигравателно подметна епископът. — Ах, каква загуба, колко жалко.

Другите шест се оттеглиха на безопасно разстояние, или поне така си мислеха, изведнъж станали по-предпазливи, уплашени да не прибързват с отговора.

Щом фамулусът с отрязаната ръка поспря, за да стрелне мъчителя си с убийствен поглед, Ханис Арк я посочи с пръст и й направи знак да се приближи обратно. Онази се понесе към писалището колебливо, разкривените й черти бяха допълнително обезформени от ярост и страх. Ханис Арк забеляза, че въпреки яростта, въпреки колебанието тя все пак му се подчини.

Колко бе приятно да види, че започва да проявява повече уважение.

— Никога повече не ме заплашвай. — Тонът му бе леден. — Ясно ли е!

Онази погледна отсечената си китка, която продължаваше да лежи забодена за писалището.

— Яссссно — изсъска.

— А сега ми отговори на въпроса. Господарката ти изпълни ли задачата?

— Тя наблюдава онази, която искаш да бъде наблюдавана. И все още чака призованата. Хрътките са по петите на другия и ще й го доведат. — Вдигна оцелялата си ръка и го посочи. — Пипне ли го, задачата й ще бъде изпълнена и ще приключи с теб.

— Тя живее на моя територия и ще прави точно каквото й заповядам, когато й заповядам, в противен случай ще изгуби протекцията ми.

— Джит няма нужда от твоята протекция.

— Без моята протекция Кхарга не би била онзи безопасен рай от получовеците. Тя ще се превърне в месо за гозбата им. Както и всички вие.

Фамулусът застина за миг, докато изучаваше очите му.

— Получовеците ли? Получовеци няма. Това са само прашасали легенди от стари времена.

— О, получовеците съществуват, не знаеш ли, че правят изключителни оръжия? Оръжия, които могат да се използват срещу мъртвите. — Той изви вежда. — Как мислиш, кой изработи този нож, с който те приковах към писалището?

Мрачният поглед на фамулуса се спусна към ножа, който пробиваше разчленената й ръка, преди накрая да го изгледа с убийствен поглед. Този път се позамисли, преди да заговори, и реши да премине в защита.

— Получовеците не са заплаха за нашата господарка. Дори да съществуват, си остават заключени отвъд Северната стена, както е от хиляди години.

Ханис Арк се подсмихна.

— Вече не.

Фамулусът изви горната си устна в злобна гримаса.

— Поредната лъжа. Получовеците не могат да преминат Северната стена.

— Не е и нужно. Ходих оттатък Стената и се разхождах сред тях, разговаряхме. Те ме слушаха и в крайна сметка избраха да ми се кланят като на суверен. В замяна аз им отворих портите. Сега ловуват из Печалните територии… но само там, където аз им кажа, че е позволено, и преследват тогова, когото аз реша.

Онази го измери с поглед.

— Правиш грешка, като си мислиш, че можеш да контролираш получовеците.

— Джит е тази, която трябва да се притеснява да не допуска грешки.

— Джит може да се грижи за себе си — изсъска фамулусът. — Не й е нужна твоята закрила, нито пък на нас. Получовеците не биха дръзнали да дойдат в Кхарга. Те се страхуват от Джит, както се страхуват от Стената. Няма да посмеят.

Останалите шест се приплъзнаха по-близо до другарката си, за да потвърдят думите й.

— Ходили ли сте отвъд Северната стена? — Ханис Арк знаеше, че не са. Стената действаше в двете посоки — така бе от хиляди години. — Не знаеш нищо за това, от което се страхуват и от което не се страхуват. Не прави грешката да си мислиш, че знаеш.

Ханис Арк освободи ятагана от плота на масата и посочи с него.

— Те не ловуват в Кхарга само защото аз съм ги предупредил да не стъпват там. Позволя ли им, тутакси ще плъпнат… особено ако им предложа разфасованите ви трупове за казаните им.

Седемте едновременно отстъпиха и проявиха достатъчно разум да замълчат.

— Всички вие, включително Бръшлянената дева, както и населението на Печалните територии, както и получовеците отвъд Северната стена, сте мои поданици. Всички вие живеете под мое управление. Всички вие ми дължите своята вярност, ако искате да се възползвате от привилегиите, които получавате в замяна.

Любопитството на една от тях надви предпазливостта й.

— Какви привилегии?

Ханис Арк изви глава на една страна.

— Ами, привилегията да ви бъде позволено да живеете, разбира се.

Никоя от седемте не го попита какво има предвид.

— Предайте на Джит, че е в неин интерес да прави каквото й е казано. Предайте й думите ми. Предайте й, че е в неин интерес да се погрижи фамулусите й да проявяват подобаващо уважение към нейния владетел, в противен случай няма да ви останат ръце, с които да я храните.

Всички се отдръпнаха още малко, страхът по лицата им бе видим.

Завъртяха се рязко, готови да се отдалечат.

— Заповедите ви ще бъдат изпълнени, господин епископ — рече безръката. — Ще предадем вашите думи на господарката.

— И добре ще направите.

Ханис Арк проследи с поглед как се извиват като струйка дим и изчезват в цепнатините около масивната врата. На излизане, както Мохлер преди това, се постараха да не срещат погледа на жената, застанала на пост край входа.

Яростта на Ханис Арк продължаваше да кипи. Той щеше да оправи неправдите. Духът на баща му щеше да наблюдава от нишата си в подземния свят, докато синът най-накрая въздаде мъстта си над династията Рал.

Това бе събуждането на новия ден в Д’Хара — не само в буквалния смисъл. Наближаваше краят на вековния мрак под игото на Рал.

Ричард Рал скоро щеше да загуби властта. Щеше да загуби всичко. Ханис Арк щеше да се погрижи за това. И тогава скованият от страх народ щеше да се сдобие с нов водач.

Най-сетне щеше да има справедливост.

Ханис Арк освободи ножа си от плота на писалището, заедно с острието се вдигна и вече отпуснатата отрязана китка. Той я поднесе към жената на прага и тя пристъпи към писалището.

— Би ли изхвърлила това?

Докато онази посягаше да вземе ножа, той дръпна ръката си обратно.

— Не, имам по-добра идея. Постави я във витрина тук, така че посетителите да могат да я виждат.

Жената в червена кожена униформа се усмихна мрачно.

— Разбира се, Господарю Арк.


Тридесет и осма глава

РИЧАРД СЕ ПРОЗЯ. Вдигна глава от сложния превод, с който се бореше, и видя Зед да крачи към него през библиотеката. През високите прозорци над главата му зората бе започнала да розовее и разкриваше ясно небе.

Необичайната пролетна буря приключи, но по всичко личеше, че ще се окаже само предвестник на по-сериозни проблеми. За Ричард нямаше съмнение, че предстоят неприятности, само дето не можеше да предположи от какво естество са. Обземаше го онова познато чувство на безпокойство, че не е наясно какво на практика се случва.

Всичките тези неща — от момчето на пазара до бурята, през необичайните смъртни случаи, до странно звучащите пророчества и внезапно заработилата след хилядолетия в неизвестност машина — бяха твърде фрапиращи съвпадения. А съвпаденията винаги го изправяха на нокти. Най-много го притесняваше машината която откриха — нещо му подсказваше, че именно тя стои в основата на проблемите.

Преводите от металните лентички само потвърждаваха подозренията му. След като установи, че всичко в книгата е наопаки, работата по превода, макар да бе еднообразна и скучна, потръгна. Колкото повече научаваше от тези преводи, толкова повече нарастваше тревогата му.

Докато дядо му прекосяваше библиотеката, Ричард забеляза, че Зед не крачи с обичайната си динамичност. За момент видя в него най-обикновен старец — един уморен стар човек. Вгледа се в бръчките по лицето на Зед и разбра, че магьосникът също е разтревожен и мисли за неприятностите, които ги бяха сполетели. От преливащото от ентусиазъм и някак детско изражение на Зед не бе останала и следа. Това повече от всякакви думи за Ричард бе залог за сериозността на ситуацията. Както и преводът на символите, изписани върху лентичките.

Ричард похлупи книгата с длан, за да не се обръщат страниците, когато с периферното си зрение мярна онова, което търсеше.

— Ето го първия — извика на Бердин и посочи компонента на страницата. — Това търсех. Как се превежда?

Бердин погледна и прочете обяснението на високо Д’Харански.

— Свързано е с падането.

Ричард вече бе започнал да схваща езика на Сътворението и знаеше значението на доста от символите. Просто искаше да потвърди най-ужасните си страхове. Бердин му помогна.

— Това е последният символ, така че…

— Така че прекратява действието на обекта — довърши изречението му Бердин едва чуто. Тя все още не бе разбрала онова, което знаеше Ричард. Докато изписваше думите, прокара език по устните си, после запрелиства книгата.

— Трябва ми обектът.

Ричард посочи металната лентичка.

— Ето го. Ако е обърнат, значи това е частта, която търсим.

Зед се закова пред масата и присви очи към листа, върху който пишеше тя.

— Какво си написала тук?

— Превода от езика на Сътворението на написаното върху онази лентичка — обясни Ричард. — Как е Калан? Успя ли да излекуваш ръката й?

— Нали съм магьосник! — Той посочи листа пред Бердин. — Значи разбрахте как функционира книгата? Символите в нея?

— Да — кимна Ричард. — Всъщност е доста забележително. Символите са изключително добре измислена и компактна форма на език. Нещо, за което на нас са ни нужни изречения и дори цели абзаци, може да бъде изразено на езика на Сътворението в един кратичък ред символи. Нужни са само няколко елемента, съчетани по правилния начин, и ето ти цяла история или огромно количество информация. Способността на този език да предава смисъл е изключителна, освен това е много компактен.

Ричард отдавна се бе научил да борави със символи. Разбираше езика им, начина на изобразяване на нещата, знаеше как функционират при заклинанията. Оказваше се, че много от символите, с които вече боравеше, произхождат от езика на Сътворението. Без да го знае, той отдавна се бе научил да ползва този език.

След като веднъж започна да използва книгата и да превежда символите, в един момент през нощта всичко си дойде на мястото и той започна да разполага вече известни му неща в този нов език, знаеше как да използва познанието си, за да интерпретира употребените от машината символи. Беше като да отвори врата, за чието съществуване не подозира. В миг на просветление нещата, които вече знаеше, си дойдоха на мястото и той започна да разбира този нов език.

Бе започнал да осъзнава, че е по-скоро като научаване на нов диалект на познат му език. В резултат на това бе започнал бързо да схваща принципите му. Вече не му беше нужна книгата „Регула“, за да разбира символите.

Зед взе лентичката, за да я огледа отново, сякаш би могъл по някакъв вълшебен начин изведнъж да я разгадае. Не стана точно така.

— Ами, след като се е получило, какво пише тук?

Ричард посочи с опакото на писалката.

— Специално на тази пише: „Покривът ще се срине.“

Зед свъси чело.

— Искаш да кажеш, като в пророчеството, което спомена? Онова от сляпата жена? Онази Сабела, която си срещнал във фоайето?

— Именно.

— След предупреждението за тъмнината в Двореца, което получи от момчето долу на пазара?

— Да, точно — кимна Ричард.

— Момчето, което ти се беше сторило, че бълнува.

— Тогава ни се стори, че бълнува, да, но може би не сме били прави. След неговото предупреждение получих предсказанието на възрастната жена, което се оказа същото, казано ми по-късно от Лорета и от машината. Момчето каза нещо друго, но тогава възприех и него като бълнуване на трескав. Думите му бяха: „Той ще ме намери, знам, че ще ме намери.“

— Да, наистина звучи като бълнуване на човек с треска.

Ричард взе друга лентичка.

— Тази се намираше най-долу в купчината, която намерихме до машината. Което означава, че е била първата, появила се, откакто машината се е събудила там долу, в тъмното. Когато я преведохме, едва повярвах на очите си. На нея пише: „Той ще ме намери.“

Зед направи знак към лентичката, която държеше Ричард.

— Искаш да кажеш, че машината е предрекла, че ще я намериш?

Ричард сви рамене.

— Знам ли…

— Сигурен ли си, че си превел изречението точно?

Ричард погледна към вратата и видя към тях да крачи Натан.

Той също изглеждаше сериозен и мрачен.

— Сега, след като разполагам с нужния ми ключ — да — отвърна Ричард. — Няма никакво съмнение. Всичко се нарежда идеално. — Ричард се пресегна и взе трета метална лентичка. — Ето тази, върху която бях разпознал символа за огън, се оказва, че се превежда прекрасно през високо Д’Харански. И означава точно това — огън.

— Какво за огън? — попита Натан още преди да е спрял.

Зед взе лентичката от ръцете на Ричард и я показа на Натан.

— Преводът потвърдил подозренията на Ричард. Наистина означава огън и нищо друго.

В далечния край на библиотеката Ричард забеляза Лорета, която беше помъкнала огромен наръч от предсказанията си. Щеше да е доста трудоемко да пренесат всичките й камари с листове от стаята й в библиотеката. Ричард с облекчение видя, че цялата тази хартия вече е на път да намери по-сигурно убежище.

— Огън — намръщи се Натан.

— Да, точно така — каза Ричард. — На друга пише: „Той ще ме намери.“ Същите думи, които ми каза болното момче на пазара. На трета пък пише онова, което ми казаха Лорета и сляпата жена, Сабела — че покривът ще се срине.

Натан забоде юмрук в хълбока си.

— Може да се каже, че съм тук във връзка със Сабела.

— Така ли? Какво за нея?

— Създава проблеми. Част от гостите отишли при нея, за да чуят пророчествата й. Продължават да настояват да разберат какво ще им донесе бъдещето.

Ричард въздъхна.

— О, страхотно. И какво им казва тя?

— Огън — отрони Натан.

— Моля?

— Огън. Това била единствената дума, която произнесла. Онези се върнали при другите и им казали. И сега всички са в паника и очакват в Двореца да избухне пожар. Неколцина от онези, които спели, преди малко изхвърчаха от стаите си по нощници, изпаднали в ужас, защото сънували пожари.

— Любопитно — промърмори Зед и потърка брадичката си.

Ричард мярна Лорета, която крачеше забързано към тях.

— Господарю Рал! Господарю Рал! — викаше тя, размахвайки лист хартия. — Ето те! Толкова се радвам, че те намерих.

Ричард се надигна, когато тя, останала без дъх, спря до него.

— Какво има?

Тя вдигна длан на гърдите си, докато дишането й се поуспокои. После му подаде листа.

— Имам ново пророчество за теб. Записах го както винаги. Щях да го сложа при другите на сигурно място, докато те видя, но ето те тук.

Ричард погледна листа. На него беше написана една-единствена дума: ОГЪН.

— Какво пише? — попита Зед.

Ричард му подаде листа. Челото на магьосника се сбърчи, докато очите му се взираха в единствената дума.

— Имаш ли някакво предположение какво би могло да означава? — попита Ричард жената, докато подаваше листа на Натан.

Онази поклати глава.

Високият Пророк огледа внимателно самотната дума, после вдигна глава.

— Точно като Сабела.

— Ти как мислиш? — обърна се Зед към Ричард. — Някаква идея?

Ричард въздъхна.

— Боя се, че…

Внезапно прозрение го накара да спре насред изречението.

Хвърли писалката на масата и хукна към изхода.

— Хайде! — извика през рамо. — Знам какво означава! Знам къде е пожарът!

Зед, Натан и Бердин се спуснаха подире му. Дори Лорета се завтече да ги догони.


Тридесет и девета глава

ДОКАТО ТИЧАШЕ по сервизния коридор, Ричард надуши дима. Тази позната миризма, тъй характерна за всеки един бивак, винаги му бе вдъхвала усещане за топлина и закрила, но в сградата на Двореца тя вещаеше ужасни неща. Зави зад последния ъгъл и видя димът да бълва на гъсти черни облаци изпод една врата в дъното на коридора.

Бердин го сграбчи за ръкава, за да не му позволи да избърза пред нея. Каквато и опасност да се зададеше, Морещиците винаги правеха всичко възможно да стоят плътно до Господаря Рал. При поява на заплаха за живота му Бердин тутакси губеше приветливия си вид и се превръщаше в непоколебимата строга Морещица, готова да се справи с всеки риск. Докато тичаше, въртеше Агиела в юмрука си, сякаш за да си вдъхне повече увереност, че й е подръка.

От другата страна на плътната димна завеса Ричард успя да различи втурналите се към мястото гвардейци. Някои от тях бяха понесли кофи. По дъсчения под се изливаше вода. Няколко жени, събудени от врявата в този ранен час, бяха наизлезли пред вратите, стиснали нощници пред устата си, за да се предпазят от задушливия дим, докато покрай тях тичаха войници.

— Какво става? — появи се иззад ъгъла Натан. Зед беше плътно след него.

Ричард посочи.

— Стаята на Лорета гори.

Лорета се закова на място, останала без дъх. От тичането лицето й бе пламнало, а косата й стърчеше във всички посоки.

— Стаята ми! — Тя преглътна в опит да вдиша достатъчно въздух. Дланите й притиснаха слепоочията. — Пророчествата ми!

Войниците с кофите изритаха вратата. Черният дим, наблъскан с искрици и горящи парчета хартия, се шмугна навън в коридора и отлетя към тавана. Огнените езици заоблизваха стените. Войниците плиснаха вода през вратата. Предвид количеството дим и горещината Ричард не вярваше няколко кофи вода да помогнат за потушаването на стихията.

Като видя как войниците изливат вода в стаята й, Лорета изпищя. Разблъска Зед и Натан.

— Не! Ще ми съсипете пророчествата!

Ричард знаеше, че е твърде късно да се тревожи за това. А и водата не представляваше сериозна заплаха за пророчествата й. Стисна Лорета за ръката и я дръпна да спре. Знаеше, че ако зависи от нея, тя би изтичала в горящата стая, за да се опита да спаси безценните си пророчества. При този гъст дим и както се беше задъхала, щеше да загине за броени секунди.

Горещината, дори от разстояние, бе непоносима. Ричард с облекчение огледа каменните коридори — Дворецът бе изграден предимно от камък. Все пак имаше и дърво — подовете, гредите над главите им. Трябваше да се погрижат да потушат пожара възможно най-скоро.

Притекоха се още войници с още кофи вода. Тичаха към вратата, извърнали глави, за да се предпазят от жегата, и изливаха водата в стаята. Разбеснелите се жежки пламъци се опълчваха дръзко на водния враг. Както Ричард си бе помислил, усилията на огнеборците се оказваха безнадеждно неефективни.

Зед също го знаеше. Притича покрай Ричард и като се шмугна под разстилащия се из целия коридор черен дим, продължи нататък към адските порти.

С едната си ръка разбута събралите се там войници, а другата простря към напиращите отвътре пламъци и дим. Ричард видя как въздухът пред дланта на дядо му затрепери и димът започна да се връща обратно в помещението, но отвътре напираха нови и нови талази пушек, които още не бяха готови да се предадат. Горещината принуди Зед да отстъпи.

— По дяволите! Това място отслабва магията ми.

Натан най-сетне настигна Зед и на свой ред вдигна длани срещу напиращия отвътре дим, като добави и своята дарба в борбата срещу стихията. Въздухът потрепери още веднъж и този път пушекът като че ли се поукроти, а пламъците покорно се прибраха в стаята. Най-сетне извиращият през прага пушек бе победен и в коридора остана да се носи черна смрадлива мъгла.

Натан беше от династията Рал. Магията на Двореца не намаляваше неговата дарба. Той пристъпи по-близо, като за пореден път простря длани напред към прага. Докато удържаше Лорета, Ричард наблюдаваше как Натан започва постепенно да върти длани, като запечатва стаята и задушава огъня в зародиш. След няколко напрегнати минути пожарът стихна и Пророкът изплете мрежа, която да охлади останките от дома на Лорета.

Щом Натан влезе в стаята, за да се увери, че всичко е наред, Ричард позволи на Лорета да го последва. Разплакана и съкрушена, тя влезе след Натан.

Разпери отчаяно ръце.

— Пророчествата ми! Скъпи Създателю! Пророчествата ми са унищожени!

Ричард се убеди, че жената е права. Тук-там по ъглите като че ли бяха останали купчини, които не изглеждаха напълно съсипани, но всичко беше покрито със сажди и разпиляно в пълен хаос.

Лорета се строполи на колене и загреба с шепи безполезната влажна пепел.

— Унищожени са — захлипа тя.

Ричард сложи ръка на рамото й.

— Ще запишеш нови, Лорета. Можеш да използваш библиотеката, за да записваш новите си пророчества.

Тя кимна разсеяно. Той се съмняваше, че го е чула.

Хората се бяха събрали навън в коридора, за да гледат какво се случва. Много от тях покриваха носовете си, за да не дишат задушливата миризма.

Ричард разпозна доста от гостите, които по-рано бяха на приема. Всички изглеждаха мрачни. Огънят явно потвърждаваше пророчеството, което всички бяха чули същата сутрин. Като си мърмореха предупреждения един на друг, хората се разотидоха. Кара разцепи тълпата, все едно в коридора нямаше никого — очакваше всички да се отстраняват от пътя й, щом ги доближи. Така и ставаше. Никой не смееше да остане на пътя на Морещица, особено когато изглеждаше толкова ядосана като Кара. Последното, което хората тук биха желали, бе да привлекат върху себе си вниманието на Морещица.

— Добре ли си? — попита тя Ричард и получи кимане в отговор. — Чух, че имало проблем.

— Пророчествата на Лорета се запалиха — обясни той.

Сред тълпата Ричард забеляза Лудвиг Драйър, абата от провинция Фаджин. Лицето му бе придобило каменно изражение, докато оглеждаше случващото се. Накрая си проправи път през тълпата и се приближи до Ричард.

— Има ли пострадали? — попита.

— Не — отвърна Ричард. — Домът на Лорета е пълен с хартия. Нищо чудно, че избухна пожар.

Лудвиг погледна през вратата.

— Особено след като е предречено от пророчество.

— Кой го казва?

Абатът сви рамене.

— Ами, първо сляпата старица. Плюс още неколцина.

Ричард забеляза, че голяма част от хората в тълпата зад абата следят разговора им.

— Жената използваше жив огън в стаята си — извиси глас той. — Навсякъде беше пълно с листове. Лично я предупредих да премести всички хартии, преди да е избухнал пожар.

— Така или иначе, беше предречено от пророчество.

— Човекът е прав — обади се Лорета, щом излезе от стаята със сломено сърце. — Самата аз получих това пророчество. Записах го и го дадох на Господаря Рал — обясни тя на абата, докато триеше сълзите от бузите си. — Боя се, че вече всички знаем какво е означавало.

Абатът извърна смръщеното си лице към Ричард.

— Значи си получил опасно пророчество за пожар в Двореца и не си го споделил с никого от нас? Запазил си го за себе си?

— Току-що му го дадох и той хукна право насам — отговори Лорета, преди Ричард да си е отворил устата, като неволно го избави от задължението да обяснява сам. — Нямаше време да предупредим когото и да било, нито да направим нещо, за да спрем пожара навреме.

Абатът въздъхна притеснено.

— Все пак, Господарю Рал, няма да е зле да се отнасяш по-отговорно към пророчествата. Особено когато то може да има такива последствия и да е опасно за живота на други хора. Твоят дълг в крайна сметка е да закриляш поданиците на Д’Харанската империя. Ти си магия срещу магията и животът на всички нас зависи от теб. Пророчеството е магия, дадена ни от Създателя, и ти трябва да я приемаш на сериозно.

— Мисля, че Господарят Рал приема пророчеството най-сериозно — намеси се Натан и стрелна онзи с гневен поглед.

— Добре — отстъпи Лудвиг. — Добре. Така и трябва. — Зяпачите закимаха.

Кара завъртя Агиела в юмрука си. Насочи червеното оръжие към лицето на абата.

— Господарят Рал няма нужда да му казваш какви са отговорностите му, нито да следиш как ги изпълнява. Господарят Рал ни закриля.

Убийственият тон на Кара представляваше неприкрито предупреждение, че мъжът е прекрачил границата.

Накрая Лудвиг все пак се осмели да продължи.

— Мечът ти не може да те защити от пророчеството, Господарю Рал. Не може да защити никой от нас от бъдещето. Това, което ни защитава, е пророчеството. Именно затова Създателят е дарил човечеството с дарбата на пророчеството.

Гневният поглед на Ричард накара абата да потръпне и да сведе глава към земята.

— Достатъчно.

Лудвиг отстъпи колебливо назад и се поклони учтиво.

— Както заповядаш, Господарю Рал.

След като се бе отдалечил на безопасно разстояние, той се завъртя и си тръгна, последван от неколцина от другите гости.

— Позволи ми да го убия — изпрати го със смръщен поглед Кара.

— Нека аз — изсъска Бердин. — Малко тренировка ще ми е от полза.

Ричард също го изпрати с поглед.

— Де да беше толкова просто.

— О, ще стане съвсем просто — успокои го Бердин.

Ричард поклати глава, докато гледаше как тълпата се разпръсква.

— Убиването на хора не е начин да се поддържа мирът.

Кара явно беше съгласна с Бердин, но реши да смени темата.

— Бенджамин би искал да те види. Обещах му да те намеря и да те заведа в Градината на живота.


Четиридесета глава

ДОКАТО РИЧАРД МИНАВАШЕ МЕЖДУ ФЛАНГОВЕТЕ гвардейци и прекрачваше прага на Градината на живота, следван по петите от Зед, Натан и Кара, забеляза, че вече е издигнато скеле. По дъските най-отгоре сновяха работници. Някои изрязваха деформираната арматура, докато други се занимаваха с изработването на новата конструкция и стъклата, за да може покривът да бъде затворен.

Слънцето беше изгряло и помещението бе окъпано в светлина. Вътре патрулираха гвардейци от личната охрана на Господаря Рал, като не изпускаха от очи работниците горе на скелето и в същото време следяха изкъсо дупката в мрака долу.

Всичките тези хора в Градината на живота смущаваха Ричард. Той беше свикнал да намира лично убежище тук. Помисли си, че вероятно дедите му от поколения назад са използвали това място по същия начин — като параклис за усамотение, където, макар да бяха сътворявани някои от най-опасните магии, съществували някога, беше спокойно кътче, предлагащо тихо уединение.

Бенджамин, който разговаряше с един гвардеец, забеляза Ричард и се завтече към него. Работниците на скелето продължиха да работят, но не можеха да се въздържат да не хвърлят скришом погледи към Господаря Рал.

— Господарю Рал, добре ли си? — попита Бенджамин. — Чух, че имало пожар. Майката Изповедник също се тревожи.

— Добре съм. — Ричард посочи с пръст през рамо към дядо си и Пророка. — Добре, че Зед и Натан бяха там. Успяха да го потушат.

— Радвам се да го чуя.

Ричард се огледа.

— Къде е Калан?

Бенджамин посочи нащърбената дупка в пода.

— Долу е с Ничи, при машината са.

Ричард се насочи към стълбата, а Кара застана до Бенджамин.

— Казах на Господаря Рал, че искаш да го видиш.

Бенджамин направи крачка напред към Ричард.

— Да, вярно е. Получих информацията, която искаше, Господарю Рал.

Ричард спря пред стълбата, която водеше надолу към зейналата дупка.

— Имаш предвид, че си проучил докъде надолу стига машината ли?

Бенджамин кимна.

— Преди всичко ти се оказа прав. Онази чупка в библиотеката под нас е свързана с това нещо тук долу. Налага се стената да бъде закривена по този начин, за да заобиколи машината, която е от другата й страна.

От другата страна на стената с рафта, на който бяха намерили „Регула“. Пак се запита за местоположението на книгите в библиотеките. Никога не бе разбирал как са подредени. Може би защото знаеше за тях твърде малко.

Ричард хвана стълбата и пусна Зед и Натан пред себе си. Той ги последва, а накрая влязоха Кара и съпругът й. Щом слязоха от стълбата, се наложи да заобиколят по-едри отломки, след което продължиха надолу по спираловидната стълба. Като вървяха един подир друг, заслизаха към утробата на машината.

Притихналата стая под тях бе осветена от призрачната светлина на магическите кълба. Калан го посрещна с усмивка, очевидно си отдъхна, като видя, че е жив и здрав. Скръстила ръце и потънала в размисъл, Ничи изучаваше мълчаливо металната кутия и само стрелна новодошлите с бърз поглед. Ричард се зарадва да я види, защото знаеше, че с нея Калан е в безопасност.

— Май е тихо — каза Ричард.

— Мъртвешки тихо — потвърди Калан.

— Не е издала нито звук, нито пък се е появила странната светлина, за която спомена — отърси се от мислите си Ничи. — Потънала е в мълчание, както през всичките хиляди години досега.

Зед прокара кокалестите си пръсти по повърхността на машината, едва ли не със страх да я натисне повече, но, от друга страна, в невъзможност да се въздържи да я докосне.

— Двамата с Натан заварихме същото — ни дума, ни вопъл.

Не можеше да се каже, че Ричард е недоволен от тази новина. Нямаше нищо против тази чудесия да потъна в мълчание за още хиляда години.

— Как ти е ръката? — попита той Калан.

Тя я вдигна и я завъртя, за да му покаже. Там, където доскоро бе подуто и зачервено, се виждаше само бледа розова ивица.

Калан се усмихна към Зед.

— Въпреки трудностите, които има с дарбата си тук, в Двореца, Зед успя да я излекува. Забележително постижение бих казала.

Зед махна с ръка, притеснен от ласкателството.

— Не беше кой знае какво да излекуваш драскотина. Просто не ме карайте да върна нечия глава на раменете или друго по-сериозно нещо.

Ричард си отдъхна, след като видя, че Калан е добре. Една грижа по-малко. Пак насочи вниманието си към генерала.

— Успя ли да проследиш откъде минава това нещо през Двореца?

— С моя помощ — отговори Кара, като по примера на Зед прокара пръст по повърхността на машината, сякаш отправяйки предизвикателство към спящия звяр.

— Е, колко етажа надолу стига?

Генерал Мейферт премести тежестта си на другия крак.

— Боя се, че не мога да отговоря на този въпрос, Господарю Рал. Не успяхме да стигнем до основата. Все още не.

— Не спомена ли, че си намерил плановете на долните етажи.

— Така е, намерихме ги. И успяхме да установим, че машината минава през целия Дворец.

Малко е да се каже, че Ричард остана изненадан. Градината на живота беше почти най-високата точка на комплекса. Под нея имаше много етажи и нива.

— Чак до долу? Толкова ли е голяма?

— По-лошо, Ричард — отвърна с тревожен глас Калан.

— Боя се, че Майката Изповедник е права. След като се сдобихме с чертежите на сградата и видяхме как е устроена сърцевината на Двореца, слязохме в инспекционните тунели на основите под най-долния етаж. Пробихме малка дупка в една от стените на основата и зад нея намерихме солиден метал. — Бенджамин чукна с кокалчетата си металната кутия — Точно като това и точно като зад стената на библиотеката.

Ричард се беше вторачил в притихналата машина, осветена от сиянието на магическите сфери. Не изглеждаше чак толкова висока. Наведе се и надникна през прозорчето. Още предишния път успя да прецени, че отива много по-надълбоко, отколкото изглежда, много по-дълбоко от пода, върху който стояха.

— Ако минава през основите на Двореца и се врязва в платото, значи няма как да се каже докъде стига.

Никой не наруши неловкото мълчание. Ричард огледа мрачните им лица едно подир друго.

— Кажи му — подкани накрая Ничи.

— Хм… — въздъхна неловко Бенджамин, — истината е, че открихме още от машината по-надолу.

— По-надолу ли? Имаш предвид в коридорите, които минават през платото?

— Не съвсем — включи се Кара, явно недоволна от това колко бавно тече разговорът. — Продължихме да картографираме все по-надолу, докато установихме как машината минава през Двореца и как са разположени около нея стаите и стълбищата. Натан и Зед помогнаха при чертежите. Тази машина създава толкова сложна структура в Двореца, че през цялото време никой не е и подозирал, че зад стените на различните стаи и стълбища е скрито нещо толкова голямо.

— Винаги сме знаели, че Дворецът е построен във формата на заклинание. — Натан посочи над тях. — Градината на живота е централният възел на заклинанието, откъдето извира неговата сила.

Ричард се намръщи към Пророка.

— Значи допускаш, че поради естеството си Градината на живота крие машината в централния възел?

— В известен смисъл, но не точно — каза Натан. — Централният възел скрива наличието на машината просто заради местоположението й в централната част на заклинанието. За да работи заклинанието, централният възел не бива да бъде пробиван отстрани, нито отдолу, така че стълбите и коридорите долу са разположени в същата форма, която диктува заклинанието. Ето защо стаите и коридорите заобикалят машината. На практика те избягват пробиването на възела, но не избягват машината и не се опитват да я скрият.

Ричард потъна в размисъл, разсъждавайки над формата на заклинанието. То представляваше символ. Ричард познаваше мотивите в него. Знаеше как функционират — поне на теория.

— Разбира се — каза, разсъждавайки на глас. — Не можеш да пробиеш оста на формата. Мрежата на заклинанието не е двуизмерна, а триизмерна. Нещо долу ще наруши сливането на осите по същия начин, по който коридор, минаващ през центъра на Градината на живота, би нарушил нейното поле. — Той вдигна поглед към всички хора с дарбата, които го гледаха втренчено.

— Централната част на заклинанието е заобиколена от стаи и коридори от долу, за да бъде защитен възелът.

— Точно така — каза Ничи. — И зад тези стени се намира машината.

Удивителните заключения започваха да се избистрят в главата му.

— Това сливане на осите в заклинанието се подхранва отдолу. — Прозрението го свари неподготвен. — Поради тази причина коридорите и стълбите, които се изкачват в Двореца до този централен възел през платото отдолу, се вият спираловидно нагоре.

— Да, така е — потвърди Кара. — Стълбите и коридорите се вият по спирала нагоре, точно както стаите в двореца под нас. Това на практика ни улесни много в съставянето на чертежа. Височината може да е голяма, но основният спираловиден модел е прост, стига веднъж да разберете как функционира.

Ричард не можеше да си представи една Морещица да нарича магията нещо просто или да разбира начина й на действие. Огледа присъстващите един подир друг.

— Нима искаш да кажеш, че машината изминава целия път до центъра на тази спирала и нагоре през платото?

— По-лошо — призна Кара. — След като започнахме да правим чертежа, с помощта на Натан и Зед, които ни показваха как точно изглежда заклинанието, успяхме да слезем надолу през Двореца и да открием централната шахта на този възел. В централната област се намира машината. Това ни позволи да направим чертежа, минавайки през платото.

— Но не сте пробивали платото, за да видите дали машината се намира вътре? Така че не сте сигурни, че стига толкова навътре?

— Не се наложи — обади се Бенджамин.

Кара скръсти ръце.

— Изпратих Найда с още няколко Морещици, като им дадохме изготвената от нас карта, за да съпроводят Бенджамин долу в катакомбите. Разбира се, същият модел се оказа валиден и за тунелите там. Те са защитени по същия начин, както и Дворецът над нас.

Ричард кимна.

— Така и би трябвало, защото подхранват оста на заклинанието — полето, което представлява Градината на живота. Заклинанието трябва да е непокътнато. Не можеш да го пробиеш от долу, иначе цялата работа няма да функционира.

— Ами, там долу, в най-долните нива на катакомбите, в ядрото на онези тунели — именно там изкопахме дупка за инспекция. — Бенджамин почука притихналата машина. — И ударихме на метал.

На Ричард му се зави свят, като си представи какво би могло да означава това. Машината, която се издигаше през Двореца и стигаше нагоре току до Градината на живота, пробиваше цялото плато, издигайки се от равнината Азрит далеч в подножието му.


Четиридесет и първа глава

РИЧАРД ИЗОБЩО НЕ МОЖЕШЕ ДА СИ ПРЕДСТАВИ какво би могло да означава това — каква е тази машина, кой я е направил и защо е била запечатана толкова хилядолетия.

И още по-страшно — защо изведнъж се бе събудила от дългия си сън.

Предполагаше, че каквато и да е била целта на машината, е твърде вероятно да е излязла от употреба и каквато е голяма, може да е създавала повече проблеми, та да не си е струвало да се разглобява и просто е била зазидана и забравена.

Да, допускаше, че машината е запечатана, защото е създавала проблеми. Но това не обясняваше защо се е върнала към живот.

Тъй като засега не можеше да отговори на нито един от тези въпроси, Ричард се обърна към дядо си.

— Е, какво успя да научиш за природата на тази машина?

Зед явно губеше търпение и се огледа смутено. Преди да отговори, погледна Натан и Ничи.

— Боя се, че нищо.

Не това бе очаквал да чуе Ричард, най-малко пък от Зед.

— Нищо ли? Съвсем нищо? Все нещо си съумял да разбереш.

— Не, съжалявам.

Ричард разпери ръце в безсилие.

— Но нали това чудо си служи с магия. Не можеш ли поне да кажеш нещо за магията, която използва?

— Ти така си мислиш — постави ръка върху машината Зед. — Така и не регистрирахме наличие на магия. Машината се оказа мъртва като гроба, в който е положена. Доколкото можем да преценим, представлява просто бездейна купчина чаркове, лостове, зъбчати колела и валове. Погледнахме вътре докъдето можахме, но така и не разбрахме нищо полезно. Всички чаркове като че ли са направени от най-обикновен метал, макар и да са доста сложно изработени.

Ричард прокара пръсти назад през косата си.

— В такъв случай какво е задействало машината първия път?

Зед сви рамене.

— Пробвахме каквото се сетим, за да я накараме да заработи пак, да реагира, да направи каквото и да било, но уви. Пуснахме магически нишки, използвахме заклинания за анализ и изпращахме тестови магии, но така и не доведоха до нищо.

— Да не би да е просто защото Дворецът ограничава силата ти — предположи Ричард.

— Аз все пак съм Рал, със силата ми тук всичко е наред — отвърна Натан, докато прокарваше длан по машината, — но с това нещо силата ми се оказа точно толкова безполезна, колкото и тази на Зед.

Ричард се обърна към Ничи. Тя имаше по-различни способности от Зед или Натан. Владееше субстрактивната магия. Ричард се надяваше, че уникалната й дарба навярно би могла да долови нюанси на магията, недостъпни за Зед и Натан.

— Все би трябвало да можеш да кажеш нещо за нея.

Още преди той да е довършил изречението си, тя вече клатеше глава.

— Точно така е, както казва Зед. Никой не успя да усети никаква магия — включително аз. Калан ми каза какво е станало, когато сте открили машината. Цепнатината, където сте намерили металните лентички със символите по тях, е празна. Оттогава насетне машината не е произвела нито звук.

Ричард въздъхна отчаяно.

— Но как ги прави всичките тези неща?

Ничи отпусна скръстените си ръце и се протегна към машината.

— Какво прави? Откакто ти беше долу при нея последния път, не е помръднало нито колелце, не сме видели нито лъч светлина. Стои си безмълвна и неподвижна, както е стояла вече хиляди години.

— Но всичките тези чаркове вътре в нея се движеха и въртяха, облени в особена светлина с оранжеви оттенъци.

— И аз го видях — намеси се Калан. — Не може и двамата да сме си го въобразили.

— Не казваме, че сте си го въобразили — вдигна ръка от машината Зед и въздъхна. — А само че лично ние не видяхме нищо от нещата, които описвате. Ако не се събуди пак, няма да разберем какво точно се е случило.

Всъщност Ричард изпита облекчение, че машината е потънала в мълчание. Това означаваше, че имат един проблем по-малко за решаване. И без това все още си стоеше неразрешен въпросът с пророчеството.

Ричард отпусна длан върху равната метална повърхност.

Щом докосна машината, земята потрепери с тътена на внезапната сила на рязко задействани огромни машинни части.

С глухо тупване, разтресло земята, от центъра на машината се изстреля лъч светлина, досущ светкавица в мрака, и на тавана се появи символът — същият като предния път, същият, който бе изобразен отстрани на машината и в книгата „Регула“. Заедно с въртенето на масивните чаркове вътре се въртеше и емблемата, изписана със светлина на тавана.

Зед и Натан се спуснаха към машината и се наведоха да надникнат през процепа.

Зед посочи, надниквайки грохота и дрънченето на взаимодействащите си един с друг механизми.

— Гледай! През механизма се придвижва метална ивица, точно както го описа Ричард.

Ничи постави длани върху машината, като очевидно се опитваше да усети силата й.

Отскочи рязко назад, очевидно пронизана от болка.

— Има магически щит — каза тя, докато разтъркваше наранените си лакти и рамене.

Зед предпазливо докосна машината с една ръка, за да пробва, но по-лекичко, не като Ничи. И той се дръпна тутакси. Разтърси ръка, сякаш бе докоснал огън.

— По дяволите, права е.

— Гледайте — посочи през прозорчето Натан, като внимаваше да не се докосва до машината. — Металната лентичка се движи през светлинния лъч.

Всички чакаха безмълвно, докато Натан и Зед се взираха през прозорчето. Ричард виждаше как по лицата им пробягват лъчи светлина и части от символи.

Металната ивица се пъхна в процепа.

Ричард сграбчи Зед за китката.

— Внимавай, ще е горещо.

Зед облиза пръстите си и дръпна металната лентичка от процепа, после бързо я пусна върху машината.

Ясно се виждаха прясно издълбаните в метала емблеми. От тях продължаваха да се извиват струйки дим. Той подбутна лентичката, за да я огледа по-добре.

— Някаква идея какво пише тук? — попита Натан.

Ричард кимна, докато оглеждаше съчетанието от символи.

— Да, пише следното: „Пешката взема царица.“

— Както преди — каза Калан.

— Боя се, че…

— Вижте — посочи прозорчето Ничи, — започва да прави друга.

Още щом лентичката се пъхна в процепа, Ричард я сграбчи и обърна нагорещената плоскост върху машината.

Като видя написаното, зяпна.

Калан забеляза реакцията му и вдигна ръка на рамото му.

— Какво има, Ричард?

— Какво става? — попита и Зед. — Кажи какво пише?

Най-накрая Ричард откъсна поглед от лентичката и погледна дядо си, след това и останалите.

— Това, което пише, не бива да напуска тази стая. Ясно ли е?

Обработка The LasT Survivors: Daenerys; sqnka


Четиридесет и втора глава

В ОТГОВОР НА ТИХОТО МУ ПОЧУКВАНЕ вратата се открехна.

— Абате… — Тя отвори масивната, богато орнаментирана врата до края. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш.

Лудвиг свали тюбетейката си и сведе почтително глава.

— Нима бих могъл да устоя на поканата на най-красивата кралица в Двореца?

Сдържаната й усмивка придоби властност. Думите на абата бяха прекомерно ласкателни и тя го усети. Въпреки това й доставиха удоволствие.

Обърна му гръб и го поведе към разточителния си апартамент, като от време на време поглеждаше през рамо, за да види дали той я следва. Върху дивани със сребриста дамаска бяха подредени цветни възглавнички. В уютен ъгъл от едната страна бяха подредени ниски масички и бюро с еднакви плотове от грапав орех. Двойни врати в дъното отвеждаха към тераса с гледка към ръба на платото и потъналата в мрак по това време равнина Азрит.

Обстановката, сгушена в меката светлина на свещи, бе подходяща за кралица, но колкото и луксозни да бяха тези покои, те не превъзхождаха с нищо неговите. Предпочете да не й го казва.

— Заповядай, абате, седни. — Тя се плъзна по красивия орнаментиран килим и се настани на един от диваните.

— Моля, наричайте ме Лудвиг.

Тя пак хвърли поглед през рамо и за пореден път му се усмихна сдържано.

— Нека бъде Лудвиг тогава.

Кестенявата й коса бе прихваната на кок отгоре на главата, придържана от украсен със скъпоценни камъни гребен. От всяко ухо висеше по една халка. Елегантната й шия беше безукорно гладка.

Тя приседна на възглавниците. Цепката отпред на дългата й рокля се разтвори достатъчно, за да се видят събраните й колене, докато тя се пресегна напред към една гарафа вино.

— Защо искахте да ме видите, кралице Орнета?

Тя потупа мястото до себе си, за да го покани да седне.

— След като ще те наричам Лудвиг, значи ти ще трябва да ме наричаш Орнета.

Той се настани, като внимаваше да е на почтително разстояние от нея.

— Както желаеш, Орнета.

Тя наля в две чаши червено вино и му подаде едната.

— Кралица, която сервира вино?

— Освободих прислугата — усмихна му се. — Опасявам се, че сме съвсем сами.

Чукна чашата си в неговата.

— За бъдещето и нашето познание за него — вдигна тост тя.

Той я изчака да отпие първа и на свой ред долепи чашата до устните си. Разбираше от качествено вино и не остана разочарован.

— Интересен избор на наздравица, длъжен съм да призная.

— Попита ме защо искам да те видя. Наздравицата крие отговора. Исках да те видя заради пророчеството.

Лудвиг отпи по-голяма глътка.

— Какво за него? — попита накрая, като се постара тонът му да остане невинно озадачен.

Тя помаха небрежно с ръка.

— Мисля, че пророчеството е важно.

Той кимна.

— И аз останах с подобно впечатление по време на онзи обяд при Майката Изповедник, когато тя заплаши да ни обезглави, задето настояваме да узнаем повече за него. Ти беше направо забележителна, как само се изправи насреща й. Никой не може да те обвини, че в крайна сметка отстъпи пред тази смъртна опасност.

Тя се усмихна, като този път демонстрира по-малко свенливост и повече лукавство.

— Престорена опасност бих казала.

— Нима? — Лудвиг се наведе напред. — Подозираш, че е било постановка?

Орнета сви рамене.

— По онова време със сигурност не мислех така. Мисля, че се бях потопила изцяло в настоящето, в емоцията — заедно с всички останали.

— Беше си страшничко, няма две мнения. — Той отпи пак. — Е, сега защо си на друго мнение?

Кралицата не бързаше с отговора.

— Познавам отдавна Майката Изповедник. Не, нямам предвид в личен план, но все пак съм от Средната земя. Преди войната, преди сформирането на Д’Харанската империя Средната земя се управляваше от Централен съвет, начело на който стоеше Майката Изповедник, така че съм имала вземане-даване с нея. Никога не съм оставала с впечатлението, че е импулсивна и неуравновесена, нито склонна към жестокост. Твърда — да. Отмъстителна — не.

— Значи смяташ, че не й е в природата да реагира така?

— Определено. Войната се проточи доста дълго. Лично съм се убедила в абсолютната й безкомпромисност към врага. Всяка нощ изпращаше началника на специалните части капитан Зимер да прерязва гърлата на вражеските войници, докато спят. На сутринта неизменно искаше да види нанизите уши, които е събрал.

Лудвиг повдигна вежди, като се опита да си придаде поне донякъде ужасен вид.

— Но нито веднъж не съм я виждала да проявява жестокост към своите, към невинните, към добрите хора. Напротив, рискувала е живота си, за да спаси непознато дете. Мисля, че обезглавяването на гостите би било доста агресивен урок за народите, които управлява. Това просто не й е в характера, освен ако няма основателна причина.

Лудвиг въздъхна шумно.

— Познаваш я по-добре от мен. Ще приема, че си права.

— Интересува ме какво я е накарало да предприеме тези крайни мерки?

— Какво имаш предвид?

— Представлението беше наистина доста крайно и напълно убедително… поне докато не се замислих. Мисля, че го е направила, защото двамата с Господаря Рал крият нещо от нас.

Лудвиг смръщи чело.

— Крият ли? Какво?

— Пророчество.

Той предпочете да отпие, вместо да говори, за да я остави да изложи теорията си.

— Повиках те тук, защото чух, че се занимаваш с пророчества.

Той се усмихна.

— Да, би могло да се каже.

— В такъв случай пророчеството явно е уважавано в родината ти.

— Провинция Фаджин. Аз съм от там. Епископът…

— Епископът ли?

— Ханис Арк. Епископ Ханис Арк е владетелят на провинция Фаджин.

— И той вярва в значимостта на пророчествата?

Лудвиг се приплъзна лекичко към нея на дивана и наведе глава за повече поверителност.

— Разбира се. Както и всички ние. Аз събирам пророчества, които му нося, за да могат да му помагат в управлението на страната.

— Както би трябвало да правят Господарят Рал и Майката Изповедник.

Той сви рамене.

— И аз така мисля.

Тя му наля още вино.

— И аз.

— Ти си мъдър владетел, Орнета.

Беше неин ред да въздъхне.

— Достатъчна проява на мъдрост е да се признае, че пророчеството е важно.

Тя отпусна ръка над китката му.

— Голяма отговорност е да се управлява цял народ. Понякога пророчеството може да се окаже самотно вярване.

— Много съжалявам да го чуя — имам предвид, човек да се окаже сам във вярата си в пророчеството. Значи си нямате крал?

Тя поклати глава.

— Не. Откак се възкачих на трона, преди да навърша трийсет, след като дълги години се готвих за тази чест, единственият ми спътник е дългът. Трудно намирам време за себе си, няма кога да търся партньорството на човек, който споделя моите вярвания.

— Колко жалко. Мисля, че Създателят ни е дал способността да изпитваме съчувствие неслучайно, също както ни е дал пророчеството.

Тя сбърчи чело.

— Да, дочух част от нещата, които сподели с останалите — че твоят народ вярва, че пророчеството е свързано със Създателя, но при все това не се кланяте на Създателя. Прелюбопитно противоречие.

Лудвиг отпи, за да си даде време да си събере мислите.

— Хм, разговаряла ли си някога със Създателя?

Тя прихна, като опря пръсти в бюста си.

— Аз ли? Не. Никога не е благоволявал да отдели частичка от скъпоценното си време, за да разговаря с мен.

— Именно.

Смехът й секна.

— Именно?

— Да. Създателят е създал всичко. Всички планини, морета, звездите на небето. Създал е самия живот. И всички живи същества.

Тя стана по-сериозна и леко се приведе.

— Продължавай.

— Можеш ли да си представиш същество, способно да направи всичко това? Имам предвид, можеш ли да си представиш същество като Създателя? Същество, създало всичко, което продължава да създава неизброими количества нов живот всеки ден? Всяко ново стръкче трева, всяка нова риба в морето, всяка нова душа, родена на света. Как е възможно ние, обикновените хора, дори да си представим подобно нещо? Наистина никой от нас не би могъл. Нямаме отправна точка за създаване на нещо от нищо в такъв космически мащаб. Ето защо твърдя, че Създателят трябва да е отвъд всичко, което ти или аз бихме могли да си представим.

— Май си прав.

Той почука слепоочието си с пръст за повече убедителност.

— Значи, ако нашите човешки мозъчета са неспособни дори да си представят такова същество, тогава как бихме могли да го опознаем? Или да си позволим да вярваме, че той забелязва всеки от нас поотделно. След като няма как да го познаваме, тогава как дръзваме да го боготворим? Как допускаме да приемем, че желае да бъде боготворен? Защо би искал? Ти би ли имала нужда да те боготворят мравки?

— Никога не съм се замисляла от такава гледна точка, но разбирам какво имаш предвид.

— Ето защо той не е разговарял с теб — с никого от нас. Създателят е всичко. Ние сме нищо. Ние сме прашец, който той е събудил за живот, и после, когато умрем, тленните ни тела се завръщат в пепелта. Защо да иска да говори с нас? Ти би ли искала да говориш на една прашинка?

— Значи според теб Създателят не го е грижа за нас? За него сме просто незначителни петънца?

— Там, откъдето идвам, вярваме, че Създателя го е грижа за нас, но в общ план — ние сме негово творение, в крайна сметка, — така че той разговаря с нас, но не директно.

Разказът му я увлече и тя се приплъзна още малко по-наблизо, а дланта й отново захлупи неговата.

— Значи според теб него все пак го е грижа за нас? И все някак разговаря с нас?

— Да, чрез пророчество.

В стаята надвисна мъртвешка тишина.

— Пророчеството е Създателят, който разговаря с нас?

— В известен смисъл. — Той навлажни устни с език. Наведе се към нея. — Създателят е създал всички неща. Създал е самия живот. Не мислиш ли, че би проявил интерес към създаденото от самия него?

— Да, но нали сам каза, че той не разговаря с нас?

— Не директно, не с всеки поотделно, но в известен смисъл разговаря. Той е създал живота и също така е дарил човечеството c дарба, благодарение на която да може да го чува — магията. Той е запознат с всички неща — всичко, което се е случило, и всичко, което ще се случи. Чрез дарбата на магията, която той е дал на човечеството, ни дава и пророчеството, за да ни напътства по-добре.

Тя отпи глътка вино и се замисли над думите му. След малко погледът й се върна върху него.

— Тогава защо Господарят Рал и Майката Изповедник не искат да узнаем пророчествата, които самият Създател ни е дал, за да ни напътства по-добре? В крайна сметка и двамата притежават дарбата.

Лудвиг повдигна вежда.

— Да, наистина — защо?

Лицето й помръкна още повече.

— Какво имаш предвид?

Той се вгледа в нея за момент. Наистина беше красавица. Малко кльощава, но всъщност доста привлекателна.

— Орнета, кой би имал интерес да не знаем какви напътствия е дал Създателят на човечеството за избягване на опасностите в живота ни? Напътствия, благодарение на които да оцелеем?

Тя се замисли. Лицето й бе озарено от прозрение. Погледна го облещена.

— Пазителят на подземния свят… — издиша.


Четиридесет и трета глава

ОРНЕТА СЕ ПОИЗОПНА, подпряла длан на коляното си, докато обмисляше чутото.

— Значи твърдиш, че Пазителят на подземния свят… е омагьосал Господаря Рал и Майката Изповедник? Че са обсебени?

Той захлупи ръката й с длан с надеждата да я убеди в сериозността на думите си.

— Смъртта води жестока битка за отнемането на живота от владенията на живите. Безименния, както го наричаме у дома, съществува единствено за да громи живота, да изтръгва живите същества от света на живота и да ги захвърля във вечния мрак на подземния свят. Понякога шепти изкусително в ушите на живите, за да ги привлече на своя страна.

Тя издърпа ръката си и като че ли се поокопити.

— Това е абсурдно. Господарят Рал и Майката Изповедник не биха се врекли във вярност на Пазителя на подземния свят. Не познавам други, които да са по-отдадени на живота от тях двамата.

Лудвиг не я остави да се отдалечи. Приведе се към нея.

— Нима мислиш, че тези, които са обсебени от Безименния, непременно го съзнават? Ако беше така, не биха били негови полезни слуги, изпълнители на черните му кроежи, нали?

Тя го изгледа с подновено любопитство.

— Значи според теб Пазителят на подземния свят ги манипулира, без те да го знаят? Неволно изпълняват желанията му?

Той сведе глава към нея.

— Ако Пазителят иска да използва някого, ако иска да подчини някого на волята си, нима не би избрал онези, които никой не би заподозрял, че са обсебени? Нима не би избрал човек, комуто другите се доверяват и възхищават, когото следват?

Тя отново извърна поглед и се замисли.

— Вероятно. Поне на теория.

— Доколкото ни е известно, обладаният може изобщо да не подозира какво му се е случило, да продължава да работи в името на доброто или поне да го прави привидно. Ала когато Безименния реши, пуска невидимите струни, които са привързали жертвата към него. По този начин въпросният човек се превръща в перфектния гостоприемник, целият свят го възприема като добър, като надежден, а той се оказва прикован към Пазителя и готов да изпълнява волята му.

Пръстите й опипваха колието, което се губеше в цепката между гърдите й.

— Звучи ми обяснимо Пазителят да избере жертва, за която никой не би заподозрял, че изпълнява тайно желанията му. И все пак…

— Там, откъдето идвам, винаги се отнасяме с подозрение към хора, склонни да пренебрегват пророчествата. Тези от нас, които сме натоварени с мисията да пазим народа си от тъмните сили на Безименния, знаем, че когато някой прояви недоверие към пророчеството, това често е знак за обсебване. В крайна сметка пророчеството е словото на Създателя, изречено посредством магия, за да ни напътства в живота. Защо иначе човек би се отвърнал от него… освен ако не е започнал да се подчинява на тъмни сили?

Орнета потъна в мислите си за известно време, преди да заговори, а дори тогава като че говореше полу на себе си.

— Онази жена, Ничи, винаги е около него. Говори се, че тя е позната и като Господарката на смъртта…

— А Господарят Рал и Майката Изповедник сякаш се противопоставят на пророчеството, противно на здравия разум. Нали самата ти се опита да разговаряш с тях по темата.

Тя го погледна, този път в очите й имаше напрегнатост.

— Наистина ли искаш да кажеш, в смисъл, сериозно ли мислиш, че Господарят Рал и Майката Изповедник са посредници на Пазителя?

Лудвиг изтупа някаква прашинка от тюбетейката си.

— Вярваме в пророчеството и поради тази причина го изучаваме внимателно — както чрез хората, които правят предзнаменования, така и чрез пророческите книги. Разполагаме с много древни текстове, които изучаваме, опитвайки се да разберем как да пазим народа си от Безименния, за да не отнема живот, преди да му е дошло времето. В изучаването на тези древни текстове сме попадали на името на Господаря Рал.

— Нима? И какво пише за него?

— В онези древни томове той е наречен фуер грисса ост драука.

Смръщената физиономия още не бе напуснала лицето й.

— Това ми звучи на високо Д’Харански. Знаеш ли какво означава?

— Да, наистина е на високо Д’Харански. Означава този, който носи смърт.

Тя отвърна поглед, аха да заплаче или може би на ръба на паника — той не можеше да прецени кое от двете.

— Съжалявам. Не биваше да говоря толкова. — Надигна се да върви. — Виждам, че те разстроих. Не биваше…

Тя го стисна за ръката и го придърпа обратно към себе си.

— Не говори така, Лудвиг. Малцина имат смелостта да се изправят пред такава ужасна истина, камо ли да я споделят с непознат — съюзник на Д’Харанската империя и човек с власт.

— Моля се да не е така, повярвай ми, но не мога да намеря друго обяснение защо биха отхвърляли пророчеството толкова упорито и категорично. Ако не ти се ще да ме изгониш, мога да ти разкажа още малко.

Пръстите й стиснаха ръката му.

— Да, моля те, не крий нищо от мен. Трябва да чуя всичко, ако искам да си направя правилните изводи.

— Доколкото сочи нашият опит, агентите на Пазителя служат на коварните му замисли, като се опитват да скрият пророчеството, защото пророчеството разкрива бъдещи злокобни действия, как злото на Пазителя се опитва да отнеме живота — действия, които са известни на Създателя и които той свежда до наше знание, като ни предупреждава чрез пророчеството.

— При все това — прошепна тя, — направо не е за вярване…

— Знаеше ли, че Господарят Рал е открил древна машина, скрита вътре в Двореца?

Тя остави чашата и се обърна да го погледне директно в лицето.

— Машина ли? — Намръщи се. — Каква машина?

— Машина, за която се говори, че прави знамения за бъдещето.

Тя го изгледа сериозно.

— Сигурен ли си?

Той на свой ред остави чашата си.

— Не съм я видял с очите си, но чух, наред с другото, слухове за работници, които правят нещо в Градината на живота.

— Някой друг знае ли за тази машина за знамения?

Той се поколеба.

— Не бива да говоря, Орнета. Всичко това ми бе казано поверително.

— Лудвиг, важно е. Ако това, което казваш, е вярно, значи положението е наистина сериозно.

— Хм, има и други сред владетелите, които говорят такива работи при закрити врата.

— Сигурен ли си или са само слухове?

Той отново облиза устни и пак се поколеба, преди да продължи.

— Крал Филип помоли за среща с мен, за да поговорим за тези неща, точно както и ти. Бил чул слухове за тази машина — не попитах откъде, — и още, чул, че се била събудила от продължителния мрак и започнала пак да прави знамения, както някога, в древни времена. Господарят Рал държи тези знамения в тайна, както държи в тайна и самото съществуване на машината.

Крал Филип, също както и аз, е убеден, че има само една причина да скриеш пророчество и да не огласиш новината за машината, която прави пророчества — машина, по всяка вероятност направена от древните по заповед на самия Създател, така че да помогне на човешкия род.

Тя сключи длани в скута си, беше си възвърнала кралската осанка.

— Филип не е глупав.

Лудвиг се намести, за да покаже, че се чувства неловко, но също и за да й даде да разбере, че иска да й каже нещо повече.

— Крал Филип, заедно с други, е на мнение, че за всички би било по-добре начело на Д’Харанската империя да застане човек, който изучава и използва пророчеството. Той споделя виждането, че единственото ни избавление от предзнаменованията за мрачно бъдеще, които всеки от нас е чувал в родината си, е наличието на макар и минимална пророческа дарба. Според него начело на Д’Харанската империя трябва да стои човек, който уважава пророчеството такова, каквото е: предупреждението на Създателя към нас; предупреждение, с което трябва да се съобразяваме.

— Може би някой като вашия епископ Ханис Арк?

Предположението й го накара лекичко да потръпне, сякаш си бе помислил, че се е държал твърде самонадеяно.

— Трябва да призная, че името му бе споменато от крал Филип и от други хора като на човек, вещ в пророчеството, и водач, който би оставил пророчеството да направлява ръката му, а оттам и народите в Д’Харанската империя, както сега се случва в провинция Фаджин.

Тя се позамисли малко, преди да продължи, като продължаваше да се съпротивлява вътрешно.

— Защо Господарят Рал не е казал на никого от нас, че е открил машина за знамения? Подобно нещо би помогнало неимоверно.

Той килна укорително глава.

— Струва ми се, че знаеш този отговор, Орнета. Може да съществува една-единствена причина той да не желае хората да знаят за тази машина и нейните знамения.

Орнета разтърка голите си ръце, докато погледът й търсеше спасение.

— Всичко това ме кара да се чувствам ужасно самотна, тъй безпомощна.

Лудвиг отпусна ръка на рамото й — опипваше предпазливо почвата.

— Нали точно затова така отчаяно се нуждаем от помощта на пророчеството.

Вместо да махне ръката си, тя захлупи неговата с другата си длан.

— Никога не съм се страхувала да бъда тук, в двореца на Господаря Рал. А изведнъж се оказва, че ме е страх.

Щом тя го погледна, той видя в погледа й самота, страх от това да му се довери, страх от това да не му се довери. Разбра, че моментът изисква нещо повече, за да я спечели.

— Не си сама, Орнета.

Наведе си и нежно я целуна по устните.

Тя стоеше сковано, без да мърда, без да отвърне на целувката. Той се притесни, че може би не е преценил добре.

Но миг по-късно тя реагира и се стопи в обятията му. Той си каза, че можеше да е далеч по-неприятно от тази жена. Беше по-възрастна от него, но не много. Всъщност с всеки следващ споделен дъх я намираше за все по-привлекателна и интересна.

Беше очевидно, че този момент на уязвимост бе довел до освобождаването на нейната страст. Плавно я положи да легне на дивана. Тя се остави на волята му, подчини му се, ръцете му плъзнаха по тялото й, смъкнаха роклята от раменете й.


Четиридесет и четвърта глава

ДОЧУЛА ВОЯ, КАЛАН СЕ СЪБУДИ РЯЗКО. Ахна и се изправи до седнало положение в спалния си чувал, сърцето й блъскаше толкова силно в гърдите, че тя чуваше движението на собствената си кръв.

Огледа се трескаво, като очакваше в тялото й всеки момент да се впият остри зъби. Посегна към ножа си. Той не си беше на мястото. Огледа дърветата, за да намери източника на смразяващия кръвта вой. Не видя нито зверове, нито остри зъби.

Даде си сметка, че изобщо не е навън в гората. Беше вътре. Намираше се в периферията на миниатюрна горичка на закрито. Нямаше хрътки, нито вълци или каквито и да било зверове. Беше на сигурно място. Глъчката, която я събуди, се дължеше на гвардейците, които отваряха вратата на Градината на живота, за да пуснат вътре някого. Воят всъщност бе скърцането на пантите на тежката порта.

Калан въздъхна дълбоко. Сигурно бе сънувала. Струваше й се толкова истинско, но беше само сън и сърцебиенето й постепенно се успокои.

Разтърка ръце и се огледа, въздъхна пак, облекчена, че е било само сън, който бързо се разсейва. Горе, задвижени от цикъла на сезоните, голите клони на дърветата бяха натежали от пъпки. Скоро щяха да се разлистят. След като покривът най-сетне бе ремонтиран и стъклото изцяло подменено, в продължение на няколко дни пролетното слънце нежно бе затоплило Градината на живота, превръщайки я в уютно убежище и място, където двамата с Ричард да спят. Не беше удобно като истинско легло, но сънят идваше много по-лесно, когато не усещаха дебнещите ги невидими очи.

Докато прогонваше съня, Калан присви очи към кръглата месечина, блеснала високо горе. По положението на небесното тяло на небосклона прецени, че е спала съвсем кратко. Значи все още беше посред нощ.

Упойващата миризма на жасмина, който растеше край горичката и по протежение на ниския зид, послужи за още едно напомняне, че е нощ. Деликатните бели цветове се разтваряха само през нощта.

— Ричард тук ли е? — попита я пътьом Натан, като не обърна внимание нито на лунната светлина, нито на уханието, а вместо това посочи тъмната зейнала дупка, без да спира да крачи между дърветата към центъра на Градината на живота. Именно него бяха пуснали да влезе гвардейците.

Калан кимна.

— Да, с Ничи е, наблюдават машината, в случай че се събуди отново. Защо? Какво има?

— Появи се проблем — отвърна Пророкът и се насочи към стълбата.

Калан забеляза, че в ръката му има нещо. Отметна одеялото и хукна подире му.

След като затвориха вратата, гвардейците заеха защитни позиции. Пред Градината на живота имаше поне двайсетина елитни гвардейци. Двама-трима от тях бяха достатъчни, за да удържат цяла армия. Беше й някак притеснително да ги вижда наблизо, да знае, че я следят и наблюдават, макар да не я наблюдаваха като онова същество в спалнята. Те я наблюдаваха за нейна сигурност. Нямаше представа защо я бе следило онова същество в спалнята, но беше убедена, че не е било от съображения за сигурността й.

Откакто машината бе направила първото от последните си две пророчества, онова, което гласеше: „Пешката взема царица“, Ричард не искаше да рискува с нейната сигурност. Винаги когато тя напускаше Градината на живота без него, я оставяше с малка армия, Натан, Зед или Ничи и поне две Морещици.

Не че не й се искаше да се чувства защитена от тъмните сили, които явно бродеха из Двореца, просто се чувстваше неловко, когато трябваше да се среща с някои от гостите. Изправяше хората на нокти, създаваше впечатление, че Дворецът е под обсада. Гостите обаче разбираха, че нещо се случва и че е имало покушение над нея, затова оправдаваха мерките за сигурност. Но неясният характер на заплахата изостряше още повече любопитството им спрямо това какво гласи пророчеството. Имаха усещането, че са изолирани от ключова информация.

Повечето гости се бяха настанили удобно в новите си стаи — поне засега. Някои от владетелите се бяха върнали по родните си места, оставяйки свои представители. Ричард и Калан бяха на мнение, че е важно за всички части на империята да се усеща чувство на общност, на обща цел и да бъдат управлявани с общи закони. Владетелите и техните представители от други кътчета на отдалечената империя не само биваха насърчавани да поддържат официални представителства, ами и имаха свои, постоянни резиденции в Двореца. Дворецът беше същински град, кацнал на платото, и със сигурност бе достатъчно голям, за да ги поеме всичките.

Разбира се, не и принцовете. Поне към настоящия момент всички принцове бяха изпратени по домовете си. Беше естествено хората да искат обяснение. Ричард не възнамеряваше да им обяснява каквото и да било. За да го направи, трябваше да разкрие последното пророчество на машината, а не искаше да го прави. Не искаше и да лъже, но все нещо трябваше да им каже. Затова просто им сподели част от истината — че вниманието му е било привлечено към евентуална заплаха.

По онова време в Двореца бяха останали трима принцове. Единият беше важна фигура и представляваше баща си, кралят на Никобарезе. Другите двама не бяха толкова високопоставени, но Ричард не можеше да рискува. Изпроводи ги да си вървят, придружавани от солиден ескорт под предводителството на опитни офицери, подбрани лично от генерал Мейферт.

Така в Народния дворец не остана нито един принц, макар все още да се намираше по някой любопитен и недоволен от недостатъчната откритост в Двореца представител на отделните страни. Нищо не можеше да се направи. Последното знамение, дадено от машината, не беше риск, който Ричард би искал да поеме. Въпросите, повдигнати в резултат на всичко случило се до момента, бяха достатъчно изпитание за търпението на Ричард и Калан, но двамата се справяха някак си и постепенно нещата се успокояваха, защото хората преминаваха на други теми, които ги засягаха по-пряко.

Щом Калан стигна долната площадка на стълбата, която слизаше под Градината на живота, се наложи да побърза, за да настигне Натан. Пророкът крачеше с големи крачки и не забавяше ход, за да я изчака. Ярката лунна светлина, която нахлуваше през дупката в пода на Градината, озаряваше купола на стаята точно отдолу — помещението над гробницата, в която лежеше машината. Калан не бе взела факла, така че беше благодарна за лунната светлина, докато се препъваше между огромните каменни блокове, които някога бяха представлявали поддържаща структура на пода на Градината и още не бяха разчистени.

Ричард, който държеше под око машината, за да не би да се събуди отново, ги бе чул да приближават и ги чакаше в основата на спираловидната стълба. Ничи се присъедини към него, за да види какво толкова спешно има.

Калан видя как Ричард прихваща с два пръста ефеса на меча си и го повдига лекичко в ножницата, за да се увери, че се движи свободно. Беше стар навик, който винаги му бе вършил добра работа.

— Какво има? — попита той, щом Пророкът стигна до основата на спираловидната стълба.

— Нали чу последното пророчество, знамението, което изплю машината след „Пешката взема царица“?

Ричард кимна.

— Онова, за което ви предупредих, че не искам да излиза от тази стая.

В крайна сметка бе излязло. Натан го бе открил в „Бележки за края“. Присъствието му там не само го правеше по-притеснително, ами и, както каза Пророкът, потвърждаваше неговата истинност.

— Тази нощ — обясни Натан, — след като изгря луната, Сабела, сляпата жена, направи пророчество пред неколцина от гостите. — Пророкът посочи машината, която си стоеше притихнала насред стаята, осветена от магическите сфери. — Беше дословно същото като онова, което получихме от машината и което намерих в „Бележки за края“.

Ричард отри лицето си с длан.

— Искам да изпратя Сабела някъде далеч, за да упражнява другаде занаята си.

— Няма да помогне — продължи Натан. — Докато тя правеше пророчеството, още трима души, които никога по-рано не са били навестявани от пророчества, са изпаднали в подобен транс и в това състояние са изрекли същото пророчество.

Ричард помълча известно време.

— Същото значи… Сигурен ли си?

— Да. Дословно същото. Доста хора са го чули. А тези, които вече знаят за него, са още повече. Ако не беше нощ, досега целият Дворец да е научил. Смятай, че до сутринта това ще бъде най-актуалната клюка, за която ще говорят всички, особено сега, след като ти изпрати принцовете да си вървят.

Ричард смръщи замислено чело.

— Защо всички тези хора са получили едно и също пророчество, а ти не си? Ти си Пророк. Точно ти си човекът, който би трябвало да получава пророчества.

Натан сви рамене.

— Може да не е реално пророчество.

— Имам чувството, че едва ли не машината иска да гарантира, че хората чуват знаменията, които прави — отрони Ричард почти на себе си. — Добре поне, че изпратихме принцовете по родните им места. Може би хората си мислят…

— Става по-лошо.

Ричард погледна Пророка.

— По-лошо ли?

— Когато Сабела направи това пророчество и после чух, че имало и други, които са изрекли същите думи, отидох да проверя и, разбира се, заварих Лорета в библиотеката да записва трескаво това.

Натан подаде на Ричард листа, който държеше. Калан вдигна ръка на рамото на Ричард и се наведе да прочете написаното на светлината на сферите. Ричард разгърна листа, сякаш се опасяваше да не го ухапе.

Там пишеше: „Докато е в Двореца, по пълнолуние един принц от Запад ще падне в жертва на остри зъби.“

— Същото пророчество, което направи машината — притеснено отрони Ричард. — Дума по дума. — Обърна се към Ничи. — Възможно ли е тези пророчества да са от играта, която спомена преди. Звучат по подобен начин.

— Първото от последните две, онова, което гласи: „Пешката взема царица“, е огледално противоположно на пророчеството от преди: „Царицата взема пешка.“ И двете обаче са ходове от шаха. — Ничи вдигна ръка към листа, който Ричард държеше. — Но това последното, за зъбите, които щели да намерят принц, макар да звучи като ход от същата игра, на практика няма нищо общо с нея.

Ричард въздъхна разочарован. Калан не можеше да разбере дали между двете пророчества има някаква връзка.

— Господарю Рал! Господарю Рал!

Беше Кара, викаше ги от горе. Хукна надолу по витата стълба, като прескачаше по три стъпала наведнъж, докато се озове достатъчно ниско, за да ги вижда.

— Господарю Рал, Бенджамин ме изпрати. Веднага трябва да дойдеш при апартаментите на гостите. Побързай.


Четиридесет и пета глава

КАЛАН СЛЕДВАШЕ ПЛЪТНО РИЧАРД, докато тичаха между плътните групички хора, събрали се в коридорите; там бяха всички — от нощния персонал до гостите, настанени в близките апартаменти. Белите мраморни подове бяха застлани с плюшени килими, които поглъщаха стъпките и заглушаваха дрънченето на оръжия.

Калан държеше под око частите от червени кожени дрехи, които проблясваха пред тях, докато Кара ги водеше през лабиринта от коридори. Морещицата свиваше зад ъгли и продължаваше нататък през галерии с богато украсена ламперия сред луксозни покои за гости, където бяха настанени представителите на различните страни.

По пътя си видяха голяма част от емисарите и официалните лица, застанали сред войници. Хората подвикваха въпроси към преминаващите Ричард и Калан. Никой от двамата нито отговаряше, нито забавяше крачка. Не можеха да споделят с хората какво се случва, тъй като самите те не знаеха.

Щом завиха на поредно разклонение от няколко коридора, Калан видя кордон от гвардейци, които не позволяваха на зяпачите да минат нататък. Войниците забелязаха приближаващия Ричард и изтласкаха хората встрани, за да му сторят път. При вида на мрачните стражи с непроницаеми лица хората тутакси изпълняваха нарежданията им.

Калан видя кралица Орнета да си проправя път към предните редици от зяпачи, събрани в коридора. Кралицата изглеждаше притеснена и объркана като всички останали.

Отвъд дворцовата охрана в широкия коридор се бяха струпали стотици гвардейци от личната охрана на Господаря Рал. Всички войници бяха със защитни униформи — кой с кожена туника, кой с ризница или лъскав метален нагръдник — в зависимост от частта, към която се числяха, и от задълженията, които носеха. Всички бяха тежковъоръжени, стиснали някакъв вид оръжие в ръка.

Отряди мъже с копия с наострени като бръснач върхове заотстъпваха към стената, за да могат Кара, Ричард, Калан, Натан и Ничи да минат. При нужда копиеносците можеха да образуват плътна, непробиваема стена от наострена стомана. Войниците с мечове също сториха път, но и те не изпускаха от поглед случващото се в района.

Калан се запита какво ли е събрало всичките тези хора на едно място.

Когато най-сетне прекосиха цялото море от цивилни и войници, стигнаха до относително открита част от коридор, където дори повечето войници нямаха достъп.

Пред двойната врата на един от апартаментите чакаха генерал Мейферт и шепа от най-близките му подчинени. Калан разпозна крилото, където бяха настанени най-висшестоящите гости в Двореца, но нямаше представа на кого е този апартамент.

Щом малката процесия спря пред вратата, Ричард огледа пода. Калан последва погледа му и видя изпод вратата да се стича кръв — яркочервено петно на фона на белия мрамор, — която постепенно се скриваше под килима.

Кара, стиснала Агиела си в ръка, се плъзна плътно до Ричард. Ничи застана до Калан, като така Майката Изповедник и Господарят Рал се озоваха притиснати между Морещица и магьосница. Накрая пристигна и Натан.

Ричард посочи вратата и се обърна към генерала:

— Какво става тук?

— Не знаем точно, Господарю Рал. Хората в съседния апартамент били събудени от вой, последван от смразяващи кръвта писъци.

Ричард извади меча си. Характерният металически звън огласи коридора.

— Знаете ли на кого е тази стая?

Генерал Мейферт кимна.

— На крал Филип.

— И защо са се събрали всичките тези хора? — В гласа на Ричард се усети страстта на магията на меча. — Защо не влязохте да видите какво става?

Генералът стисна зъби и челюстта му изпъкна.

— Направихме всичко по силите си, Господарю Рал. Но не успяхме да разбием вратата. Повечето от тези стаи са предвидени за важни гости, които искат да се чувстват в безопасност, затова вратите са подсилени здраво, заключени са с масивни резета.

Калан видя, че по вратите личат следи от усилията на войниците.

— След като се оказа толкова трудно да проникнем в апартамента, въпреки че се постарахме доста, преценихме, че вероятно е използвана магия — додаде генералът.

— Вероятно, но магията на това място отслабва, освен ако не е приложена от Рал — възрази Ричард. — Кой би могъл да заключи вратите с магия?

Калан видя как в очите му пробягват пламъчета от гнева на меча и разпозна усилията му да го овладее.

Тъй като генералът нямаше какво да отговори, Натан се обади:

— Ричард, дори човек с по-малко сила би бил способен да създаде достатъчно надеждно поле, за да затвори една врата. — Вдигна глава. — Не усещам нищо, но това не означава, че мястото не е защитено с магия.

Дочул глъчка някъде отзад, генералът се обърна.

— Няма значение, ще трябва да я отворим.

В коридора нахлу група войници, понесли огромен железен таран, от двете страни на който бяха поставени халки за захващане. Стенобойната машина бе достатъчно тежка, за да принуди осем едри мъжаги да плувнат в пот, докато я носят.

В този момент крал Филип с меч в ръка проби обръча от войници, които задържаха зяпачите настрани, и си проправи път напред. Когато генерал Мейферт направи знак да го пуснат, кралят застана до Ричард и Калан.

— Това е моята стая. Какво става! — попита той.

— Още не знаем — призна генералът.

Крал Филип видя кръвта, процеждаща се под вратата. Заблъска бясно по дръжките на вратата, за да отвори.

— Жена ми е вътре! — Блъсна с рамо и продължи отново и отново, но масивната врата не помръдна.

Ричард сграбчи мъжа за дрехата и го дръпна.

— Нека оставим войниците да опитат. Донесоха таран, с който да разбият вратата.

Като се лашкаше между гняв и паника, крал Филип погледна Ричард, а после и войниците. Отстъпи встрани и ги подкани с ръка да побързат.

Те не губиха нито миг. Запъхтени от усилието, се засилиха с тежкия таран. Коридорът предоставяше ограничени възможности, но все пак направиха каквото можаха. Таранът се стовари върху вратата с грохот. Калан имаше чувството, че цялата стена се разтресе, но вратата удържа.

Мъжете се отдалечиха за втори опит и пак връхлетяха върху вратата, разхвърчаха се трески. При удара таранът остави кръгъл отпечатък върху плоскостта, чу се пукот от разцепване на дърво, но вратата пак остана непокътната. И третият опит не даде по-добър резултат.

Калан си помисли, че би било по-добре да пробват с магия.

— Ничи, Натан, някой от вас не би ли могъл да направи нещо?

Ричард не беше в настроение да ги чака.

— Отдръпнете се! — изкрещя той нетърпеливо и когато всички отстъпиха, той се засили, за да опита лично.

Още докато се отстраняваха, без да губи нито миг, Ричард стисна меча си в двете ръце и го вдигна над главата си. Острието изсвистя оглушително, докато разсичаше въздуха и се извиваше на арка към вратата. Мечът на истината бе направен преди хиляди години и притежаваше огромна мощ. Нямаше нещо, което да не може да бъде посечено, когато мечът е в ръцете на Търсача; с едно-единствено изключение — онези, за които Търсачът знаеше, че са невинни.

Мечът на истината разсече масивната врата с неистов трясък. Заострени парчета дърво литнаха през коридора, рикоширайки по стените. Хората по-наблизо приклекнаха и покриха лицата си с ръка. Броени секунди по-късно последва втори съкрушителен удар, от който треските се посяха по целия под и плиснаха по килимите. Калан видя, че тежкото резе, придържащо вратата от вътрешната й страна, бе разсечено от меча.

Ричард нанесе мощен ритник в средата на двете разклатени крила. И двете изхвърчаха от пантите си и паднаха на пода.

Щом масивната порта се разби в пода, във въздуха се вдигнаха облаци прах и отломки, а Ричард се гмурна в тъмната стая.


Четиридесет и шеста глава

КАЛАН ПОНЕЧИ ДА ПОСЛЕДВА РИЧАРД в стаята, но Кара, стиснала Агиела си в ръка и готова да брани Господаря Рал, се спусна и я изпревари. Преди Калан да успее да тръгне, Ничи се плъзна пред нея и се втурна вътре редом с Кара, и двете жени притеснени за Ричард и готови да скочат стремглаво в неприятностите. Калан, не по-малко притеснена, успя да изпревари поне Бенджамин и ги последва в тъмното.

Обезумелият крал Филип се опита да тръгне с тях, но войниците го задържаха. Бенджамин го подкани да остави Господаря Рал и свитата му да разберат какво става.

Вътре всички спряха. В стаята беше тихо като в гроб. Калан притаи дъх, за да не вдишва вонята на кръв. Хвърли поглед през рамо и различи силуета на Бенджамин, очертан на прага — генералът стоеше в готовност да пусне вътре подкрепление. В другия край на стаята, от двете страни на двойна врата, се поклащаха пердета, подухвани от лек бриз — същински призраци на лунната светлина.

— Нищо не се вижда — прошепна Кара.

Ничи запали пламъче, което затрептя във въздуха над дланта й. Тя бързо намери стойка с няколко свещи, забодени на нея, и изпрати пламъка, за да ги запали.

Щом стана малко по-светло, Калан най-сетне различи неясни силуети, очертани от лунната светлина, която нахлуваше през отворените врати в другия край на стаята.

— Добри духове… — пророни тя в смразяващата тишина.

Ничи взе две-три лампи, които видя да се валят сред отломките на пода, запали ги и ги остави на масата, която все още се крепеше на краката си.

На светлината на лампите най-сетне успяха да видят истинския мащаб на погрома. Навсякъде прекатурени мебели. Разхвърляни възглавници. Кожените столове бяха раздрани или от нокти, или от зъби — Калан не можеше да каже със сигурност.

Една кушетка наблизо бе боядисана в червено от кръв. Кръв имаше и по стените, на ивици, сякаш разплискана в пристъпи на неконтролируема ярост. Като цяло бе в количества, които всяваха ужас.

В краката си видяха кралица Катрин, просната ничком. Част от скалпа й липсваше. Голият й череп бе надран от остри зъби, които се врязваха и в горната половина на лицето й. Челюстта й бе разкъсана. Очите й, в които все още личеше парализиращ ужас, се взираха невиждащо в тавана.

Цялата бе подгизнала от кръв — дотолкова, че бе трудно да се прецени какъв цвят е била роклята й.

Коремът на Катрин беше разпран. Двете половини на тялото й едва се крепяха една за друга. Мускулът на левия й крак, оголен от костта, се бе разплул край трупа. По дължината на костта се виждаха дълбоки дири, вероятно от същите зъби.

Целият под беше осеян с вътрешности. Сякаш с тялото й бяха пирували глутница вълци, чиито зъби я бяха разкъсвали и разпорвали. Останките почти с нищо не наподобяваха човек.

Коленете на Калан омекнаха. От ума не й излизаше мисълта за жената, която бе убила децата си — онази, която Калан докосна с изповедническата си сила. Онази жена точно това бе предрекла, че ще се случи на Калан.

И тогава, сред органите и червата, Калан забеляза пъпна връв, която се извиваше като змия към пода.

В долния й край се виждаха кървавите, розови останки от нероденото дете на Катрин. Малките пръстчета на крачетата му изглеждаха съвършени. Горната половина на тялото му липсваше.

По останките Калан видя, че е било момче.

Принц.

С яростен вик крал Филип най-сетне проби обръча от войници, които не искаха да прилагат прекалено много сила, за да го задържат. Той влетя в стаята. Щом стигна до жена си, застина на място.

После изпищя — вледеняващ вик, какъвто можеше да се роди единствено пред ужасяваща гледка; вик, от който самите добри духове биха заридали.

Ричард прегърна мъжа през раменете и се опита да го отведе встрани.

Крал Филип се дръпна и насочи яростта си към Ричард.

— Ти си виновен!

Натан повдигна предупредително ръка.

— Няма такова нещо.

Кралят не му обърна внимание. Вдигна меча си и насочи острието към лицето на Ричард.

— Можеше да предотвратиш това!

Ричард, който продължаваше да стиска своя меч, а яростта все още танцуваше в очите му, бавно вдигна оръжието и с него отклони острието на краля от лицето си.

— Мога само да си представя как се чувстваш — рече толкова спокойно, колкото му позволяваше бушуващият в ръцете му меч, благодарение на който яростта продължаваше да пулсира във вените му. Насилствената смърт, която виждаше в краката си, само допълнително подхранваше тази ярост. — Разбираемо е да изпитваш гняв и болка.

— Ти пък откъде знаеш? — извика кралят. — Теб не те е грижа за хората ти, иначе би ни помогнал да използваме пророчеството за свое добро!

— Пророчеството не би предотвратило това — увери го Ричард.

— Изпрати тримата принцове да си вървят заради пророчеството! Знаел си! Можеше да предотвратиш това! Искал си да се случи!

Ничи не откъсваше поглед от краля. Една грешна стъпка и силата й щеше да се стовари върху него, преди онзи да разбере откъде му е дошло. Калан беше сигурна, че човекът изобщо не си дава сметка под каква смъртна опасност се намира — от Ничи, от Ричард, от Натан и не по-малко от самата Калан.

— Не знаеш какво говориш — предупреди го Ничи. — Търсиш виновни не където трябва.

Онзи обърна меча си към нея.

— Знам прекрасно какво говоря! Току-що ми казаха за пророчество, според което тук, в Двореца, един принц ще бъде разкъсан от остри зъби по пълнолуние. Ако Господарят Рал ни бе предупредил за това пророчество, можехме да предотвратим случилото се!

— А ако не се бе впуснал в преследване на пророчеството — намеси се Калан с убийствен глас, — можеше да си тук и да избавиш жена си и неродения си син от тази съдба. Те попаднаха под зъбите, защото ти се занимаваше с вятърничави слухове, вместо да си до тях и да ги пазиш. А сега се опитваш да прехвърлиш собствената си вина върху други.

Ричард нежно протегна ръка и докосна Калан, сякаш за да й каже да остави човека на мира. Разбира се, че беше права, но в този момент нямаше смисъл да обясняват каквото и да било.

Кралят изобщо не осъзна, че Ричард е изпълнен със съчувствие към него. Насочи острието на меча си към лицето му. Ричард не отмести поглед, но и не вдигна ръка да отклони оръжието. Каквото и да си мислеше кралят, Калан знаеше, че няма да се окаже достатъчно бърз. Стига Ричард да поискаше, острието на меча му можеше да се движи със скоростта на светкавица и да удря със същата мощ.

— Не успя да опазиш хората си — изръмжа кралят.

— Той прави всичко възможно да пази всички — прекъсна го Калан, готова да се пресегне и да докосне краля със собствената си сила, ако се наложи.

Гневният му поглед се насочи към нея.

— Нима? Тогава защо не ни каза, че е намерил машината за знамения?

Ричард примигна.

— Моля?

Крал Филип посочи с меча си хората отвън.

— Всички знаем. Въпросът е защо държиш тази машина в тайна, както и предупрежденията, които тя прави — пророчества, които би могъл да направи единствен Създателят?

— Не знаем нищо за машината, камо ли дали може да ни помогне или да ни навреди — увери го Ричард. — Не можем да вярваме на думи, дошли от източник с неясен характер. Ето защо…

— На кого служиш, Господарю Рал? На живота или на смъртта? Кажи — на кого?

Кара вдигна Агиела си и го насочи към лицето на краля.

— Стъпваш по опасен терен. Изобщо нямаш представа какво говориш. Предлагам ти да си мериш приказките, за да не кажеш нещо, за което после ще съжаляваш жестоко.

Ричард внимателно натисна надолу ръката на Кара.

— Бих направил всичко, за да предотвратя това — каза той на краля.

— Всичко, освен да ни кажеш истината. — Погледът му се откъсна от Кара и намери Ричард. — Носи се слух, че те е страх да спиш в покоите си — вече знаем защо. Но така и не предупреди хората, които пребивават в Двореца ти. Не изпълни дълга си към нас!

Ричард на свой ред го изгледа гневно, но не каза нищо. Калан знаеше, че е безсмислено да се опитват да разговарят разумно с човек в такова емоционално състояние, който стои пред трупа на убитата си жена и нероденото им дете.

Крал Филип стисна зъби.

— Ти не си достоен да стоиш начело на Д’Харанската империя.

— Кълна ти се — отвърна Ричард, — ще открия този, който е сторил това, и ще се погрижа да си получи заслуженото.

— Да си получи заслуженото ли? Аз знам кой го е сторил. — Кралят изопна рамене. — Оттеглям кралството си от земите, които приеха твоето водачество. Вече не те признаваме за официален водач на Д’Харанската империя.

Погледна за миг останките от жена си на пода, после затвори очи, сякаш за да преглътне сълзите си или може би болезнения си вик, или пък желанието да извади пак меча си.

После се обърна и излезе с тежка стъпка.


Четиридесет и седма глава

СТИСНАЛ ЗДРАВО МЕЧА в едната си ръка, Ричард обви с другата раменете на Калан. Тя нежно отпусна длан върху гърба му, за да покаже, че оценява загрижеността му. Не бяха нужни думи, едва ли би имало подходящи за случая.

Без да каже нищо на другите, които го наблюдаваха, Ричард я изведе от стаята. Случаите, в които Калан бе ставала свидетел на насилствена смърт, бяха безчет и тя до известна степен беше свикнала, беше си изградила защитна черупка, за да не страда, но тази черупка постепенно бе омекнала след края на войната. При все това насилствената смърт не бе нещо ново за нея. Тази конкретна смърт обаче я разстрои повече от другите, прониза я в сърцето.

Вероятно защото Катрин беше бременна. Може би да види неродено дете, изтръгнато от утробата на майка му и зверски убито, й бе дошло в повече. Може би защото й напомняше за собственото й неродено дете, което бе загинало, защото Калан беше дивашки нападната, докато беше бременна. Тя сподави болезнения си вик и направи всичко възможно да сдържи сълзите си, макар да смяташе, че в отсъствието на съпруга й, който да се погрижи за останките й като последен акт на почит, Катрин заслужава поне сълзи.

Щом излезе от стаята, Ричард спря. Килимът, застилащ белия мраморен под, там, където кръвта бе протекла под него, се беше поразместил навярно от ботушите и от усилията на мъжете да разбият заключената врата.

Поради някаква причина Ричард стоеше като вкаменен и го гледаше.

Озадачена, Калан се вгледа по-отблизо, после и тя забеляза нещо, някакъв белег, скрит под тъмната дипла под килима.

С върха на меча си Ричард отметна килима.

Там, където подът бе скрит под него, зацапан с кръвта на Катрин, с кръвта на неродения принц, имаше символ, издълбан в полирания мрамор. Кръгъл символ. На Калан й заприлича на някоя от фигурите в книгата „Регула“.

— Знаеш ли какво гласи? — попита.

Ричард побледня.

— Гласи: „Наблюдавай ги“.

— „Наблюдавай ги“? — попита Ничи, загледана в символа. — Сигурен ли си?

Ричард кимна, после се обърна към Бенджамин.

— Генерале, моля те да се погрижиш подобаващо за кралицата. Преди да извикаш хора да изчистят стаята, огледай всяка треска, потърси следи от стъпки в кръвта и виж дали това е дело на човек или на звяр. Търси счупени зъби. При ожесточена атака животните могат да загубят зъб. Търси козина. Виж дали можеш да научиш нещо, което ще ни помогне да разберем какво се е случило тук. Искам да знам дали са били хора или зверове.

— Разбира се, Господарю Рал.

Ричард посочи с брадичка.

— Вратите в дъното на стаята са отворени към терасата. Това, което е влязло, каквото и да е било, несъмнено го е направило от там.

Генерал Мейферт погледна през разбитата врата.

— Стаята е достатъчно ниско, за да може да се е промъкнало нещо, но не съм чувал до платото да са стигали вълци. От време на време по някое куче — да, но не и вълци.

— Имало е нещо — обобщи Ричард. — Може да са били глутница кучета. Кучета, дори ако са опитомени, могат да убият човек, когато се съберат на глутница.

Генералът кимна и погледна назад към прага.

— Лично ще се погрижа стаята да бъде внимателно огледана. — Генералът кимна и погледна през прага.

— Трябва да погледна нещо — каза Ричард. — Кажи на другите гости, че имаме причина да вярваме, че кралицата е била убита от животни — най-вероятно кучета или вълци. Кажи им да си заключват вратите. Освен това трябва да разположите хора отвън, за да следят за всичко подозрително. Ако видите нещо на четири крака, което тича необезпокоявано, убийте го и прегледайте съдържанието на стомаха му.

Когато генералът удари с юмрук сърцето си, Ричард се отдалечи с бърза крачка. Изненадани, Калан и останалите бързо го последваха, докато тичаше по коридора. Като го виждаха да приближава, войниците се отстраняваха от пътя му.

Когато стигнаха до хората, на които не позволяваха да минават напред, стражите се постараха да направят път на Ричард и останалите, за да преминат безпрепятствено.

Гости се протягаха да го стиснат за ръкава, искаха да узнаят какво се е случило и дали са в опасност. Ричард им обясняваше, че опасност има и войниците ще се погрижат, но не забавяше крачка, за да им каже повече или да обсъдят положението.

След като най-сетне се отдалечиха от крилото за гости, минаха през врати, които бяха под постоянна охрана и попаднаха в частните покои на Двореца — там, където не се допускаха външни лица. Беше облекчение да бъде далеч от хора, да бъде далеч от техните въпроси, от обвинението в погледа им. Малката групичка мина напряко през стаи, осветени от мъждиви лампи, през малки библиотеки, където единствената светлина идваше от отворени врати в двата края или от скромен огън, запален в камина.

— Къде отиваме? — попита Калан, докато крачеше до Ричард, щом се озоваха в по-широк коридор.

— В последната спалня, където спахме.

Калан се замисли за момент, заслушана в стъпките им, огласящи празните пространства.

— Имаш предвид онази стая, където… видяхме нещо?

— Да.

Не след дълго стигнаха до познат коридор. Стените бяха с ламперия и на определени разстояния имаше постаменти с кристални вази, в които бяха потопени лалета. По средата на коридора се намираше стаята, която Калан им намери — последната, в която спаха, преди да се преместят в Градината на живота, малко след като онази жена, която се опита да убие Калан, предрече, че Майката Изповедник ще бъде похитена от същото създание, което беше изяло децата й. Тъмни твари — така бе казала жената. „Тъмни твари, черни сили, които те повалят. Няма да успееш да им се измъкнеш.“

Щом стигнаха пред вратата на спалнята, Ричард обърна с крак част от килима. Там, скрит отдолу, изстърган в полирания мраморен под, имаше друг символ. На Калан й приличаше на последния, онзи, който бе пропит с кръвта на Катрин и нероденото й дете.

— Тук пише същото — каза Ричард, загледан в древните очертания, издълбани на пода: „Наблюдавай ги“.

— Тук за последно усетихме някой да ни наблюдава — обади се Калан. — Дали Катрин е усетила същото?

— Бих искал да знам кой го е оставил тук и как така никой не е забелязал.


Четиридесет и осма глава

РИЧАРД БЕШЕ САМ, стиснал длани зад гърба си, вторачен в машината, опитваше се да разбере какво става. Бе лежал дълго до Калан в Градината на живота, притискайки я към себе си, докато сълзите й стихнат, докато напрежението напусне тялото й и дишането й се успокои. Когато тя най-сетне се отпусна и потъна в неспокоен сън, той слезе сам долу, в стаята, където бе заровена забравената от хилядолетия машина.

Продължаваше да е в неведение по въпроса кой и защо е създал това нещо. Може би целта наистина е била да прави пророчества. Кралят я бе нарекъл машина за знамения.

Колкото и немислимо да му се виждаше, бе някак просто. В крайна сметка книгата наричаше машината Регула, а това означаваше много повече.

Но книгата „Регула“ долу, в библиотеката, бе просто превод на символи на езика на Сътворението, който машината използваше, за да предава предсказанията си. Книгата само им помагаше да разберат знаменията, които машината Регула е избълвала. Тя не обясняваше защо машината се нарича Регула. „Регула“ означаваше да регулираш чрез суверенна власт. Какво общо имаше това със знаменията, Ричард не би могъл дори да гадае.

Предположи, че по някакъв начин посредством пророчества машината всъщност контролира какво се случва. Или друг контролира и прави така, че посланията да приличат на пророчества, излезли от машината. Освен това му се струваше, че пророчествата, пуснати от машината, не са достатъчни. Същите тези пророчества излизаха наяве и чрез различни хора в Двореца, сякаш за да се гарантира, че посланието няма да остане в тайна.

Не беше изключено, мислеше си, машината наистина да регулира — да контролира — това, което се случва, чрез последните си пророчества, та в този смисъл името „Регула“ бе подходящо, макар и предположението му да звучеше леко нагласено.

На Ричард му се виждаше много по-вероятно отговорът за това какво е истинското предназначение на машината да се крие в липсващата част на книгата — онази, която бе скрита в Храма на ветровете.

Написаното там, в онази част от книгата, сигурно беше важно или пък опасно, след като е скрито чак в Храма на ветровете.

На Ричард не му се нравеше идеята да навести отново онова място. Въобще не би било лесно и би създало повече проблеми, отколкото би разрешило.

Опита се да изтласка встрани тревожните мисли. Искаше да се върне в Градината на живота при Калан, да усети прегръдката й, да я чуе да му повтаря, че всичко ще се нареди… да го уверява, че вината не е негова. И сам знаеше, че не е, но това не му помагаше да се почувства по-добре. Нямаше как да върне събитията назад.

Трябваше да разбере какво се случва и да сложи край.

Знаеше, че гостите ще се разбунтуват не само заради убийството на кралица, пребиваваща на територията на Двореца му, ами и защото крал Филип обяви, че не признава Ричард за водач на Д’Харанската империя. Човекът го направи в състояние на силен афект, но въпреки това Ричард съзнаваше, че мнозина ще застанат на страната на крал Филип и ще го последват. Ричард не знаеше как би постъпил в такъв случай, но за момента си имаше други грижи.

Докато за краля и някои други беше удобно да обвиняват Ричард — а Ричард обвиняваше сам себе си, задето не бе свързал пророчеството с нероден принц, че не е разбрал какво се случва. Трябваше да разкрие загадката какво става и поради каква причина. В стаята на кралица Катрин се бе промъкнал някой или нещо и я бе убило.

Беше убеден, че зад това стои някой, че е нарочно. В края на краищата някой бе нарочил кралицата. Някой бе начертал символа пред стаята й. Някой я бе наблюдавал и когато се бе убедил, че е сама, я беше нападнал. Поне на него така му се струваше. Трябваше да признае, че колкото и свързан с престъплението да изглеждаше символът, убийството можеше и да не е свързано с него. Ричард не можеше да допусне да се съсредоточи върху една-единствена възможност.

Още по-необяснимо му беше как е било възможно някой да се е промъкнал в покоите на Господаря Рал, покрай всичките гардове, и после, незабелязан, е издялал същия символ на пода пред тяхната стая.

Колкото и да му се искаше да бъде с Калан, трябваше да обмисли нещата. Трябваше да остане сам със себе си.

Някак му се виждаше сигурно, че тази машина, която умееше да прави предсказания, лежи в основата на мрака, надвиснал над Двореца.

Ричард си спомни думите на болното момче на пазара, което ги бе одрало двамата с Калан. Тъмнината търси тъмнина.

Ричард вече не се съмняваше, че в двореца се е настанил мрак. И обгръщаше всички.

Протегна ръка и я отпусна върху машината.

— Какво си ти? — прошепна, изказвайки гласно въпросите си. — Защо правиш това?

Сякаш в отговор някъде от утробата на машината се надигна нисък тътен и чарковете се задвижиха. Но не както преди. Тогава задвижването бе съпътствано от светкавица, разтърсваща земята.

Този път всичко започна тихо, механизмите постепенно набираха скорост, задействаха се. Преди всичко бе ставало рязко, изведнъж, с откат. И на пълна скорост.

Този път бе другояче. Процесът се надигна постепенно, тишината плавно премина в боботене, което нарастваше към бъдещ механичен ад.

Ричард се надвеси да погледне през процепа на прозорчето. Видя, че светлината вътре постепенно става все по-ярка, сякаш бавно набиращите ход механизми разбуждаха машината. На тавана изплува същият символ, само че този път, вместо да грейне рязко и отведнъж, набра сила постепенно. Не след дълго обаче всички чаркове на машината работеха при пълен капацитет. Земята наоколо затрепери. Светлината, извираща от вътрешността, стана ослепителна. Символът на тавана започна да се върти и засия.

Под една купчина лентички от другата страна на машината се показа ключалка, монтирана върху въртящо се колело, и от купчината се подаде една лентичка. Празната метална ивица бе издърпана с клещи от дъното на купчината.

Докато тя се придвижваше из вътрешността на механизма, светлината долу се усили, стесни се и се стегна в насочен лъч, който прогори линии и символи отдолу на лентичката. Светлината инкрустираше опакото на лентичката, а през пробитите в метала дупки се процеди светлина. Докато минаваше над снопа светлина, лентичката измина същия път като тези преди нея, докато накрая се озова в процепа край прозорчето. Ричард облиза пръсти и взе лентичката от улея, където беше паднала. Метна я върху машината да изстине. Запримига от изненада, когато осъзна, че металът изобщо не е горещ. Опипа я, за да е сигурен. Беше хладен на допир.

Смръщи чело и я придърпа към себе си. Върху метала, както и преди, бяха дамгосани символи, но поради някаква причина този път процесът не бе съпътстван с топлина. Нямаше представа защо. Ричард обърна лентичката, за да прочете написаното. Надвеси се по-близо до светлината на една от сферите и различи набор от елементи, образуващи една емблема, която представляваше израз на езика на Сътворението.

„Имах сънища.“

Ричард стоеше като истукан, вторачен в лентичката. Помисли си, че може би не е разчел добре. Завъртя лентичката, като се вгледа във всеки елемент от кръга, докато впрегна всичките си познания, за да е сигурен, че е разбрал правилно, после произнесе думите на глас.

„Имах сънища.“

Отстъпи крачка назад от машината.

Винаги досега бе правила някакво знамение, някакъв вид пророчество. Това тук не му се връзваше, не му звучеше като пророчество.

Звучеше така, сякаш машината… казваше нещо за себе си.

Докато той продължаваше да се взира, „Регула“ спря да работи, механизмите забавиха ход, валовете притихнаха; после движението се поднови и набра скорост. Машината пое друга лентичка от купчината и я прекара през вътрешния механизъм, като взе да я поднася под концентрирания сноп светлина, за да инкрустира ново съобщение.

Щом падна в процепа, Ричард остана вторачен в нея дълго време, преди накрая да я вземе. И тази беше студена като предишната. Повдигна я на светлината, взирайки се в уникалната подредба на символите, образуващи двете емблеми, издълбани в метала.

Почти невярващ на очите си, прочете на глас:

„Защо имах сънища?“

Машината му задаваше въпрос. Ако наистина беше така, той нямаше идея как да й отговори.

Ричард си спомни, че е чувал това, което сега виждаше написано на езика на Сътворението върху двете лентички. Онова момче, Хенрик, което видя долу на пазара — то бе казало: „Имах сънища.“ Тогава Ричард и Калан не успяха да разберат защо го казва. Бяха си помислили, че са просто бълнувания на болен. И тогава малкият бе попитал: „Защо имах сънища?“

И сега машината задаваше съвсем същия въпрос.

Значи момчето не е бълнувало.

Машината е говорила чрез него.

Освен това момчето бе попитало дали небето все още е синьо. И защо всички са го изоставили. „Защо ме изоставиха?“, това бе точният му въпрос. Сам в студа и мрака. Бе казало, че се чувства самотен, толкова самотен. Машината питаше защо са я погребали жива. Момчето бе казало още: „Той ще ме намери, знам го.“ Ричард се запита дали това е пророчество… знамение. Или просто машината изразява своя страх?


Четиридесет и девета глава

КАКТО ПИЕШЕ ЖАДНО ВОДА ОТ ПОТОЧЕТО, Хенрик повдигна глава, за да напрегне взор към мрака между дърветата. Чуваше хрътките да приближават. Разсичаха храсталаците, като се зъбеха шумно и надаваха вой. С опакото на юмрука си момчето изтри от бузите си бликналите от ужаса сълзи. Щяха да го настигнат, знаеше го. Нямаше да се откажат, докато не го пипнат. От онзи ден в Народния дворец, когато изникнаха пред палатката, душейки и ръмжейки, не се отделяха от него.

Единственият му шанс беше да продължи да тича.

Пъхна крак в стремето и закачи китка на рога на седлото, за да си помогне при качването. Омота юздите около китките си, стисна ги в юмруците си и срита кобилата с пети, за да се впусне в галоп.

Надяваше се да открадне някой миг да хапне нещо повече от бисквита и парче сушено месо. Умираше от глад. Беше и жаден, но остана време само колкото да се просне по корем на брега и да глътне няколко бързи глътки от поточето, преди да се метне обратно на коня.

Отчаяно копнееше да хапне повече, да пийне повече.

Но нямаше време. Хрътките бяха твърде близо.

Налагаше се да продължава да тича, да пази преднината си. Стигнеха ли го, щяха да го разкъсат на парчета.

В началото нямаше представа накъде отива. Инстинктът го накара да напусне палатката на майка си и да бяга. Знаеше, че майка му иска да го защити, но нямаше да успее. Щеше да се остави хрътките да я разкъсат, а после щяха да стигнат до него.

Затова не му остана друг избор, освен да бяга с всички сили, докато, на ръба на силите си, не попадна на конете. Намери ги в неголямо заграждение, бяха няколко. Наоколо не се виждаше жива душа. Хенрик трябваше да се измъкне, затова грабна едно седло и поведе два коня. Извади голям късмет, че в самарите имаше малко храна — вероятно в противен случай досега да бе умрял от глад.

Никога не му бе минавало през ума да извърши такава лоша постъпка и да открадне коне; но залогът бе животът му. Трябваше да избяга. Кой би могъл да го вини? Нима хората биха очаквали от него да се остави да бъде изяден жив, вместо да открадне два коня и да избяга? Нима имаше избор?

Когато вече беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо, бе принуден да спре, за да изкара някъде нощта. На няколко пъти беше успявал да намери изоставена сграда, където да се скрие, осигурявайки си моментна безопасност срещу хрътките. После на сутринта отново хукваше презглава, за да им се измъкне. Хрътките оставаха да обикалят долу пред сградата, но постепенно се уморяваха да лаят и се оттегляха. Предполагаше, че самите те имат нужда да отдъхнат или пък отиваха да търсят храна.

Друг път, когато нямаше възможност да се скрие, бе успявал да си запали огън. Сгушваше се в непосредствена близост до пламъците, готов да грабне горяща главня и да я размаха към песовете, ако дръзнат да дойдат наблизо. Не дръзнаха нито веднъж. Не обичаха огъня. Винаги наблюдаваха от разстояние, свели глави, с блеснали в мрака очи, като сновяха напред-назад и чакаха да се развидели.

Понякога, когато се будеше, хрътките ги нямаше и той си позволяваше да се надява, че най-сетне са се уморили от преследването. Но не след дълго неизменно чуваше гласовете им в далечината и всичко започваше отначало.

Пришпорваше конете толкова безпощадно, за да поддържа преднина пред хрътките, че този, който яздеше в началото, не издържа. Хенрик сложи седлото на другия и остави първия с надеждата хрътките да се задоволят с пиршеството и да оставят първоначално набелязаната си жертва на мира.

Те обаче не докоснаха коня. Продължиха преследването. Последваха момчето през планините, през горите и нататък, още по-надълбоко в мрака, през непроходими дебри с гигантски дървета.

Хенрик вече започваше да разпознава мрачните горски масиви, през които минаваше. Бе израсъл на няколко дни път на север от тези места, в малко селце, врязано във възвишенията край един ръкав на река Карокан. И друг път се бе озовавал на тази пътека — с майка си. Спомняше си високите борове, вкопчени в скалистия склон, сключените им във висините клони, които закриваха натежалото от облаци небе и в цялата гора се възцаряваше призрачен мрак.

Конят се препъваше, докато се опитваше да намери къде да стъпи по стръмното нанадолнище. Гората бе толкова гъста и сред дърветата беше толкова тъмно, че почти не се виждаше какво има отпред. Същото беше положението и от двете му страни.

Не че би искал да гледа. И бездруго знаеше какво го очаква.

След дълго спускане по трудноразличима лъкатушеща пътека теренът стана по-равен, мракът още по-гъст, а храсталаците почти непроходими. Само сегиз-тогиз между дърветата се провиждаше светлинка. Плетеницата от шубраци и ниски дървета правеше невъзможно отклоняването от тясната просека, която служеше за пътека.

Щом Хенрик стигна до скален ръб, конят изпръхтя недоволно и отказа да продължи. Оттам нататък нямаше безопасно място, където да се движи един кон. Насечената пътека прескачаше от камък на камък и от перваз на перваз.

Момчето слезе от коня и надзърна от ръба, за да огледа потъналата в мъгла пустош долу. Помнеше я тази пътека — беше тясна, стръмна и опасна. Конят не би могъл да продължи. Хвърли поглед през рамо, като очакваше хрътките всеки момент да изскочат между дърветата. По воя и ръмженето можеше да прецени, че наближават.

Бързо разседла коня, за да му даде поне минимален шанс да избяга нанякъде. Махна поводите от главата му и го тупна по хълбока. Животното изцвили и хукна в посоката, от която бяха дошли.

В мига, в който конят стигна първите дървета, Хенрик различи силуета на едрия черен водач на глутницата. Песът не тръгна подир коня. Преследваше Хенрик. Просто извърна глава и без да губи нито секунда, продължи към скалния перваз.

Макар пътеката да бе твърде стръмна и назъбена за коня, с цепнатини и зъбери, насичащи скалната повърхност, тук със сипеи, там със стърчащи скални блокове, момчето знаеше, че за хрътките няма да е проблем да го последват в ждрелото. Също така знаеше, че по такъв терен навярно можеха да се придвижват по-бързо от него. Нямаше време за губене.

Хенрик не се замисляше къде отива, нито защо; всъщност изобщо не мислеше, просто тръгна надолу. От онзи първи ден, когато одраска Господаря Рал и Майката Изповедник и избяга, изобщо не си задаваше въпроса какво прави и защо трябва да бяга. Докато прекосяваше равнината Азрит, дори не се запита в каква посока да тича. Единствената му мисъл беше да избяга от хрътките. Инстинктивно знаеше, че ако бе избрал друга посока, досега да са го пипнали. Вътрешно усещаше, че има една-единствена възможна посока и я беше избрал.

Докато се смъкна до долу, лицето му плувна в пот и се покри с мръсотия. На няколко пъти се обръща, за да види късокосместото кафяво куче, което обикновено се придвижваше сред първите от глутницата. Както черното, така и кафявото — двамата водачи — бяха с едро, силно телосложение и масивен врат. Щом го забелязаха и започнаха да ръмжат, между зъбите им започна да се събира пенеста слюнка.

Този мимолетен поглед бе всичко, от което се нуждаеше Хенрик, за да хукне по пътеката презглава, като се шмугваше чевръсто между скалисти издатъци. На места просто се оставяше да потъне в стръмната фуния от пръст и камъчета, защото беше по-бързо.

В крайна сметка убийствената пътека стана равна и взе да се вие между шубраци и пълзящи растения. Въздухът тежеше. Миришеше на гнилоч.

Под плътния балдахин от клони различи дебели, разгърнати стволове на дървета, които сякаш поддържаха цялата зеленина отгоре в меката блатиста почва. Тук-там по въздигнати могили растяха кедри, но дърветата с широките стволове бяха единствените, които обитаваха вонящите селения на блатистите низини. Възлестите им клони, протегнати недалеч над водата, бяха опаковани в мъх. На места мъхът се поклащаше във водата. Другаде от клоните висяха дълги лиани, чиито дебели въжета стигаха чак до долу и служеха за захващане на други, по-крехки увивни растения с виолетови цветчета. Доловили стъпките му, по околните растения пробягваха гущерчета. От клоните надзъртаха змии, езичетата им се стрелкаха скоростно напред-назад, а очите им го следваха. Под повърхността на водата лениво плуваха неясни създания, зад които оставаха кротки вълнички, плискащи се във влажната пътека.

Колкото по-надълбоко навлизаше в гористото блато, толкова по-гъста ставаше плетеницата от корени и бръшлян, напиращи от всички страни, докато накрая все едно вървеше в тесен тунел, врязан в зеленината.

Птици, които не се виждаха, надаваха пронизителни писъци, които отекваха над водата.

Хрътките отзад сякаш бяха изпаднали в ярост, нетърпеливи да догонят жертвата си.

Хенрик спря в тъмния горски тунел, като не можеше да прецени дали има сили да продължи.

Знаеше къде се намира. Непроходимата гъста растителност пред него, жилавите лиани — всичко това бележеше периферията на Кхарга. От майка си знаеше, че човек трябва да изпитва силно желание да отиде на това място, защото не всеки, дръзнал да опита, се завръщаше жив. Двамата с майка му бяха сред малцината късметлии, които бяха отишли и си бяха тръгнали от там, поради което сега му се виждаше още по-глупаво да подлага на изпитание късмета си.

Сърцето му биеше бясно, дишаше на пресекулки и се взираше в мрака пред себе си с облещени очи. Знаеше какво го очаква.

Очакваше го Джит, Бръшлянената дева сплетница.

Само едно нещо бе по-страшно от това да се изправи втори път пред Бръшлянената дева: перспективата да бъде разкъсан и изяден жив от глутницата преследващи го кучета.

Чуваше ги как приближават. Нямаше избор. Гмурна се напред.


Петдесета глава

СЛЕД СТРАХОВИТО ПРЕПУСКАНЕ ПО ПЪТЕКАТА, която на места представляваше тунел, врязан в гъстата растителност, пейзажът стана по-открит, видя се повече вода. Пътеката, която вървеше на няма и педя от мочурището, постепенно бе превзета от заплетени корени, пръчки, увивни растения и клони, които образуваха своеобразен китеник за вървене. Без него здравата почва на пътеката на места просто би се скрила под плавея на водната леща. Пътеката от клечки и бръшлян едва се подаваше над повърхността на тъмнокафявата вода.

Хенрик се притесняваше какво ли би станало, ако се подхлъзне и излезе извън пътеката от корени и клони. Беше го страх от това какво ли дебне невнимателния или небрежния пътник във водата.

Беше толкова изморен, толкова се страхуваше, че само едничкият страх го караше да върви напред. Де да можеше да се върне, да бъде на сигурно място при майка си. Но не можеше да спре, защото хрътките щяха да го разкъсат.

Макар на места китеникът от клечки и бръшлян да беше достатъчно широк, че да минат по него няколко души един до друг, през други участъци едва се промъкваше и сам човек. При теснините тук-там имаше хватки и дори парапети, направени от криви клони, привързани с тънки лиани към подпори, подаващи се от мочурището. Всичко скърцаше и се местеше под краката на момчето, сякаш под пътеката се бе спотаило чудовище, недоволно от това някой да му ходи по гърба.

Хенрик не можеше да прецени на какво разстояние зад него са хрътките, понеже на това място акустиката беше добра и звукът ехтеше кристалночист. Интересно дали кучетата биха се затруднили да вървят по китеника от преплетени клони и бръшлян, които образуваха моста през водния свят. Дали пък лапите им нямаше да се подхлъзнат между клоните и да се заклещят. Надяваше се.

Мъглата му пречеше да вижда надалеч между покритите с мъх дебелостволи дървета. Зад гърба си също нямаше видимост. Но между коренищата на близките дървета усещаше да го наблюдават очи.

Забеляза движение във водата и се отдръпна в средата на пътеката. Съществото влачеше зад себе си пихтиеста маса. Бледият къс разлагащо се месо бе осеян със следи от зъби. Нямаше начин да прецени от какво животно са останките, но по големината на стърчащия отзад кокал можеше да съди, че е било нещо доста едро. Дали пък не беше човешка бедрена кост.

Хенрик се огледа напрегнато, за да се опита да види докъде напред стига мостът. Докато тичаше, нестабилната ивица твърда земя се клатеше страховито под краката му. Не можеше да каже дали е понтонен мост или има подпори отдолу. Знаеше само, че на много места пътеката едва се показваше над повърхността на водата. Боеше се, че във всеки един момент от мочурището може да се подаде нещо, да го сграбчи за глезена и да го придърпа в черните води.

Не знаеше кое би било по-страшно — да бъде застигнат от преследвачите си, да се изсули в мочурището при невидимата заплаха там или да попадне в лапите на онова, което го очакваше отпред. Отчаяно искаше да избегне и трите, но не можеше да измисли друг вариант, освен да продължи напред, да бяга от едната опасност, да заобиколи втората и да скочи в ръцете на третата.

Усети краката му да натежават от умора, докато тичаше напред по безкрайния мост през негостоприемното мочурище. Провикваха се невидими животни, пронизителните им крясъци огласяха мъглата и тъмнината. Имаше чувството, че прекосява огромно, плитко езеро, но понеже не виждаше много напред, му бе трудно да прецени със сигурност. На места по повърхността на водата се носеха огромни кръгли листа, подобни на листа на лилии, протягаха се колкото могат нагоре с надеждата да бъдат докоснати от слънчева светлина, която пробиваше плътния балдахин от клони само в редки случаи.

Хенрик се подхлъзна няколко пъти. Парапетът го спаси. По отдалечаването на кучешкия лай можа да прецени, че хрътките не успяват да поддържат неговото темпо и изостават. Но все пак не се отказваха, продължаваха да го преследват и той не смееше да забави ход.

Когато мръкна съвсем, с облекчение установи, че през определени интервали на моста са оставени запалени свещи. Не знаеше дали някой идва да ги пали нощем, или те си горят там непрекъснато. При последното му идване тук с майка му пак горяха. Сред високите дървета с гладка кора, чиито корони се събираха високо горе, беше сумрачно и през деня, така че свещите не биха били излишни по всяко време.

Колкото по-нататък стигаше, толкова по-широк и солиден ставаше мостът от преплетени клони и лиани. Дърветата околовръст, щръкнали от водата на разкривени коренища, се сгъстяваха. Лианите, които висяха от мрака горе, също станаха повече, полюшваха се между дърветата и долният им край не докосваше повърхността на водата. Някои бяха окупирани от протягащи се от водата пипала. Растителността от двете страни бе станала толкова гъста, че за пореден път му се стори, че мостът се врязва в миша дупка от клони, лиани и храсталак. Единственото постоянно нещо беше блатистата вода от двете страни. Сегиз-тогиз в черното под краката му преминаваха сенки.

Колкото по-нататък отиваше мостът, толкова повече ставаха свещите, закрепени в кривини по стволовете или между клони.

Парапетите, които в началото бяха само тук-там, постепенно преминаха в по-солидни конструкции, които се издигаха от двете страни и сякаш защитаваха моста от нашествието на пълзящата растителност, а може би от дебнещите в мочурището твари. Стените на парапета, по-масивни в основата и изтъняващи нагоре, на места завършваха със завъртени клони, които наподобяваха хищни нокти и се протягаха едни към други над главата на Хенрик.

Свещите вече бяха толкова много, че на места му се струваше, че върви между огнени стени. Хенрик си каза, че мостът вероятно не е запалим, защото бе твърде влажен и слузест. Коренищата, клечките, клоните и лианите бяха покрити с равномерен слой хлъзгав зелен мъх и хумус. Това превръщаше вървенето по него в изпитание.

Колкото по-нататък отиваше Хенрик, толкова по-плътен ставаше китеникът от преплетени клони, покриващ стените отстрани, докато постепенно те се затвориха отгоре и момчето се почувства като в пашкул от разкривени дървета. Току надзърташе през някоя случайна пролука. Но понеже навън беше тъмно, не се виждаше почти нищо. Вътре пътят му бе осветен от трептящите пламъци на стотици свещи.

Когато си даде сметка, че вече не чува хрътките, спря и наостри слух. Дали се бяха уплашили от пътеката от клони и най-накрая бяха изоставили жертвата си? Може би вече не се налагаше да продължава напред. Може би хрътките си бяха отишли и сега той можеше да се върне.

Но още докато си го мислеше, нещо вътре в него го подтикна да продължи напред към убежището на Бръшлянената дева сплетница. Направеше ли няколко крачки, беше трудно да не предприеме следващите и да се придвижи още по-напред в осветения от свещи тунел.

Най-накрая с неистово усилие си наложи да спре. Ако възнамеряваше да бяга, сега му бе времето. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Не се чуваше кучешки лай. Внимателно, предпазливо направи една крачка напред към свободата.

Преди да направи следващата, една от фамулусите, същински силует от дим, се процеди през стените и се плъзна в тунела от преплетени клони, за да му препречи пътя.

Хенрик се вкамени от ужас, сърцето му заби по-силно.

Сияйната фигура се приближи.

— Джит те очаква — изсъска съществото. — Продължавай да вървиш.


Петдесет и първа глава

ДОКАТО ХЕНРИК СЕ ПРИДВИЖВАШЕ ПО ПЪТЕКАТА, направена от сплетени лиани, бръшлян, съчки и клони, която го водеше напред през безкрайното, потънало в мрак мочурище, структурата на моста стана по-солидна, укрепена от жилави треви и мъх. Пътеката стана по-широка, стените — по-масивни, а на доста места се сливаха в сводест таван, сякаш израстваха сами и следваха някакъв свой вътрешен ритъм.

Не след дълго стените, които в началото бяха започнали като най-обикновен парапет, се превърнаха в тежка, солидна структура, която обединяваше всичко в една цялост, и първоначалната тясна пътечка, която постепенно бе преминала в мост, сега представляваше тунел. Тунелът преминаваше в по-широка галерия, която всмука Хенрик в лабиринт от килии, досущ еднакви, изваяни от едни и същи материали, преплетени здраво един в друг. Стените, подовете и таванът бяха оплетени от същото. По стените и през тях се извиваше жив бръшлян с крехки листа и нежни жълти цветове, който придаваше на мястото зеленикав оттенък и изместваше мъртвокафявото.

Вътре в притихналата утроба на оплетеното от растения пространство външният свят изглеждаше далечен и недостижим. Това тук беше свят в света, особена страна, където нищо не бе плоско или право. Преобладаваха естествени извивки без остри ъгли, природни материи, никоя от които не изглеждаше сътворена от човешка ръка, и при все това всички бяха майсторски изваяни. В резултат се бяха получили помещения със заоблени форми и вдлъбнати подове, напълно откъснати от външния свят.

Хенрик се запита дали би било възможно да раздалечи клоните и бръшляна, изграждащи стените, и да избяга при нужда. Всичко му се виждаше доста здраво, но въпреки това представляваше просто преплетени клони, клечки и бръшлян.

Докато Хенрик, съпътстван от фамулуса, реещ се някъде зад него, си проправяше път през една от тумбестите стаи, се приближи към стената, за да огледа по-добре. Погледна встрани и забеляза, че много от клоните, които съставляваха по-тежката част на матрицата, са набити с коварни остри тръни. Като се приближи до стената, успя да види, че тя до голяма степен прилича на ограда от бодлива тел.

Дори да бе принуден да се втурне да бяга, за да спаси кожата си, едва ли би могъл да премине през тези остри шипове. Не бяха просто незначителни бодилчета като на розов храст, които биха го надраскали по краката и ръцете. Тук ставаше дума за дълги, твърди като стомана и остри като шипове бодли, които биха разкъсали човешкото тяло безмилостно и биха набучили на шиш всеки.

Надзираван зорко от реещия се фамулус, чиято задача явно беше да не позволи на Хенрик да се обърне и да избяга, момчето премина през поредица стаи с различни размери, всичките осветени от стотици свещи. Някои бяха просто свързващи тунели, където той трябваше да се наведе, за да мине. Нещо като коридори в сграда с по-малки странични коридорчета, които се разрояваха в различни посоки.

Една от по-големите зали, през която минаха, съдържаше хиляди ивици плат, шнурове и тънки лиани, увесени от тавана, на края на всяка имаше закачено по нещо — от монети и черупки до разлагащи се гущери. Висяха напълно неподвижни в мъртвешки неподвижния въздух. Хенрик се наведе, за да мине под странната сбирка от вещи, като почти през цялото време сдържаше дъха си.

Цялата конструкция се движеше и скърцаше, докато той си проправяше път през лабиринта, пътят му бе осветен от свещи, сякаш запалени, за да приветстват посетителите. Имаше чувството, че се движи из гигантска цилиндрична паяжина, от онези, които бе виждал в основата на дървета, предвидени да примамват жертвите към тяхната смърт.

Той обаче съзнаваше, че тук е още по-страшно. Това бе бърлогата на Бръшлянената дева сплетница.

Мястото бе осветено от стотици, ако не и от хиляди свещи, но при все това тъмнината, която те се опитваха да изтласкат, изглеждаше потискаща. Звуците, достигащи от мочурището отвън, бяха толкова приглушени, че едва се чуваха през плътната плетена стена, ала влажното зловоние на гнилоч с лекота изпълваше задушния въздух. Свещите правеха обстановката поне мъничко по-поносима.

Докато се придвижваше все по-навътре в леговището на Бръшлянената дева, през стените се процедиха още няколко фамулуса, дошли да го съпроводят до мястото, където трябваше да отиде. Или по-скоро да не му позволят да се върне. Щом ги погледнеше, странните същества впиваха в него мъждивите си жълтеникави очи и той мигновено отвръщаше поглед. Всяка от седемте фамулуса, погледната отблизо, изглеждаше грозна като смъртта.

Щом тръгнаха по един по-широк коридор, Хенрик забеляза, че по оплетените от клони стени са окачени още повече свещи. Коридорът, осветен от златистото сияние на пламъците, ги изведе в зловещо мрачно помещение.

По всичко личеше, че тук няма нито място, нито необходимост от много свещи. Навсякъде беше претъпкано с бурканчета и съдинки. Част от тях бяха от жълтеникава глина. Бурканчетата бяха в богата палитра от цветове — от светложълто до зелено и от яркосиньо до рубиненочервено. На стотици места клоните бяха отстранени, за да може бурканчетата да бъдат наместени дълбоко в стената.

Хенрик не смееше дори да гадае какво има в бурканите. Доколкото можеше да види през цветното стъкло, повечето бяха пълни с тъмна, мръсна течност, вероятно кална вода. Вътре сред мръсотия и отломки плаваше какво ли не. Момчето се постара да не гледа отблизо съдържанието на съдовете. В единия като че ли мярна човешки зъби.

Ала не бурканите бяха най-стряскащото тук.

А това, което бе вплетено в самите стени от клони зад бурканите. От тази гледка по бузите му рукнаха сълзи от ужас.

В стените бяха вплетени хора.

Виждаше ги по коридорите, които тръгваха в различни посоки. В първия момент различи десетки хора, опаковани като в пашкули в клонестата материя. Колкото повече се вглеждаше обаче, толкова повече тела виждаше по-надълбоко в стените.

Част от тях представляваха разложени трупове със зяпнала уста и кухи очни орбити, кожата по голите им ръце и крака висеше сбръчкана. Други трупове, подпухнали, изглеждаха доскорошни. От задушливата миризма на смъртта дъхът му секна.

Но част от хората, вплетени в стените, не бяха мъртви.

Изглеждаха сякаш в транс, едва дишаха, едва осъзнаваха какво им се случва. Бяха голи, но заклещени между бодливите вейки и клони, така че не се виждаха ясно.

Хенрик забеляза как очите на нещастниците от време на време се озъртат, сякаш се опитваха да осъзнаят къде се намират, какво им се случва. Сегиз-тогиз се чуваше по някой приглушен стон.

Когато отвърна поглед от труповете и полуживите хора, вплетени в стените, се озова лице в лице с Бръшлянената дева сплетница.


Петдесет и втора глава

ДЖИТ СЕДЕШЕ НАСРЕД СТАЯТА със скръстени крака, положена сред гнездо от изплетени клони, и го наблюдаваше с огромни кръгли очи, които бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни. Рядката й коса едва стигаше до раменете. Не беше едра. Всъщност на ръст бе не много по-висока от Хенрик. Под простата й рокля от зебло се криеше плоско тяло. По-скоро на момче, отколкото женствено. Кожата на тънките й ръце изглеждаше недокосната от слънце. Беше трудно да се прецени възрастта й, но въпреки бледата гладка кожа той беше убеден, че не е никак млада.

Ноктите и ръцете й сякаш бяха постоянно мръсни, навярно заради съдържанието на бурканите около нея.

Той също така си представи, че мръсотията, врязала се под ноктите й, може да се дължи на течността, процеждаща се от труповете, вплетени в стените из цялата стая.

Но това, което накара очите му да се облещят, а сърцето му да запрепуска лудешки и коленете му да омекнат, беше устата й.

Тъничките й устни бяха зашити с кожени ремъци.

Каишите бяха прокарани направо през плътта, оставяйки дупки, които сякаш не бяха съвсем зараснали. Бодовете бяха неравномерни. Явно бяха направени през куп за грош. Каишите бяха кръстосани както дойде върху устните й. Бяха толкова къси, че позволяваха само минимално отваряне на устата.

През цепката, скрита зад кръстосаните кожени ремъци, Джит нададе вълнообразен вой, в който нямаше нищо човешко. По ръцете на Хенрик пробягаха тръпки.

Понеже беше идвал и друг път тук, знаеше, че това е нейният език, че тя така говори. Макар да нямаше ни най-малка идея какво означава този звук, разбра, че е насочен към него.

Една от фамулусите — с липсваща китка, както той забеляза — се надвеси към него.

— Джит казва, че се радва да те види отново, момче.

Хенрик преглътна. Не можеше да се насили да отвърне, че и той се радва да види Джит.

Бръшлянената дева сплетница, като кимаше с глава, изскрибуца ниско, остро, после издаде няколко отривисти цъкания с език към небцето.

— Джит иска да знае дали носиш каквото трябва — преведе фамулусът.

Устата на Хенрик остана затворена. Не можеше да се накара да продума. Страхувайки се от последствията, ако не й отговори, протегна юмруци. Имаше чувството, че след толкова време стискане няма да успее да ги разтвори.

Бръшлянената дева нададе дрезгав вик — смесица между скимтене и скрибуцане.

— Ела по-близо — каза фамулусът. — Джит казва да се приближиш към нея, за да види сама.

Някъде отзад се чу звук, който накара всички фамулуси да застинат на място и да се обърнат. Черните очи на Бръшлянената дева сплетница се вторачиха в далечината зад Хенрик. Той погледна през рамо да види какво е привлякло вниманието им.

Някъде там имаше раздвижване. Нещо си проправяше път към коридора, който отвеждаше към килиите.

Пламъците на свещите потръпнаха, светлината затанцува, после всички се обърнаха обратно.

Който и да бе, тъмнината го съпътстваше.

Докато съществото преминаваше, близките свещи угаснаха. Щом ги подмина, изгасналите фитили се върнаха към живот и пак пламнаха.

Сякаш самата тъмнина дебнеше през тунела и се прокрадваше към тях.

Щом онзи дойде още по-близо, като привличаше тъмнината със себе си и угасваше наред всички пламъци, фамулусите се струпаха зад Джит. Хенрик забеляза, че тази с липсващата китка леко трепери.

Джит нададе дълъг, нисък вой, последван от няколко цъкания. Две от фамулусите се надвесиха над нея и зашепнаха в ухото й. Закимаха, чули нови цъкания и стържещи звуци, извиращи от дълбините на гърлото на Бръшлянената дева сплетница.

Когато смътният силует се вмъкна в стаята, повлякъл мрака със себе си, Хенрик най-сетне различи мъжка фигура.

Мъжът спря пред Джит, недалеч от Хенрик. Пламъците в коридора зад него и тези в стаята бавно се възобновиха и разкриха лицето на съществото пред тях.

Когато Хенрик най-сетне успя да го огледа добре, се вцепени, неспособен да си поеме дъх.


Петдесет и трета глава

МЪЖЪТ ПОГЛЕДНА ТОПЛОТО МОКРО ПЕТНО отпред на панталоните на Хенрик и се подсмихна.

— Това ли е момчето? — Гласът му беше толкова дълбок и властен, че момчето насила се накара да примигне, а седемте фамулуси се скупчиха зад Джит, сякаш не осъзнаваха, че самият му глас ги беше изтикал.

Бръшлянената дева сплетница издаде кратък, стържещ звук.

— Да, това е той, епископ Арк. — Едноръкият фамулус преведе думите на господарката си от странния й език.

Епископ Ханис Арк се взря в Джит за момент. Сведе очи и огледа зашитата й уста, а след това впи отвратителния си поглед в Хенрик.

Бялото на очите му не беше бяло. Ни най-малко.

Беше като кървавочервени татуировки.

Заради тъмните ириси и зеници на кървавия фон очите му сякаш гледаха от друг свят, свят на огън и жупел — а може би от самата преизподня.

Но колкото и да бяха страшни очите му, далеч не бяха най-ужасяващото в него. Най-противното, което хипнотизираше Хенрик така, че той не можеше да откъсне поглед, нито да укроти препускащия си пулс или да успокои учестеното си дишане, беше плътта на епископа.

Всеки сантиметър от тялото на епископ Арк беше покрит с татуирани символи. И то не просто покрит, а наслоен безброй пъти, така че кожата му изглеждаше нечовешка. Хенрик не виждаше нито едно местенце без татуировка на някаква част или елемент със странна кръгла форма, застъпени един върху друг на случаен принцип, наслоени така, че никъде не се виждаше нетатуирана кожа. Нито милиметърче.

Горните слоеве бяха най-тъмни, а тези под тях — все по-изсветляващи, сякаш непрекъснато се просмукваха в плътта му и затова трябваше да се добавят нови и нови пластове върху вече съществуващите. Символите имаха безкрайна, бездънна дълбочина и бяха така сложно заплетени, сякаш непрестанно извираха от тъмнината.

Кожата му изглеждаше триизмерна заради наслоените символи. Беше много трудно да се каже къде в цялата плетеница от елементи е самата кожа, а това придаваше на епископа някак сумрачен, неясен и призрачен вид. Хенрик беше убеден, че ако поиска, мъжът би могъл да изчезне в мъглата от кипящи символи.

Тъй като по-старите слоеве бяха по-светли от горните, всеки символ беше ясен и различим, независимо от нанесените рисунки. Размерите им бяха различни, а от това, което Хенрик можеше да различи, и формите им бяха безчет. Почти всички приличаха на съчетания от по-миниатюрни символи, обединени в по-големи кръгли елементи.

Ръцете и онези части от китките на епископа, които Хенрик можеше да види изпод черната му роба, също бяха изцяло покрити със знаци. Дори ноктите сякаш бяха татуирани отдолу, символите прозираха през самия нокът.

Над тясната яка вратът и цялото му гърло също бяха татуирани. Всяка частица от лицето му бе покрита със стотици, ако не и хиляди символи. Дори клепачите, а също и ушите на мъжа, всяка гънчица, която Хенрик можеше да види, бяха застлани с припокриващи се татуирани кръгообразни символи.

Въпреки че цялата гола глава на епископа беше изрисувана със знаците, един от тях изпъкваше на фона на останалите. Беше по-голям от тях. Долният ръб на голям кръг пресичаше средата на носа му, минаваше под очите, след това се извиваше над ушите и завършваше в областта на темето. В големия кръг беше вписан още един, а между тях имаше пръстен с руни.

Във вътрешния кръг, точно над веждата на мъжа, се виждаше триъгълен символ. Двата ъгъла при слепоочията, както и третият отзад на тила, бяха оградени във вторични кръгли символи. Заради разположението си татуировката изглеждаше така, сякаш кръвясалите очи на мъжа се взират от вътрешния кръгъл символ — все едно надзърташе от преизподнята.

В центъра на триъгълника към предната част на черепа имаше обърната деветка.

Огромната татуировка, покриваща голата му глава, беше по-тъмна от останалите не само защото беше добавена последна, но и защото самите й контури бяха по-плътни. Очевидно при стотиците слоеве случайни елементи татуировката беше част от единен и много по-значим замисъл.

Въпреки разнообразните си форми, изглежда, всички знаци бяха варианти на един основен. Имаше символи, разположени във всякакви размери кръгове, дори кръгове в самите кръгове, а някои от символите в тях бяха съставени от други, по-малки форми. Общо взето, гледката на човек, до такава степен отдаден на окултните си занимания, беше изключително обезпокояваща.

Всичко това превръщаше епископ Арк в тъмна, жива, подвижна картина от символи, ясно различими дори сред безбройните пластове. Хенрик предположи, че цялото тяло на епископа навярно бе плътно покрито със същия слой от символи.

Единствената част от тялото му, която не беше запълнена със знаци, бяха очите — те пък бяха татуирани в червено.

Епископ Арк видя как няколко фамулуса нервно надничат към коридора зад него.

Усмихна се.

— Не я взех със себе си — отговори той на стаения в погледите им въпрос. — Пратих я да изпълни една задача.

Фамулусите угоднически преклониха глави, сякаш за да се извинят за любопитството си.

Един от хората, впримчени в стената зад Джит, се втренчи в епископ Арк. На вцепененото му лице се четеше ужас и той не можа да отмести погледа си, когато епископът го изгледа. Мъжът преглътна няколко пъти, сякаш се опитваше да сподави надигналия се в него писък. Хората, вплетени в стените, не можеха да издадат ни звук, а този изглеждаше сякаш всеки момент ще изкрещи.

Епископ Ханис Арк протегна ръка към него. Не бе целенасочено движение, по-скоро случаен жест, небрежно прострени пръсти, отпусната длан и повдигната ръка. И въпреки това посоката явно беше към мъжа, впримчен в стената, който не можеше да спре да зяпа новодошлия.

— Кротувай! — Гласът на епископ Арк беше нисък, почти шепот, но по-смъртоносен от всичко, което Хенрик беше чувал.

Онзи изхриптя, задиша на пресекулки. Успя жадно да си поеме последен дъх и забели очи. Разтресе се силно, но за кратко, а тялото му висна, доколкото бе възможно в плетеницата от вейки, клони и бръшлян. След последното потръпване трупът му се отпусна безпомощно. Издиша последния си дъх със свистене.

Епископът изгледа останалите двойки очи, втренчени в него откъм стената.

— Друг?

В настъпилата тишина всички погледи иззад слоевете клони и

Епископът се ухили самодоволно на Бръшлянената дева.

— Ето. Пресни мъртвешки течности, които малките ти помощнички да изсмучат, за да те нахранят.

Големите черни очи на Бръшлянената дева бяха непроницаеми. Писъкът й беше стържещ и нисък, накъсан с няколко прищраквания.

Една от фамулусите, които наблюдаваха как Джит говори на странния си език, я изчака да довърши и се наведе към епископа, за да изрази презрението на господарката си.

— Джит иска да знае защо си дошъл.

— Не е ли очевидно? — Той посочи Хенрик. — Трябва да се уверя, че ще довършиш задачата, която ти възложих.

След дълго мълчание Джит кимна.

Епископът свъси вежди и символът на челото му се изкриви — центърът се измести по-ниско, смъкна се на нивото на веждите.

— И така, достатъчно време ми загуби. Стига толкова. Момчето най-после дойде. Захващай се с него.

Джит го изгледа за момент, след това съсредоточи вниманието си върху Хенрик и го повика с жест да се приближи.


Петдесет и четвърта глава

ХЕНРИК СЕ БОЕШЕ ДА ПРИСТЪПИ към Бръшлянената дева сплетница. Докато тя издаваше нежни звуци и го мамеше с жестове да се приближи, той не можеше да откъсне поглед от кожения шнур, с който устата й беше зашита така, че тя почти не можеше да я отваря. Някои от дупките там, където каишът бе пробил плътта, изпускаха розовееща течност, защото опитите й да го повика разкървавяваха раните.

Момчето се запита защо ли са зашити устните й.

Осъзна, че краката му го носят напред, въпреки че не бе имал намерение да се движи. Оказа се безпомощен, не можеше да спре да върви към нея, все по-близо до протегнатите й ръце.

Юмруците му сякаш сами се повдигнаха. Не бе способен да ги спре с усилие на собствената си воля. Водеха я към нея.

Ръцете й, покрити с тъмни петна — дори не му се мислеше от какво, — жадно се сключиха около китките му. Вече съвсем близо до нея, долови странна миризма, не беше силна, но той усети как му се повдигна. Не можа да я определи, ала сбърчи нос, а гърлото му понечи да се стегне конвулсивно и той едва си поемаше дъх.

За такава дребна женица Джит имаше невероятно силни пръсти. Той се опита да се дръпне, но не успя. Почувства захвата й като капан. Нищо не можеше да направи, беше изгубил контрол над себе си.

Джит издаде още един вибриращ, цъкащ, писукащ звук. Колкото повече Хенрик се приближаваше до нея, толкова повече се вглеждаше в дълбоките й черни очи с безумен ужас, неспособен да помисли какво иска тя от него и какво ще му причини.

Главата й се приведе към момчето и от устните й се изтръгна същият звук. Хенрик не я разбираше. Само долавяше, че иска нещо.

Една от фамулусите се наведе към него през рамото на Бръшлянената дева.

— Отвори си юмруците — нетърпеливо изсъска тя.

Дъхът му излизаше на кратки, учестени пресекулки, той вложи цялата си мощ и се опита да изпълни нареждането. Въпреки усилията ръцете му не се отпускаха. Беше ги стискал толкова дълго, че се бяха вкочанили като стегнати възли. Колкото и да се опитваше, колкото и да искаше да се подчини, не можа да накара пръстите си да се отпуснат. Зяпаше ги, отчаяно се опитваше да ги накара да се отворят, изпълнен със страх пред това, което Девата можеше да му направи, ако не изпълни заповедта.

Джит изглеждаше незаинтересована. Непоколебимите й пръсти започнаха да откопчват неговите един по един. Болеше го от силата, с която тя ги опъваше, след цялото това време, в което бяха стиснати в юмруци. Пръстите му бяха изтръпнали и усещаше бодежи във всеки един от тях, докато тя ги движеше. Джит обаче не спря, не показа съчувствие към стенанията му.

Не след дълго успя да разгъне всичките му пръсти. Изпъна ръцете му напред, притисна ги между своите една по една, погали ги за малко, сякаш да облекчи схващането и да се увери, че ще останат отворени, а след това ги обърна с дланите надолу.

Бръшлянената дева измъкна една клонка от струпаната купчина зад себе си. Той забеляза, че на края й има дълъг, зловещ трън. Без да знае намеренията й, инстинктивно се опита отново да се отдръпне, но тя лесно придърпа ръката му по-близо, защото все още стискаше лявата му китка като в менгеме. Почувства се като животно в капан, което след малко ще одерат.

Както държеше ръката му неподвижна, Бръшлянената дева прокара върха на тръна под нокътя на показалеца му. Повдигна тръна към светлината и го огледа внимателно. Хенрик не смееше дори да гадае какво прави тя и какво би могла да търси.

Видя как една от фамулусите отзад до стената се опитва да измъкне буркан, заврян сред плетеницата от клонки. След известно усилие бурканът най-накрая поддаде. Фамулусът го взе, застана до Джит и зачака търпеливо, докато следеше работата на господарката си.

Бръшлянената дева сплетница провлече върха на тръна под нокътя на средния пръст на Хенрик. Вдигна го. Този път на връхчето имаше миниатюрно парченце.

Задоволството й бе ознаменувано от дълбок гърлен звук. Гордо показа находката си на останалите. Те изпискаха доволно. Само епископ Арк изгледа откритието кръвнишки.

Фамулусът отвори капака на буркана и го подаде на господарката си. По ръцете на съществото запъплиха хлебарки. Стотици от тях изтрополиха по пода и се пръснаха във всички посоки, преди да потънат в купчината клони. Изчезнаха за секунди.

Без да се впечатли, Джит потопи тръна в мръсната вода и я разбърка. След това го извади и видя как парченцето от него падна. Доволна от свършеното, отново концентрира вниманието си върху Хенрик.

Внимателно почисти останалите нокти на лявата му ръка. Откри още частици от търсеното съкровище, но не и под нокътя на палеца. С ъгълчето на окото си Хенрик видя усмивката на татуираните устни на епископ Арк и двата пъти, когато Бръшлянената дева откри малки люспици на върха на тръна. Всеки път потапяше тръна в смърдящата течност и находката изчезваше в мръсната вода.

Джит пусна лявата ръка на момчето и взе дясната. Прокара тръна под нокътя на показалеца му и се вгледа в него. Нищо. Стрелна епископ Арк със светкавичен поглед и отново се зае с нокътя, но и втория път не откри нищо.

Премина на средния пръст и обра нокътя още по-щателно. Трънът не закачи нищо. Повтори процедурата и щом се убеди, че е безполезно, се прехвърли на безименния. И под този нокът не откри каквото търсеше. Фокусира се върху кутрето, все едно там беше последната й надежда.

Когато трънът не изкара нищо освен мръсотия, отпусна ръце в скута си.

— Какво има? — Символите, покриващи тялото на мъжа, сякаш кипнаха, щом той се наведе.

Бръшлянената дева сплетница изхриптя гърлено няколко пъти.

— Джит казва, че имаме плът от жената — преведе фамулусът отстрани. Поколеба се, преди да довърши изречението. — Но нямаме от мъжа.

При рязкото изправяне на епископа и седемте фамулуса се отдръпнаха.

Една от тях се оказа недостатъчно бърза.

Той я сграбчи за гърлото и я придърпа към себе си. Движеше го чиста емоция. Съществото записука и се заусуква като попаднала в клопка змия, но не успя да избегне хватката му. Епископът очевидно беше изпаднал в дива ярост. Жертвата драскаше с нокти по татуираните му ръце, сключени около врата й, но не можеше да си помогне.

— Кажете на господарката си, че не съм доволен — изръмжа на останалите.

Няколко фамулуса моментално се наведоха около Бръшлянената дева и зацъкаха на странния й език.

Когато епископът придърпа нещастницата до лицето си и се взря в очите й, онази изписка и се сгърчи в ужасяваща агония.

— Марш обратно в гроба — процеди през стиснатите си зъби.

Докато Хенрик гледаше, вцепенен от ужас, фамулусът изгуби синкавото сияние, присъщо за останалите като нея. Изпод покривалото на главата й се извиха струйки дим. Цялото същество се сви и завехна, сякаш изсмукваха всичко от нея. Кожата на ръцете й потъмня и се сбърчи по костите и ставите на пръстите й, сякаш беше съсухрен скелет. Плътта на лицето й завря и стана на мехури, а после изгоря и се превърна в тъмна кожена маска. Почернялата кожа тлееше и се свиваше все повече по черепа й. Очите й хлътнаха в орбитите си. Челюстите на фамулуса се отпуснаха, а устните се дръпнаха назад, като оставиха венците й открити.

Епископ Арк метна безжизнените останки настрани.

Буреносно гневен, той закрачи обратно по тунела, от който беше влязъл. Свещите около него гаснеха, сякаш се движеше в покривало на мрака. Ръмжеше от яд и бяс.

Внезапно спря и се обърна. Втренчи се за момент в Бръшлянената дева и тръгна към нея. Свещите зад него отново се палеха с отдалечаването му.

— Поне разполагаш с мостра от плътта на жената, нали? — попита той Джит.

Без да откъсва тъмните си очи от него, Джит кимна и взе буркана от треперещата сянка зад нея. Вдигна го и го задържа, за да му покаже.

Епископът потърка измършавялата си брадичка с кокалчето на пръста си.

— Промяна в плановете. — Тонът му беше леден.


Петдесет и пета глава

БРЪШЛЯНЕНАТА ДЕВА СПЛЕТНИЦА се запъти към едва различима врата в задната част на стаята, а междувременно фамулусите се разлетяха наоколо и френетично задърпаха разни малки бурканчета от плетеницата по стените, а също и по-големи, част от разнородната сбирка, разпределена по ъглите на пода. Безнадеждна агония струеше от очите на малцината все още живи хора, впримчени в клонака по стените.

На Хенрик му се искаше да им помогне, но не можеше. Дори на себе си нямаше как да помогне.

Джит се отправи към сумрачния отвор, стиснала в сгъвката на ръката си буркана с мръсната кафеникава течност, в който бе пуснала находките, открити под ноктите на момчето. Кафеникавата вода се плискаше в ритъма на крачките й. Капакът все пак задържа повечето вътре. Хенрик видя как изпод плетеницата от клони изпълзяват големи кафяви буболечки, готови да изпият капките, потекли от буркана по пода.

Епископ Арк следеше с кървавочервените си очи фамулусите, които продължаваха да ровичкат за точните буркани сред стотиците, разпръснати из цялата стая. Тъмните символи върху плътта му правеха очевидния му гняв още по-опасен. Шестте останали фамулуси избягваха стръвния му поглед, докато търсеха нужното и издърпваха бурканчета от стените или ги изчопляха от пода.

Всяка от тях едва крепеше в ръцете си неудобно много бурканчета. Едноръката не можеше да носи колкото останалите, но се стараеше. Щом събраха необходимите съдове, те забързаха с товара, за да настигнат господарката си.

Стиснала буркана в ръка, Джит взе един жезъл, облегнат на стената. Погледна през рамо към Хенрик и изписука кратка, скърцаща и прищракваща команда на странния си език. Едноръката се върна и подкара момчето в колоната зад Бръшлянената дева пред останалите от вида си.

— Джит каза да побързаш и да я последваш. — Метна бърз поглед към епископа и се наведе съвсем близо до момчето. — Когато приключим с това — просъска тя с отровно задоволство — ще ти изсмуча животеца и ще хвърля останките ти на хлебарките.

Хенрик се вцепени от ужас. Тя го сръчка с кикот, за да се размърда.

Докато се препъваше, момчето си мислеше колко му липсва времето, прекарано с майка му. Искаше да е отново при нея в палатката й, да правят заедно нанизи от мъниста. Искаше му се преди всичко никога да не го бе водила при Бръшлянената дева.

Откакто си даде сметка, че е прогонен обратно в Кхарга и че отново ще попадне в лапите на Бръшлянената дева, той се страхуваше, че този път може и да не си тръгне обратно.

Епископът зае последното място в колоната и последва Бръшлянената дева през тъмния проход между стените, от които висяха стотици кожени върви, пристегнали всякакви твари — вече мъртви животинки, коруби на костенурки, черепи на гризачи с остри зъби — всички те висяха на пластове от стените. Хенрик видя как очите на хората, впримчени в изпъкналите носещи части на стените, проследиха минаващата край тях процесия. Когато кръстосваха поглед с епископ Арк, те извръщаха очи. От хората в стените не се чу ни стон. Момчето си представяше как би му било много трудно да не плаче за помощ, ако самият той беше впримчен в стените.

Но нямаше кой да помогне на бедните души, попаднали в капана на това ужасяващо място. И нему нямаше кой да помогне.

Докато си проправяше път през лабиринта, който беше бърлогата на Бръшлянената дева, Хенрик долови жуженето на насекоми, крясъци на птици и звуци от други съскащи и цвърчащи животни. Когато стигнаха края на тунела и излязоха на открито в нощта, блатните създания внезапно замлъкнаха в мъртвешка тишина.

Ниските облаци, огрени от лунна светлина, плавно се носеха над главите им и излъчваха слаби отблясъци. Земята под тях беше издигната насред гъстата, заблатена гора, и беше суха. Тъмните сенки на околните призрачни дървета, от чиито клони висяха провиснали завеси от мъх, приличаха на Хенрик на ръце на мъртъвци, увити в мъртвешки саван, хищно протегнати към живите.

Докато пресичаха разчистеното пространство, той забеляза, че плоските скали там не бяха просто пръснати, а подредени в кръгове. Освен това всеки камък лежеше на ниска могила от пръст. Могилите с камъните явно водеха до центъра на открита площ, където Бръшлянената дева сплетница започна да изписва знаци с украсения си жезъл. Знаците, които драскаше по земята с върха на жезъла, не се отличаваха много от символите, татуирани по епископа.

От средата на жезъла на Девата висяха сияйни сини пера, оранжеви и жълти мъниста, а също и колекция продупчени в центъра монети, окачени на връвчици от еленова кожа. Хенрик се почуди защо жената би използвала монети за украсата на толкова важен предмет. В крайна сметка за какво можеха да й послужат пари в Кхарга?

Тогава осъзна, че всъщност за нея те не бяха ценни като пари — не и така, както за обикновените хора. Навярно бяха пари, взети от нещастниците, вплетени в стените. За Бръшлянената дева ярките монети бяха просто украса, както и ярките пера. И двете бяха трофеи от отнет живот.

Докато фамулусите подреждаха бурканите по земята около Бръшлянената дева, епископ Арк стоеше отстрани със скръстени ръце, без да изпуска приготовленията от кръвясалия си поглед. От време на време някой от шестте фамулуси го стрелкаше с очи. Но не и Джит. Девата тихо продължаваше да чертае знаци в пръстта в центъра на кръга от буркани.

Както си припяваше и рисуваше, тя отваряше по някой буркан, бъркаше настойчиво с ръка в тъмната течност, вадеше по нещо меко и слузесто и го хвърляше в средата на рисунките си. Междувременно продължаваше да си тананика и припява.

Бръшлянената дева сплетница протегна ръката, в която държеше жезъла си, към ниските облаци, които се носеха над главите им. Измънка няколко прищракващи звука, наведе се и постави жезъла си напряко през символите, които беше начертала в пръстта.

Картините на земята засияха.

За изумление на Хенрик, докато Бръшлянената дева продължи да си напява тихичко и вдигна и двете си ръце към небето, облаците над тях застинаха неподвижно.


Петдесет и шеста глава

ХЕНРИК СИ ПОМИСЛИ, ЧЕ ВЯТЪРЪТ Е УТИХНАЛ и затова облаците са неподвижни, но после ги видя как тръгват пак. Вместо да продължат да се реят по небето, се завихриха в кръг над главите им. Разпростряха се в дълги спирали и се завъртяха над ясния, сияен символ, начертан на земята, който ги отрази като огледало. Оранжеви искрици присветваха и осветяваха облаците отвътре.

Междувременно шестте фамулуси бяха утихнали в транс от напевите на господарката си. Обикаляха в кръг около нея също като облаците над тях. Краката им не докосваха земята, докато се рееха около Джит и постепенно набираха скорост. И облаците се ускоряваха, докато проблясваха в оранжеви и жълти светлинки точно като искрящите символи на земята.

Ниските ритмични звуци на Бръшлянената дева станаха резки. Докато фамулусите и облаците се движеха все по-бързо и по-бързо, Джит нададе болезнен пронизителен писък. Все по-висок и все по-силен. Хенрик си запуши ушите, за да притъпи болката от звука.

Внезапно шестте фамулуси започнаха да се разпадат. Хенрик гледаше зяпнал как от сияйните им форми заизлизаха противни същества с дълги костеливи ръце и крака. Бяха прегърбени, с петна по слизестата си плът. Без коса. На грапавите им глави изпъкваха оцъклени, ядни очи и озъбени уста, които разкриваха зловещи остри зъби.

За разлика от фамулусите, от които излязоха, тези същества не сияеха. Искриците от облаците над тях и знаците на земята под краката им отразяваха мократа им петниста кожа.

Хенрик видя някакви други същества да изпълзяват от могилите, където бяха камъните. Всяко от тях се бореше и дърпаше, за да се измъкне от пръстта. Все повече от тях успяваха да си проправят път през могилите и да се присъединят към онези, които се въртяха около Девата и танцуваха като подивели животни.

Но не бяха животни.

Въпреки че изглеждаха живи, в тях нямаше живот.

Хенрик си помисли, че приличат на надигнали се от гробовете си мъртъвци, които танцуват и хаотично размахват ръце под звуците на Бръшлянената дева сплетница.

Погледна към ниската тъмна купчина от клонаци. Осъзна, че могилите навярно са гробовете на хората, приклещени в стените. След като Бръшлянената дева ги използваше за каквото й бяха нужни, биваха заравяни тук, за да бъдат призовани, ако й потрябват отново.

Хенрик осъзна, че тя навярно е същество от подземния свят, издънка на самия Пазител.

В центъра на откритото пространство се събираха десетки уродливи фигури, от тъмнината на блатото непрестанно прииждаха още и още, за да се присъединят към останалите, които ускоряваха танца си в кръг. Хенрик притискаше още повече ръцете си към ушите, защото звуците, които Джит издаваше, сякаш можеха да го разкъсат, сякаш можеха да разкъсат дори въздуха.

Облаците се движеха в кръг в синхрон с фигурите. Светлинките в тях блещукаха все по-бързо, а символите на земята също примигваха ритмично, ведно със звуците на Бръшлянената дева.

На Хенрик му се завиваше свят от звука, светлините и отвратителните въртящи се създания, които танцуваха като демони. Главата му напрегнато пулси